Анархия, Анархизъм. Въпроси и отговори

печат
» » » продължава от миналия брой

Свръхчовекът

Анархията не е утопия, а „съвършено, хармонично развито“ общество. Това ще бъде човешко общество, с всички проблеми, надежди и страхове на хората. Анархистите не смятат, че хората трябва да бъдат „съвършени“ за анархията. Те просто трябва да бъдат свободни. Очевидно е, че впоследствие свободното общество ще изгради хора, които са по-хармонично свързани със своята индивидуалност, индивидуалността на другите и нуждите на такова общество. По този начин ще намалеят социалните конфликти. Споровете ще бъдат разрешавани по разумен начин – например с използване на жури, трети лица или събрания на работните колективи и общности.
Подобно на аргумента, че „анархизмът е против човешката природа“, противниците на анархизма обикновено издигат аргумента, че анархистите се опитват да създадат „свръхчовека“ – хора, които не могат да бъдат покварени от властта, които някак си не са засегнати от изкривяванията на йерархията, привилегиите и т. н. Анархистите не изискват човешко съвършенство, защото хората не са безгрешни и трябва да носят отговорност за действията си пред другите хора. Създаването на свръхчовека предполага концентрация на властта в неговите ръце или в ръцете на елита, върху който ще бъде прехвърлена отговорността за действията на хората.
Трябва да се отбележи, че въпросът за създаването на „нов“ човек често се повдига от десните и „анархо“-капиталистите, за да се дискредитира истинският анархизъм и да се оправдае запазването на йерархичната власт и капиталистическите производствени отношения. Това тяхно „възражение“ дискредитира собственото им твърдение, че са анархисти, тъй като те явно считат за възможно да се създаде анархистично общество без анархисти! От само себе си се разбира, че ако едно анархистично общество се състои от хора, които все още се нуждаят от власт, то такова общество отново ще съживи държавата и отново ще стане авторитарно и йерархично (т. е. неанархистично).
Дори правителството да бъде свалено утре, същата система скоро ще бъде възродена отново, защото силата на властта не е в самата себе си, а в хората. Тиранинът може да бъде глупак, а не свръхчовек. Силата му не е в личността му, а в суеверието на хора, които мислят, че е редно да му се подчиняват. Докато съществува това суеверие, е безполезно да се реже главата на тиранията; хората ще създадат друга, защото не са свикнали да разчитат на себе си. (Джордж Барет, Възражения срещу анархизма).
С други думи анархията се нуждае от анархисти, за да я създадат и да може да оцелее. Тези анархисти не трябва да бъдат съвършени, а просто хора, които са се освободили от суеверието, че отношението на командване и подчинение е нещо необходимо. Така свободата, дадена на хората от „свръхчовеците“, може да им бъде отнета от тях. Изводът е ясен: анархизъм, който изисква създаването на „съвършен“ човек, ще се провали. Този аргумент пренебрегва необходимостта от самостоятелни действия и самоосвобождение, за да се създаде свободно общество.
Анархистите не считат, че са необходими „перфектни“ хора, защото анархистът не е освободител с божествената мисия да избави човечеството, а част от човечеството, движещо се напред към свободата. Да предположим, че анархистическата революция се е осъществила и се поднася на хората в готов вид, ако мога така да се изразя. Много вероятно е те да не я приемат и да възстановят старото общество. Ако хората развият идеите за свобода и се избавят от последната цитадела на тиранията – правителството, – тогава революцията наистина ще се извърши (Пак там).

Втората класа

За съжаление трябва да включим този въпрос в тази книга, защото знаем, че много политически идеологии явно вярват, че обикновените хора са твърде неразвити, за да управляват самостоятелно собствения си живот и обществото. Всички политически доктрини – и леви, и десни – съдържат това изискване. Независимо дали са „комунисти“, фашисти, или демократи, всички те приемат, че само малцина избрани са творчески, интелигентни личности и че те трябва да властват над другите. Обикновено тази елитарност се маскира с елейна реторика за „свободата“, „демокрацията“ и други баналности, с чиято помощ идеолозите се опитват да внушат на хората, че не трябва да се борят, не трябва да мислят критично, като им приказват това, което те искат да чуят.
Със сигурност не е изненада, че тези, които вярват в „естествените“ елити, винаги принадлежат към управляващата класа. Трябва обаче да се отбележи, че малцина хора се смятат за „второкласни“ и искат да работят като чистачи в илюзорния „идеал“ на „реалния“ капитализъм. Всеки, който чете елитарен текст, се смята за част от „избраниците“. Елитът обаче смята всички останали за хора „втора класа“.
Изучаването на историята показва, че съществува елитна идеология, с която се оправдава съществуването на всички държави и управляващи класи от появата им в ранната бронзова епоха. Тази идеология просто променя външните си форми, но не и съдържанието си. През Средновековието например християнската идеология е оправдавала властта на Църквата. Най-полезна за свещеническия елит е догмата, че всички хора имат „първороден грях“: хората са изначално покварени и неспособни същества, които се нуждаят от „ръководството отгоре“ чрез свещениците като необходими посредници между обикновените хора и „Бога“. Идеята, че по-голямата част от хората са глупави и неспособни да се самоуправляват, е ядрото на тази доктрина и остатък от Средновековието.
На всички, които твърдят, че повечето са хора „втора класа“ и не могат да развият нищо повече от „профсъюзно съзнание“ (Ленин), можем да отговорим кратко и ясно, че това е абсурд, който не издържа дори на бегъл прочит на историята, особено тази на работническото движение. Творческите способности на тези, които са се борили за свобода, често са наистина удивителни и ако тази интелектуална сила и вдъхновение не се виждат в „нормалното“ общество, това е най-категоричният обвинителен акт срещу него, тъй като това е възможно само при йерархичната система и е генерирано от властта.
Боб Блек пише: ти си това, което правиш. Ако вършиш скучна, глупава, монотонна работа, вероятно си скучен, глупав и банален. Работата е най-доброто обяснение за кретенизацията на всичко около нас, тя е по-лоша дори от такива слабоумни механизми като телевизията и образованието. Хората започват работа в училище, в началото на живота си, затворени в оковите на семейството, и свършват курса в старчески дом, свикнали с йерархията и поробени психологически. Способността им да водят самостоятелен живот е атрофирала до такава степен, че се страхуват панически да не загубят господаря си, който им казва какво и как да правят. Покорството, с което са свикнали да работят, те прехвърлят в семейството и започват да възпроизвеждат тази система в политиката, в културата и във всичко останало. Задушат ли живота ти на работното място, ще се подчиняваш на йерархията и на началството във всичко (Отказ от Работата).
Когато елитите тръгнат да освобождават „отгоре“, хората ги смятат или за поредните потисници („комунисти“), или че са тръгнали да гонят Михаля (като „обективистите“ на Айн Ранд и пр.). Не е изненадващо, че всичките им подобни начинания се провалят. Само самоосвобождението може да доведе до свободно общество. Разрушителните и деформиращи ефекти на властта могат да бъдат преодолени само със самостоятелни действия. Малкото примери за такова самоосвобождение доказват, че повечето хора, които не са вярвали, че са способни да живеят свободно, се оказват способни на много повече от решаването на този проблем.
Онези, които провъзгласяват своето „превъзходство“, често го правят от страх, че един ден властта им може да бъде премахната от освободените от оковите на властта и печалбата хора, които са разбрали по думите на Макс Щирнер, че големите са големи, само защото ние сме коленичили пред тях.
Ема Голдман казва за равенството на жените, че изключителните постижения на жените във всяка сфера на живота опровергаха окончателно всички приказки за тяхната непълноценност. Продължават да се вкопчват в този фетиш, защото не мразят нищо повече от предизвикателството, отправено към тяхната власт. Това е характерно за всяка власт, било то отношението на капиталиста към своите работници-роби, или отношението на мъжа към жената. Навсякъде, където жената успее да избяга от клетката, тя постига големи успехи (Видението в Огъня).
Същото може да се каже и за успешните експерименти на работническото самоуправление по време на Испанската революция. Както казва Русо: когато виждам как маса голи диваци презират европейската свинщина и понасят глад, огън, меч и смърт, за да запазят единствено своята независимост, ми се струва, че не подобава на роби да разсъждават за свобода (Ноам Чомски. Анархизъм, марксизъм и надежда за бъдещето: Червено-черната революция). •

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *