Анархия, Анархизъм. Въпроси и отговори

печат
» » » продължава от миналия брой

Консенсусът като алтернатива на демокрацията

Някои анархисти отхвърлят пряката демокрация и предпочитат принципа на простото съгласие като начин за вземане на решения. Принципът на простото съгласие се основава на факта, че всички в групата трябва да се съгласят с едно решение, преди то да може да влезе в сила. По този начин простото съгласие премахва както управлението на малцинството от мнозинството, така и управлението на мнозинството от малцинството и е в съответствие с анархистките принципи.
Съгласието обаче, макар и да е „най-добрият“ вариант в процеса на вземане на решение, защото всички са съгласни, има своите недостатъци. М. Букчин предупреждава, въз основа на опита си от участие в процеса на вземане на решения, че съгласието може да бъде авторитарно по своя характер, защото: за да постигнат съгласие при вземане на решения, несъгласните малцинства често са убеждавани или психологически сплашвани, принуждавайки ги да се откажат да гласуват по въпроса, който ги смущава, тъй като тяхното несъгласие по същество би било „вето от един човек“. Тази тактика по време на дискусиите може да бъде причина за страха на несъгласните да изпаднат в малцинство, в резултат на което те се отказват напълно от процеса на вземане на решения, вместо честно да защитават своите възгледи, дори когато са в малцинство. Отстранявайки възраженията си, те всъщност престават да участват в процеса на вземане на решения – и „консенсусът“ в крайна сметка ще бъде постигнат само поради факта, че несъгласните членове се анулират като участници в процеса.
На теория простото съгласие премахва самия смисъл на различие в мненията. Непрекъснатото несъгласие, разгорещеният диалог, който продължава, дори след като малцинството се е съгласило, макар и временно, с решението на мнозинството [могат да бъдат] заменени със скучни монолози, които отслабват тона на дискусиите. Когато решението е взето от мнозинството, победеното малцинство може да оспори решението – то може да представи мотивирани и потенциално убедителни доказателства в полза на своето мнение. Консенсусът не предполага никакви малцинства, той ги заглушава в полза на метафизичното „съгласие“ на групата. (Комунитаризмът: Демократично измерение на анархизма в Природата на демокрацията, № 8)
Букчин не отрича, че съгласието може да бъде подходяща форма за вземане на решения при малки групи от хора, които се познават. Той обаче обръща внимание на факта, че на практика, когато големи групи се опитват да вземат решения в съответствие с принципа на простото съгласие, това обикновено ги задължава да достигнат до най-ниския интелектуален знаменател при вземането на решения: голямото събрание от хора може да приеме най-малко спорното, но евентуално най-посредственото решение, само защото трябва да се направи нещо по разглеждания въпрос. (Избрани произведения)
Затова, поради потенциално авторитарния характер на консенсуса, повечето анархисти не са съгласни с това, че той е незаменим политически аспект на свободното сдружаване. Въпреки очевидните предимства на простото съгласие, в големите групи то е непрактично и има отрицателен ефект. Често тази практика уронва свободното сдружаване, като намалява значението на индивидуалността в името на общността и на разномислието в името на солидарността. Нито свободното сдружаване, нито солидарността могат да бъдат постигнати, ако развитието и самоизразяването на личностите бъдат отменени от обществено неодобрение и натиск. Тъй като личността винаги е уникална, тя ще имат уникална гледна точка, която би трябвало да може да изрази, доколкото обществото се развива и се обогатява именно от действията и идеите на личностите. С други думи анархистите привърженици на пряката демокрация подчертават творческата роля на несъгласието, което би могло да се стопи в сивата хомогенност, необходима за постигането на съгласие. (Избрани произведения)
Трябва да подчертаем, че анархистите не са застъпници на механичното вземане на решения, при което мнозинството само декларира правата на малцинството, но всъщност ги игнорира. Напротив! Анархистите, които подкрепят принципа на пряката демокрация, разглеждат това като динамичен процес на преговори, в който мнозинството и малцинството се изслушват, уважават и вземат решение, което не вреди на нито една от страните. Те разглеждат процеса на участие в демократичните сдружения като средство за постигане на общи цели, като процес, който насърчава многообразието на мненията на отделните хора, позволява на малцинството да изразява своето мнение, елиминира всяка склонност на мнозинството да налага своето мнение и да потиска малцинството, като гарантира обсъждане и взаимноизгодно решение на въпросите.

Индивидуализъм и колективизъм

Либералните учени осъждат ​​анархокомунистите за колективизма, а марксистите обвиняват Бакунин и анархистите в индивидуализъм. Това едва ли е изненадващо, защото анархистите отхвърлят и двете идеологии като пълна глупост. Независимо дали им се харесва, или не, неанархистичният индивидуализъм и колективизъм са две страни на една и съща монета (капиталистическата). Това най-добре може да се илюстрира с примери от съвременния капитализъм, в който непрекъснатото взаимодействие на „индивидуалистични“ и „колективистични“ тенденции има политически и икономически израз в структурите на обществото, което се люлее от единия полюс към другия. Капиталистическият колективизъм и индивидуализъм са два противоположни полюса.
За анархистите идеята, че хората трябва да жертват нещо за „групата“ или за „вожда“, е безсмислица. Групите са съставени от хора и ако те мислят само за това, което е „най-добро за групата“, тя ще бъде само една безжизнена форма. „Групите“ не могат да мислят, мислят само хората. Това е обикновена динамика на човешкото взаимодействие в рамките на групите. Този факт по ирония води до авторитарния „колективизъм“ или до най-специфичния вид „индивидуализъм“, а именно до култа към личността и преклонението пред вожда. Всичко започва с изключителните способности на някои хора, които „работят за екипа“, и завършва с потребността от хора с достатъчни способности да вземат решения за сметка на другите – проблем, който е „решен“ с принципа на „вожда“ или „фюрера“. Сталинизмът и фашизмът са ярки примери за това явление.
Анархистите смятат, че човекът е основната единица на обществото. Това означава, че анархистите са против „колективизма“ и приоритета на групата пред личността. В анархистическата теория групата съществува, само за да помогне на личността да се развива. Затова анархистите отдават такова голямо значение на групите, структурирани по анархистически начин – само анархистическата организация позволява на хората в рамките на групата да контролират пряко своите действия и да създават социални отношения, които допринасят за развитието на индивидуалността и свободата. Обществото и групите са просто форми на човешко взаимодействие, а истинската основа на обществото е човекът. Малатеста пише: Много е изговорено за ролята на индивидуалното начало и на социалната среда за живота и напредъка на човешкото общество. Всеки човек влиза в света благодарение на своята лична инициатива… Истинското същество е личност, индивидуалност. Държавата, която твърди, че защитава индивидуалността, ни мами. Човешките мисли и действия неизбежно имат своя произход, те стават обществено мнение, когато мнозинството от хората започнат да се придържат към това мнение. Следователно социалните действия не са отрицание и не са допълнение на индивидуалните инициативи, а са резултат от инициативите, мислите и действията на всички хора, съставляващи обществото… Преходът от инициативите към политическия елит (както Малатеста определя правителството и йерархията) неизбежно завършва с потискането на всички… (Анархията)
Тези съображения не означават, че анархистите са привърженици на „индивидуализма“. Ема Голдман посочва, че „индивидуализмът“ е само прикрит опит за потискане и подчиняване на човека и неговата индивидуалност. [Това] неизбежно завършва с появата на класови различия… [и] означава, че този „индивидуализъм“ е само за собствениците, докато останалите са зародиш на каста от роби, които трябва да служат на шепа кариеристи „свръхчовеци“. (Избрани речи на Червената Ема)
Групите и сдруженията са важна част от личния живот. Всъщност, тъй като групите създават социални взаимоотношения, те определят формирането на личността. С други думи авторитарно организираните групи влияят отрицателно върху свободата и индивидуалността на хората. Поради абстрактността на „индивидуализма“ капиталистическите индивидуалисти не са в състояние да разберат разликата между групите, структурирани по анархистичен и по авторитарен начин, за тях всички те са „групи“. Поради едностранчивото възприемане на този проблем „индивидуалистите“ не подкрепят някои от най-“глобалните“ институции на вече съществуващата капиталистическа система. Тези противоречия произтичат от зависимостта на капиталистическия индивидуализъм и индивидуалните неравностойни договори в това общество.
Обратно, анархистите наблягат на социалния „индивидуализъм“ (друг, може би по-добър термин за това понятие е „комуналната индивидуалност“). Анархизмът твърди, че центърът на тежестта в обществото е човекът. Ако той трябва да се развива свободно и цялостно, трябва да бъде свободен от намесата и потисничеството на другите. Това няма нищо общо с индивидуализма. Хищническият буржоазен индивидуализъм е наистина крехък и беззащитен. Той се нуждае от защитата на държавата и затова оправдава съществуването ѝ… Подобен „индивидуализъм“ е просто едно от многото оправдания на управляващата класа, за да прикрие необузданото си финансово и политическо изнудване. (Ема Голдман)
Анархизмът отхвърля абстрактния индивидуализъм на капиталистическата система, с нейните идеи за „абсолютна“ свобода на индивида, която е ограничавана от други хора, защото тази теория игнорира социалните отношения. Обществото, основано на „индивидуални договори“, обикновено води до неравенство между договарящите се лица и по необходимост от власт, основаваща се на закони, „високопоставени“ хора и организирана принуда за прилагане на условията на договора. Това е причината за възникването и развитието на държавата. Тази теория твърди, че индивидите са „свободни“, когато са изолирани един от друг, тъй като се предполага, че са на равни начала в „царството на природата“. След като хората се присъединят към обществото, те преговарят и създават държава, за да ги управлява. Освен че тази „теория“ е необоснована измислица (хората винаги са били социални животни), тя всъщност е оправдание за съществуването на държавата и нейната власт над обществото, а това от своя страна е оправдание за капиталистическата система, която се нуждае от силна държава. В капиталистическото общество хората „свободно“ сключват договори помежду си, но на практика собственикът контролира работника със заплатите по силата на договора.
На практика, както индивидуализмът, така и колективизмът водят до нарушаване на индивидуалната свобода и автономията на групата. Тези теории са взаимно свързани, колективизмът води до специфична форма на индивидуализъм, а индивидуализмът води до специфична форма на колективизъм. Колективизмът с неговото присъщо потискане на личността отслабва общността, тъй като групите имат живот само чрез хората, които ги съставят. Индивидуализмът с явното си потискане на общността (тоест на хората, с които живеем) отслабва личността, тъй като тя не съществува вън от обществото. Недостатък на индивидуализма (и на вътрешното му противоречие) е невъзможността човек да постигне пълно развитие в състояние на потисничество от господстващата класа. Развитието му ще остане едностранчиво. (Пьотър Кропоткин. Брошури за революцията)
Истинската свобода и общност са неосъществими в такива условия. •

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *