АНАТОМИЯ НА ДЪРЖАВАТА от Мъри Ротбард

печат

АВТОРИЗИРАН ДО НЕУЗНАВАЕМОСТ И ОБЪРНАТ „НАОПАКИ“ ПРЕВОД НА Г. К.


» » » продължава от миналия брой

Как държавата се защитава

Веднага след като държавата е създадена, господстващата класа или каста се сблъсква с проблема как да запази своята власт. И въпреки че насилието е нейният основен modus operandi (начин на действие), нейният главен и дългосрочен проблем е идеологическият. За да задържи властта, всяка експлоататорска класа трябва да има подкрепата на своите поданици. Трябва да се отбележи, че такава подкрепа не е необходимо да бъде под формата на активен ентусиазъм; пасивното им смирение – като пред неизбежен природен закон – е напълно достатъчно. Подкрепа, в смисъл на определен вид признаване, обаче е необходима; в противен случай малцинството властници в крайна сметка ще бъде победено от активната съпротива на народното мнозинство. Тъй като хищничеството трябва да бъде подкрепено с излишъци от производството, по необходимост класата, която формира държавата – бюрокрацията (и репресивните структури), – трябва да бъде достатъчен процент от населението на страната, макар че тя може да подкупи съюзници сред важните групи от останалия народ. Следователно, основна задача на властниците е да осигурят активната или смирена подкрепа за мнозинството от гражданите.
Един от методите за осигуряване на тази подкрепа е създаването на користни икономически интереси (чрез разпределяне на привилегиите). Вождът на бандата не може да управлява сам; той трябва да има значителна група от последователи в привилегировано положение – например членовете на държавния апарат като бюрокрацията и признатата аристокрация. Това обаче осигурява сравнително малък брой запалени поддръжници и задължителното купуване на подкрепа чрез субсидии и предоставяне на други привилегии не е достатъчно, за да осигури съгласието на мнозинството. За да се гарантира решението на тази ключова задача, мнозинството трябва да бъде убедено с помощта на идеологията, че тяхното управление е великолепно, мъдро или поне със сигурност по-добро от всяка възможна алтернатива. Разпространението на тази идеология сред хората е жизненоважна социална задача на „интелектуалците“. Обикновено масите следват пасивно идеите, които са приети и разпространени от „общността на интелектуалците“. Така последните стават „скулптори на общественото мнение“. И тъй като държавата се нуждае отчаяно от формирането на това обществено мнение, основата на вековния съюз между нея и интелектуалците става напълно ясна и прозрачна.
Очевидно държавата има нужда от интелектуалци; не е толкова очевидно защо интелектуалците се нуждаят от държава. Най-просто казано, можем да твърдим, че благосъстоянието на интелектуалеца в пазарната демокрация винаги е крехко, тъй като той трябва да разчита на ценностите и вкусовете на масата от своите съграждани, а безразличието към интелектуалните въпроси е характерно за тях. От друга страна държавата с готовност предлага солидно и постоянно място на интелектуалците в държавния апарат и заедно с него – надежден доход и престиж. Така те биват щедро възнаградени за важната функция, която изпълняват в полза на властниците, към чиято общност вече ще принадлежат.
Съюзът между държавата и интелектуалците се проявява още през XIX век чрез страстното желание на професорите от Берлинския университет да сформират група от „интелектуални телохранители в двора на Хоенцолерните“. В по-стари времена бившият марксист Витфогел казва, че „Ориенталският деспотизъм“ е превърнал поетите и учените в свои чиновници. Има множество примери за разработване на стратегии в служба на въоръжените сили – основа на властта на държавата, – с които тя осъществява насилието. Уважавана професия, наред с другите, е и тази на официалните или „придворни“ историци, посветили се на разпространението на възгледите на владетеля (или на династията) за неговите деяния и на предшествениците му.
Аргументите, с които държавата и нейните интелектуалци водят за носа своите поданици в подкрепа на властта, са многобройни и разнообразни. По същество компонентите им могат да се обобщят по следния начин: а) държавните владетели са велики и мъдри хора (те „управляват по силата на божественото право“, те са „аристократи“ и „научни експерти“), много по-висши и по-мъдри от добрите им, но простовати поданици и б) властта на съществуващото правителство е неизбежна, абсолютно необходима и много по-добра, отколкото неописуемите нещастия, които могат да избухнат след падането му.
Съюзът между църквата и държавата е един от най-старите и успешни идеологически прийоми. Владетелят бил Божи помазаник или самият той бил бог, какъвто е случаят с повечето от източните деспоти, следователно всяка съпротива срещу неговото управление е богохулство. Държавните попове са изпълнявали основната функция на интелектуалците, осигурявайки подкрепата и дори поклонението на народа.
Друга успешна техника е да се всели страх от някаква алтернативна система на управление или от „анархията“. Поддържало се е мнението, че настоящите управници осигуряват на гражданите жизненоважни услуги, за което те трябва да им бъдат изключително благодарни – например защита от неофициални разбойници и престъпници. Държавата наистина, защитавайки своя монопол върху хищничеството, се грижи да минимизира частния и несистематичен грабеж. Особено успешно тя насажда страх от владетелите на другите държави. Тъй като повърхността на земното кълбо е разпределена между държавите, една от основните доктрини за държавата е отъждествяването ѝ с територията, която контролира. Повечето хора са склонни да обичат родната си земя и затова идентифицирането на тази земя и нейния народ с държавата се превръща в средство за принуждаване на зоологическия патриотизъм да работи в нейна полза. Ако „Бимбилистан“ бъде внезапно нападната от „Туркестан“, то основната задача на държавата и нейните интелектуалци е да убедят народа на „Бимбилистан“, че нападението е насочено специално срещу населението, а не само против управляващата каста. Така войната между властниците се превръща във война между народите, всеки народ защитава своите владетели, вярвайки им сляпо, че те го защитават. Тази техника на „национализма“ се прилага успешно само в западната цивилизация и то едва през последните векове; до неотдавна по-голямата част от поданиците счита войните за битки между различните аристократични групи, които нямат никакво отношение към тях.
Идеологическото оръжие, използвано от държавата от векове, е сложно и разнообразно. Подобно отлично оръжие е традицията. Колкото по-дълго успява една държава да запази своята власт, толкова по-мощно е това оръжие, тъй като династията X или държавата Y е подкрепена от тежестта на вековни традиции. По този начин почитането на предците се превръща в средство за почит на древните владетели. Най-голямата опасност за държавата е независимата интелектуална критика и няма по-добър начин да се потисне подобна критика от това да се обяви всеки самотен глас, изразил съмнения, за нечестив нарушител на мъдростта на предците. Тъй като всяко правителство предполага съгласието на мнозинството, идеологическата опасност за него може да възникне първоначално само от един или няколко независимо мислещи индивида. Новата критична идея се ражда като особено мнение на малцинството; затова държавата трябва да потисне подобни възгледи в зародиш, като заличи всички възгледи, които противоречат на масовото мнение. Благодарение на такива мерки масите никога няма да разберат, че „кралят е гол“. За държавата е от особена важност властта ѝ да изглежда неизбежна; дори управлението ѝ да не се харесва, важното е те пасивно да се примиряват с него. Един от методите е въвеждането на историографския детерминизъм в противовес на личната свободна воля. Ако династията Х ни управлява, то това е така, защото неумолимите закони на историята (или Божията воля, Абсолютния дух или производителните сили) са постановили така и никакви усилия на жалкия индивид не могат да променят тая неизбежна съдба. Важно е също така държавата да насади у своите поданици отвращение към всяка „теория на революцията“ в историята и за установяване на отговорността за историческите злодейства. Защото, ако тиранията на държавата, корупцията или агресивната война са причинени не от властниците, а от мистериозни и загадъчни „обществени сили“, от общото несъвършенство на човешката природа или ако всеки е еднакво отговорен („Всички сме убийци“, както се твърди в един лозунг), тогава няма смисъл хората да негодуват или да се бунтуват срещу подобни зверства. Освен това, чрез атаките срещу „теорията на революцията“ поданиците по-лесно ще повярват в аргументи на „общественото благо“, каквито държавата винаги излага, като извинение за всяко от своите деспотични действия. „Теорията на революцията“ може да разклати системата, като накара масите да се съмняват в казионната идеологическа пропаганда.
В настоящите, по-светски времена, божественото право на държавата отстъпва мястото си на новия бог – „Науката“. Властта на държавата вече е обявена за свръхнаучна, тъй като е планирана от експертите.
Нарастващото използване на научния жаргон дава възможност на държавните интелектуалци да изтъкат мрежа от хитри извинения за държавата, които в по-стари времена биха били осмени. Крадецът, който оправдава кражбата, като казва, че всъщност е помогнал на жертвите си, защото, когато харчи награбеното, повишава производителността, едва ли би убедил някого. Когато подобна „теория“ бъде облечена в кейнсиански уравнения и снабдена с впечатляващи препратки към така наречения „ефект на мултипликатора“, тя, за съжаление, изглежда убедителна. Насилието над здравия разум продължава, като през всеки век властниците решават по свой начин тази задача.
Тъй като идеологическата подкрепа е жизненоважна за държавата, тя се старае все по-убедително да доказва на обществеността своята „легитимност“, за да се разграничи в действията си от обикновените бандити. Безмилостната атака срещу здравия разум не е случайност, защото, както ярко е описал Менкен: „Обикновеният човек, каквито и да са грешките му в другите области, е наясно, че правителството е нещо, което съществува отделно от него и от общността на събратята му – че то е отделна, независима и враждебна сила, върху която той няма контрол и която може да му нанесе огромна вреда. Зад това се крие дълбокото усещане за фундаменталния антагонизъм между правителството и управляваните от него хора. То е възприемано от тях не като комитет от граждани, избран да управлява общите дела на цялото население, а като отделна и автономна корпорация, която се занимава с експлоатация на народа в полза на собствените си членове… Затова, когато правителството бъде ограбено, хората считат, че шепа мошеници и паразити ще имат по-малко пари за капризите си. Никой не смята, че мошениците са заслужили тези пари, а за здравомислещите хора това е направо нелепост.“ •

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *