Анархия, Анархизъм. Въпроси и отговори

печат
» » » продължава от миналия брой

Равенството

Анархистите се борят за социално равенство, защото то е единственото условие, при което индивидуалната свобода може да процъфтява. Преди да обсъдим какво разбират анархистите под равенство, трябва да посочим какво то не е според тях.
Анархистите не вярват в „равенството по рождение“ (Русо), което е не само несъществуващо, но би било твърде нежелателно, ако е възможно. Всеки човек е уникален. Биологически определените човешки различия не само че съществуват, но са и причина за радост, страх или съжаление. Защо? Защото животът между клонинги не би си струвал да се живее и нормалният човек може само да се радва, че другите притежават способности, от които той е лишен (Н. Чомски).
Някои мислят сериозно, че за анархистите „равенството“ е когато всички хора са еднакви. Такова „равенство“ би се отразило скръбно върху състоянието на съвременната интелектуална култура, това е каламбур, игра на думи, чиято цел е да отклони вниманието от несправедливата, авторитарна система на организация на обществото, заменяйки я с разсъждения за оцеляването на видовете в биологията.
Анархистите също не се застъпват и за т. нар. „равенство на резултатите“. Ние нямаме желание да живеем в общество, в което всеки получава еднакви стоки, всички носят еднаква униформа и т. н. Една от причините за протеста на анархистите срещу капитализма и държавата е, че те стандартизират живота (Дж. Райцер, МакДоналдизация на обществото). Според А. Беркман: Духът на властта, на закона, на писаното и неписаното, на традициите и морала принуждава човека да бъде като всички останали, което го превръща в автомат, унищожава неговата независимост и индивидуалност… Всеки от нас е негова жертва и само изключително силните хора могат да свалят веригите му и то само частично (Азбука на анархизма). Анархистите са против подобна идентичност. Ние искаме да унищожим това явление и всяко социално отношение или институция, които създават тази унификация на хората.
„Равенството на резултата“ може да бъде въведено и поддържано само със сила, което не би било равенство, тъй като някои ще имат повече власт от други! Ние, анархистите ненавиждаме „равенството на резултатите“, защото признаваме, че всеки индивид има различни нужди, способности, желания и интереси. Ако всички консумираха едно и също нещо, това би било тирания. Очевидно е, че ако един човек се нуждае от лечение, а другият не, тогава те не получават „равен“ размер на медицинска помощ. Същото важи и за другите човешки нужди. Както е казал А. Беркман: равенството не означава еднакво количество, а еднакви възможности… Грешка е да се отъждествява равенството на свободните хора с принудителното равенство на престъпниците в затвора. Истинското анархистическо равенство предполага равен достъп, а не равно количество получени блага. Това не означава, че всички трябва да ядат, пият или носят едни и същи дрехи, да вършат една и съща работа, да живеят по един и същи начин. Всъщност, вярно е обратното. Беркман твърди, че нуждите са индивидуални, а вкусовете на хората са различни. Равната възможност за задоволяване на нашите нужди е истинското равенство… Свободната възможност за изразяване и развитие на индивидуалността означава развитие на естествените различия и промени (Азбуката на анархизма).
За анархистите понятието „равенство“ в смисъла на „равенство на резултатите“ или „равенство на снабдяването“ е безсмислено. В йерархичното общество обаче „равенството на възможностите“ и „равенството на резултатите“ са взаимосвързани. При капитализма например възможностите на всяко поколение зависят от резултатите от дейността на предишните. Това означава, че при капитализма „равенството на възможностите“ дори без приблизителното „равенство на резултатите“ (в смисъл на доходи и ресурси) става безсмислено, тъй като няма истинско равенство на възможностите между потомците на милионера и тези на просяка. Тези, които привеждат доводи в полза на „равенството на възможностите“, пренебрегвайки бариерите, създадени от предишните поколения, не знаят (или съзнателно пренебрегват!) за какво говорят, защото възможността в йерархичното общество зависи не само от това пътят да е отворен за всички, но и от това кой откъде и с какво поема по него. От тези очевидни факти възниква погрешната представа, че анархистите се стремят към „равенство на резултатите“, но това води до формирането на силова йерархична система, което е недопустимо в едно истински свободно общество.
Равенството в анархистичната теория не означава отрицание на индивидуалното многообразие или на уникалността. Според наблюденията на Бакунин: След като равенството възтържествува и е твърдо установено, способностите на хората и техните нива на приложение на усилията ще бъдат ли различни? Различията винаги ще съществуват, макар и не толкова много, колкото сега. Пословицата, че на едно дърво никога не могат да бъдат намерени две еднакви листа, винаги ще остане вярна. Тя е още по-вярна по отношение на хората, които са много по-сложни от листата, но такова разнообразие не е зло. Напротив… то е човешки ресурс. Благодарение на това разнообразие човечеството е колективно цяло, в което една индивидуалност допълва другите и се нуждае от тях. В резултат това безкрайно разнообразие от човешки индивиди е фундаменталната причина и е самата основа на солидарността им. То е всемогъщият аргумент за равенството (Всестранно образование).
Равенството за анархистите означава социално равенство или, използвайки термина на М. Букчин, е „равенство на неравните“ (аналогично Малатеста използва термина „равенство на условията“, за да изрази тази мисъл). С това той иска да каже, че анархистическото общество отчита различията в способностите и нуждите на индивидите, но не позволява тези различия да се превърнат във власт. С други думи, индивидуалните различия не биха имали никакво значение, защото неравенството фактически се губи в обществото, когато то не може да се вкопчи за някаква юридическа фикция или институция (Михаил Бакунин, Бог и държавата).
Ако йерархическите социални отношения и силите, които ги създават, бъдат отменени и отношенията се изграждат на принципа „един човек – един глас“, тогава естествените различия не биха могли да се превърнат в йерархическа власт. Например, без капиталистическите права на собственост не би имало възможност малцинство да монополизира средствата за живот (машини и земя) и да се обогати от работата на другите с помощта на системата на работни заплати и печалба. По същия начин, ако работниците управляват собствената си работа, не би имало никаква капиталистическа класа, която да се обогатява от техния труд. Прудон пише: Какъв може да бъде произходът на неравенството? Виждаме, че… неговият произход е в реализацията на тази тройна абстракция: капитал, труд и талант в обществото. Това е така, защото обществото се е разделило на три категории граждани, съответстващи на трите условия на формулата… тези кастови разлики винаги са съществували в класовите общества и едната половина на човечеството е поробвала другата… социализмът се състои в премахването на буржоазията от формулата труд-талант-капитал и трансформацията ѝ в по-простата формула на труда!…, за се превърне всеки човек едновременно в капиталист, работник и художник или специалист. (Без богове, без собственици)
Като всички анархисти Прудон е виждал в тази интеграция на функциите ключ към равенството и свободата и е предложил самоуправлението като средство за постигането му. По този начин самоуправлението е ключът към социалното равенство. Социалното равенство, например на работното място, означава, че всеки има право да решава как да се организира работата. Анархистите са привърженици на принципа „това, което засяга всички, трябва да се решава от всички“.
Това не означава, разбира се, че експертният опит ще бъде игнориран или че всеки ще решава за всички. Различните хора имат различни интереси, таланти и способности, и е очевидно, че те ще искат да изучават различни неща и да изпълняват различни видове работа. Очевидно е също така, че когато хората са болни, те се консултират с лекар – експерт по медицина, вместо да се събират на общо събрание, за да решат колективно как да се лекуват. Жалко е, че трябва да обясняваме това подробно, но щом темите за работническото самоуправление и за социалното равенство придобиха широко разпространение, някои започнаха да говорят откровени глупости. Здравият разум казва, че в една социализирана болница пациентите няма да решават с вишегласие кои методи за лечение да приложат лекарите, но пациентите трябва да решат кой от лекарите заслужава доверието им, за да ги лекува!
Всъщност социалното равенство и индивидуалната свобода са неразделни. Без колективно самоуправление и колективно вземане на решения по въпроси, които засягат интересите на групата, както и без индивидуално самоуправление и вземане на самостоятелни решения от всеки човек по въпроси, които засягат само неговите интереси, свободното общество е невъзможно. Без двете условия някои ще имат власт над други, вземайки решения за останалите (тоест, ще ги управляват), така че някои ще станат по-свободни от другите, както се получи в свинефермата на Оруел.
Социалното равенство е необходимо за хората, за да могат да се самоуправляват и да се изразяват свободно. За самоуправлението е необходимо щото хората, работещи заедно със своите другари, да имат право да внесат възможностите на собствената си уникалност при решаването на общите проблеми, за да постигнат общи цели (Джордж Бенело, Основи). По този начин равенството позволява да се изрази и да се развие индивидуалността на човека, която е необходимата основа за свободата на личността. •

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *