Анархистка федерация „Гаучо“

печат

Анархистката федерация „Гаучо“ (АФГ) е бразилска анархистка група, застъпник на „платформистката“ традиция в анархистката теория и практика. АФГ е част от течението в латиноамериканския анархизъм, известно като специфизъм (especifismo), с идеята, че анархистите трябва да работят в народните организации не само за да бъдат част от техните борби, но и за да насърчават обединяването в автономни организации. Следните откъси, преведени от Пол Шарки, са взети от Декларацията за принципите на Федерацията.

Анархизмът печели своята легитимност с участието си в борбите и организацията на потиснатите класи и способността да допринася за задълбочаването им. Затова анархистката организация не трябва да бъде нито сектантски кръжок, затворен за инакомислещи, нито център за абстрактно философстване, а оръдие на революционен процес, поставящ народните организации в центъра на своите начинания. С ежедневни усилия ние допринасяме за работата с масите, която защитава независимостта на класата и организираните форми, в които се изразява – профсъюзи, асоциации, политически комитети, самоуправляващи се кооперации и пр., – от всякаква партийна линия.
Това, че анархизмът трябва да оказва въздействие чрез организирана политическа практика, е един от основните приоритети на АФГ. За нас няма „борба за хората“ и „борба чрез хората“ – ние или се борим като бойци в класова борба заедно с хората с определен облик сред тях, или освободителна борба няма. Това е така, защото нищо не може да заеме мястото на организираните хора. Единствено самоорганизираните хора могат да осъществят народно управление, да разгърнат и изострят борбата, като същевременно разпространяват политическото осъзнаване, че революцията е осъществима и необходима. В хода на народната борба социалната революция се заражда и разпространява като нова перспектива за достойно, свободно съществуване.
Нашият подход не е насочен само към укрепване и развитие на АФГ и нейната конкретна политическа линия, а и към това да превърнем анархистката политическа организация в средство за изучаване и направляване на непрекъснатото разпространение на народните борби, като успешно предоставим форум за дискусии и действия, в които тези борби и тази арена да могат да преодолеят собствените си недостатъци. Такова преодоляване има например, когато хора повеждат социална борба с някакви конкретни искания и в хода на борбата осъзнават, че трябва да участват в решаването на въпроси с по-широк обхват. Тогава те се координират с други едновременно протичащи експерименти и борби, за да разберат в крайна сметка, че техният конкретен конфликт е само един аспект на класовата им принадлежност, и да се убедят, че трябва да придадат на борбата си по-глобален характер.
Смятаме, че нивото, на което работническите движения и народните обединения се организират и действат, не трябва да бъде продиктувано от политико-идеологически възгледи и манипулирано от схеми, измислени от хора далеч от предната линия на борбата. Независимостта на класата и на нейните социални организации е предпоставка за политическа практика, която е от решаващо значение за скъсването със стария елитарен модел на „авангарда“.
Обединяването на политическото със социалното е в основата на това, което разбираме под „народно управление“. Процес, който обединява двата подхода в едно цяло. Стратегическата цел е социалното да получи структура, дотолкова добре организирана и бдителна, че да стане основа за развиване на възможности, надхвърлящи ограниченията на участието, зададени от хегемонията на държавата работодател, да разбие тяхното господство и постави крайъгълните камъни за развитието на новия обществен живот.
В Латинска Америка има много революционни организации и народни движения, които продължават да се борят за освобождение – идея и цел, която също е част от нашите анархистки революционни планове. Нашето разбиране е, че освобождаването на нашата класа ще бъде възможно само чрез организирана народна борба и изграждане на дългосрочен революционен процес. В тази борба за целия континент най-добрият принос, който можем да дадем, е всекидневно да засаждаме семената на плодовете, които се надяваме да берем. Това означава, че не вярваме, че една нова социална система, основана на равенство, справедливост и свобода, може да дойде от само себе си в естественото развитие на капиталистическата система и чрез мирен преход. Капиталистическата система ни дава изобилни доказателства за способността си да се адаптира към най-различни исторически фази и да съхранява непокътнати основните си структури на господство. Според анархисткото виждане, ако ще скъсаме с капиталистическата система и ще започнем да изграждането на народното управление, инструментите, измислени от самата система, ще трябва да бъдат изхвърлени, защото е ясно, че те са създадени да поддържат тази система, а не да се надяваме, че могат да бъдат използвани за унищожаването ѝ.
Очевидно е, че само решителност не е достатъчна, за да предизвика революционен процес. Предишният революционен опит трябва да бъде използван критично, без да се внасят наготово рецепти от предишни епохи и страни, които не са наши. Трябва да вземем под внимание особеностите на настоящия момент във времето и пространството, в което живеем. Трябва да разбираме влиянието на тези особености върху нашата класа, нейните организации и виждания. Времената, в които живеем днес, са много различни от тези преди тридесет години. Трябва да разработим стратегии, съобразени с тези особености.
За нас пробивът може да бъде направен само от хората и това предполага възможно най-широко участие на хората в техни собствени организации, а конфронтацията с управляващата класа трябва навсякъде да бъде организирана по линия на прякото действие.
Истински социалистическо и безвластно общество се изгражда чрез всеобхватна социализация както на икономиката – което изобщо не значи просто одържавяване на средствата за производство, – така и на правомощията за вземане на решения.
Такава социализация трябва да се осъществи от местните организации на работниците и останалите хора и трябва да обхване средствата за производство, разпространение, кредит и обмен, политическа власт, образование, правораздаване, организации за отбрана и източници на знания и информация. Всичко това предполага елиминиране на всяка управляваща класа и частна собственост.
Изкореняването на всички форми на репресия е задължително условие. Затова нашите цели включват изкореняване на потисничеството въз основа на пол, етническа принадлежност, сексуални предпочитания и пр. Очевидно те не могат да бъдат премахнати със закон – както не може да бъде премахнат и целият апарат на господство, – а трябва да бъдат премахнати чрез задълбочен процес за унищожаване и изграждане на други начини на организация и на нови ценности.
Според нашите виждания социална революция се извършва само когато хората заемат централно място. В противен случай господството на една класа над друга ще продължи. Тази централна роля изисква стратегия за изграждане на народно управление, което обаче не трябва да се бърка с държавата.
На стратегията на властта за съхраняване на държавата ние трябва да противопоставим стратегия на потиснатите класи за засилване на народното управление. Постигането на народно управление изисква подготовка на класови организации, призвани да управляват, и тяхното укрепване с възлагане на подходящи задачи. Изграждането на народно управление не означава лостовете на властта да бъдат иззети от нова управляваща класа, която се предполага, че представлява работническите интереси. Историческият опит ясно изключва както подобен авторитарен вариант, така и простото лепване на етикета „народно управление“ на познати стари модели на политически действия и представителство, които изключват хората от всяко ниво на вземане на основните решения. Въпросът не опира до простото изтръгване на сегашната централизирана политическа власт от управляващите класи, а до нейното разграждане и прехвърляне към учреждения на хората, превръщането ѝ в нещо съвсем различно, в нова социално-политическа структура.
Поемането на управлението означава да се създаде сила във фабриките, полетата, мините, офисите, училищата, болниците, електроцентралите, медиите и университетите. Тази сила трябва да принадлежи на работниците и хората и да се упражнява повсеместно с напълно демократични органи, които поемат надзорните функции, изпълнявани днес от държавата. Ето защо стратегията за народно управление трябва да има изграждането на такива органи като основна предпоставка и централна политическа задача, която дори в момента има основно значение за това дали бъдещата революция ще бъде социалистическа и безвластна, или няма да се случи изобщо. С други думи капиталистическият авторитарен ред се руши и истинското народно управление се гради ежедневно в зависимост от това накъде насочваме своите политически и социални усилия и с какъв резултат.
Създаването, преструктурирането, укрепването и обединяването на работническите и народните организации и отстояването на тяхната централна роля постепенно подхранва единствения възможен социализъм – социализмът на свободата с достъп до всички съвременни достижения на човечеството, в който обществото работи по-добре, по-човешки, в полза на всички.
Според нашите разбирания класовата борба може да има икономически, политически, идеологически, културни или други подбуди. Тя може да бъде водена от широк кръг потиснати хора: работници от селското стопанство и градски работници, безработни, студенти; тя може да приема форми на полова, етническа, екологична борба и пр. Ние не смятаме, че има някаква конкретна социална група, исторически предопределена да извърши революцията, както смятат някои леви направления, особено по отношение на работническата класа.
В своя анализ на действителността трябва да гледаме към най-широкия спектър от потиснати (водени от различни подбуди към борба с машината на господство) като действащи лица на класовата борба. Ако искаме да постигнем напредък в народното управление, трябва да обединяваме и координираме тези борби с връзки на солидарност и организационни връзки.
Така всяка конкретна борба трябва да привлече възможно най-голям брой обикновени хора. Трябва например да се опитаме да превърнем исканията на работещите в държавните училища и на учениците в борба за народно образование в средносрочен план. Класата ще бъде представена както от тези два сектора, така и от местни общности и от родителите на учениците. Те ще се борят не само за средства, а за управление на учебните заведения, учебното съдържание и методите на преподаване. Същото важи за всички останали сектори и конкретни борби – за жилища, заетост, здраве, хигиена, земята, равноправието на чернокожите, жените и всички други потиснати групи.
Това е задачата на големите обединения на народните организации и движения. Както вече казахме, тя не може да бъде поверена на политически партии и организации. Всичко зависи от това дали политиката е класова или не, помирителна или не. Докато не накараме хората да се събудят от собствения си опит, ще имаме партийна линия, наложена отгоре, където членовете на потиснатата класа не са главни герои.
Унищожаването на държавата (като господстващата днес правно-политическа форма на класовото общество и социалните отношения) не е единично действие, а постоянен, нееднороден, нелинеен, продължителен процес на разрушаване и същевременно изграждане на нови социални връзки.
Както е немислимо, че анархистите ще направят революцията сами, така е немислимо и че сами ще преустроим света. Това означава форма на диктатура, която не позволява изразяване на несъгласие или различни предложения. Дори да се окажем в мнозинство, ще имаме опоненти и ще се налага да правим компромиси. Това е основният закон на политиката. Общество само с една идеологическа доктрина и една политическа организация е далеч от това, за което говорим. Правилното разбиране за свободата е тясно свързано с всичко, което едно общество може да постигне в тази насока.
Не можем да предскажем как и кои ще бъдат главните действащи лица по време на революцията, но трябва да признаем, че е малко вероятно да сме мнозинство. В такъв случай – и това зависи от политическото ни развитие – все пак може да се окажем сила, с която да се съобразяват в такъв революционен процес. Това предполага да бъдем наясно с всичко, което трябва да оспорваме, и всичко, с което сме съгласни.
Едно общество, в което всяка прослойка е свободна да преследва своите интереси, с участието на всички, няма нужда от отделно политическо формирование. Това, което се очаква от едно всеобхватно безвластно общество, обаче важи и за настоящето и за периода на преход. Анархизмът трябва да покаже категорично, че безвластното общество може да отхвърли преобладаващото днес въплъщение във формата на политическа власт. •

Източник: Anarchism. A Documentary History of Libertarian Ideas. Volume Three. The New Anarchism, 1974–2012, edited by Robert Graham


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.