Анархия и кино

Филмите – за киното великият демагог, организатор и контрареволюционер Владимир Улянов (Ленин) много вярно е казал, че е най-важното изкуство. С него са били съгласни райхсминистрите в Германия – с образи от екрана най-лесно и успешно се провежда препрограмирането на мозъци и то със същата лекота, с която програмистите преинсталират софтуер на компютър. При все че човешкият ум уж притежава „вътрешен код“ за самозащита от натрапване на идеи, които да го карат да върши неща срещу собствените си интереси, срещу инстинктите си (най-важният от които е наследената ни склонност за взаимно погаждане, солидарността и усетът за справедливост, без които изобщо не бихме станали разумен вид, бихме се заковали на нивото на бабуините, може би мъничко по-съобразителни от тях, но с пределно върхово технологично постижение „тояга за трошене на черепи“).
Затова обработката започва от детска възраст – тъкмо онзи период от развитие на мозъка и неговия естествен софтуер, когато доверието към големите братя и сестри, родители и баби с дядовци, чичовци и вуйчовци, даскали и прочие пълнолетно население е повишено, така еволюционно се осигурява приемането на опита и знанията от предишното поколение.
Замислете се колко всъщност дидактични, назидателни, програмиращи определен мироглед са детските филми. Особено в нашата епоха, когато телевизорът и интернетските видеоклипове до голяма степен са поели ролята на възпитатели, понеже родителите се скъсват на няколко работни места, за да поддържат жизнения стандарт – а в повечето случаи просто самото оцеляване! – на семейството.
Сещате ли се за филми, игрални или анимация, които учат децата на независимо критично мислене? На добрина, съчувствие, споделяне? На разбиране що е наистина справедливост, а не само лоялност?
Пак е успех, че от малко повече от стотина години на децата им е признато правото – всъщност потребността – да бъдат деца, а не „малки възрастни“, които щом проходят и укрепнат, ги пращат на полето, във фабриката, на фронта, да слугуват, че и на по-лоши неща.
Признавам, че детските филми са проблем, за който още не мога да пиша достатъчно уверено, навярно защото вече ми е трудно да ги гледам с очите на дете. Затова и не поднасям впечатленията си като неоспорими. Оттук и ще се въздържа от конкретни примери.
Това, което успявам да видя, не ми харесва обаче.
Първо, предназначените за деца филми, особено българските за съжаление, са тромаво и нескопосно направени, даже когато по форма са зрелищно и красиво заснети. Затова децата често предпочитат „големи“ филми, чиито инфантилни сюжети и послания са им по-интересни, макар че уж са за възрастни. На дело те просто „поддържат детето“ – лесно за баламосване същество – във всеки възрастен.
Второ, внушават ценности, в които и самите създатели надали вярват, надали се придържат към тях в личния си, а особено в професионалния и изобщо „обществения“ живот. В резултат на което сблъсъкът между „възвишеното“ и реалното е още по-болезнен – и ето ви раждането на малки циници, малолетни психопати.
Трето, както и да са засукани внушенията, в крайна сметка те постулират, че ценностната система на възрастните е „правилна“, че „няма по-добро“, че не бива да бъде променяна. Допуска се малко бунтарство, но не прекалено. Предразсъдъците и заблудите на бащите и майките трябва да се възприемат като „закон божий“ – защото „такъв е животът“.
И така се получава, че истинският учител е тъкмо „животът“ – осакатеният, извратен от кариеризма, властта, принудата, практическото всесилие на парите, непогрешимостта на авторитетите.
Възможно е да ми възразят – и сигурно ще приема възраженията. Все пак, озъртайте се какво гледат децата ви, поне за да не се чудите защо порастват като онова, което самите представлявате и което в дъното на душата си не харесвате, но смятате, че е късно да промените. Навярно да, късно е. Остава ви само да се опитате да не поставите в същото положение детето си – на обречено на форматиране от системата, която не предвижда за вас нито свобода, нито щастие, а само илюзии и заместители. •

Николай Теллалов