АНАТОМИЯ НА ДЪРЖАВАТА от Мъри Ротбард

печат
АВТОРИЗИРАН ДО НЕУЗНАВАЕМОСТ И ОБЪРНАТ „НАОПАКИ“ ПРЕВОД НА Г. К.


» » » продължава от миналия брой

От какво точно се страхува държавата?

Това, от което държавата се страхува преди всичко, е от всяка фундаментална заплаха за нейната сила или за нейното съществуване. Смъртта на държавата може да настъпи по два основни начина: а) чрез завладяването ѝ от друга държава и б) чрез революционен преврат, извършен от самите граждани – тоест чрез война или Социална революция. Войната и революцията, тези две основни заплахи впрягат максималните усилия и пропаганда на властниците сред гражданите. Те задействат всички налични средства за мобилизиране на хората в защита на държавата, убеждавайки ги, че с това защитават себе си. Измамността на тази идея се проявява в малтретирането на онези наборници, които отказват да „служат за отбраната“ на държавата и затова биват принуждавани към насилствена мобилизация в армията на „своята“ банда-държава (по известната дефиниция на Блажения Августин): тук дори не си струва да се споменава, че всякаква пропаганда, агитация и действия срещу „защитата на собствената им държава“ са напълно забранени и най-строго наказуеми.
По време на война властта на държавата се увеличава максимално; под лозунгите за „защита“ и „необходимост от жертви“ може да се установи такава тирания над обществото, която в мирно време би предизвикала открита съпротива. По този начин войната предоставя множество преимущества на държавата. Всъщност съвременните войни са оставили на враждуващите народи като неизменно наследство увеличените държавни тегоби на обществото. Освен това войната предоставя на държавата главозамайващи възможности за завземане на чужди територии, в които тя може да установи своя монопол над използването на сила. Рандолф Борн е прав, когато пише, че „войната е здравето на държавата“, но за определена държава, освен здраве, войната може да донесе и „смъртоносна рана“, защото ангажирането на военната ѝ сила на фронтовете може да улесни развихрянето на Социалната революция.
Можем да проверим хипотезата, че държавата е по-заинтересована да защити себе си, отколкото своите граждани, като зададем следния въпрос: какви видове престъпления държавата преследва и наказва по-строго – тези, които са срещу гражданите, или тези, които са против самата нея? Винаги най-опасните престъпления в речника на всяка държава не са посегателствата върху правата и свободите на даден индивид, а тези срещу собственото ѝ щастливо съществуване – например държавна измяна, дезертиране на войник към врага, отказ от военна служба, конспирация за смяна на властта, атентат срещу властниците и икономически престъпления срещу държавата като фалшифициране на парите ѝ или неплащане на данъци. Сравнете степента на усърдие, с което ще бъде преследван човек, който напада полицай, с вниманието, което държавата ще отдели за защита на обикновения гражданин от нападение, и ще получите недвусмислен отговор. Парадоксално е, че прокламираният от държавата приоритет на собствената ѝ защита над закрилата на гражданите не се възприема от мнозина като несъответствие с предполагаемия – и също толкова прокламиран – смисъл на нейното съществуване.
Както казва по един неподражаем начин Менкен в своята „Христоматия“: Тази банда („експлоататори, съставляващи правителството“) върлува практически безнаказано. Най-лошите ѝ изнудвания, дори тези в името на частните печалби, не водят до конкретни наказания по нашите закони. От първите дни на Републиката само няколко от тях са били подлагани на импийчмънт и няколко дузини дребни и никому неизвестни подчинени са били затваряни в тюрмата. Броят на хората, заключени в затворите на Атланта и Левънуърт за бунт срещу изнудванията от правителствените чиновници, винаги е бил десетки пъти по-голям от броя на правителствените служители, осъдени за притискане на данъкоплатците в своя полза.

Как се отнасят държавите помежду си

Тъй като земната повърхност е поделена между различните държави, междудържавните отношения отнемат значително време и енергия на държавата. Естественият стремеж на всяка държава е да увеличи могъществото си; външен начин за постигане на това е заграбването на територии. Ако дадена територия е населена и на нея вече има държава, тогава това разширяване предполага неизбежен конфликт между управляващите групи на двете държави. Във всяка конкретна територия за даден период от време само една група властници може да има монопол върху насилието и следователно пълната власт над територията на държава X може да бъде получена само чрез експулсиране на държавата Y от „нейната територия“. Войната, макар и рискована, винаги ще бъде наклонност на държавите, прекъсвана от периоди на мир и от смяна на държавните съюзи и коалиции.
„Вътрешните“ или „домашните“ опити за ограничаване на Държавата от XVII до XIX век се изразяват най-ярко под формата на конституционализма. Техният „външен“ или „чуждестранен“ аналог е развитието на „международното право“, по-специално „законите за войната“ и „правата на неутралните държави“. Както обаче показва опитът от гражданските и двете световни войни, особено Втората и последвалите я стотици „малки“, „локални“ конфликти, различните видове конституционно и международно „право“ не са нищо повече от „човешки маски“ върху зверските муцуни на държавността, капитала и империализма.
Това не пречи на различните „правоведи“ да описват в розови краски цивилизования начин на водене на войни, достигнал своя разцвет в Италия още през ХV век:
Заможните граждани и търговците на средновековна Италия са твърде заети да печелят пари и да се наслаждават на живота, за да приемат всички трудности и опасности от участието си във войните. Затова за тях става популярно да наемат войници, които да се бият за тяхна сметка; при това, като пестеливи и делови люде, те уволняват наемниците възможно най-скоро, щом могат да минат без услугите на специално наетите за всяка отделна военна кампания професионални войници… Така за първи път военните дела стават рационална и сравнително безвредна професия (И за наемниците ли?). Тогавашните генерали извършват военни маневри един срещу друг – често с ненадминато майсторство – и ако някой спечели надмощие, противникът му обикновено бяга или се предава: винаги е възможно да се получи имунитет, като за това се плати откуп… Като естествено следствие от тази практика никой град не се съпротивлява, тъй като властта е твърде слаба, за да защити гражданите си, които имаха малък страх от опасностите от войната, тъй като тя е грижа само на професионалните войници…
Дори пощенската връзка не се прекъсва дълго във военно време. Писмата са предавани без цензура, със свобода, поразяваща ума на човека от ХХ век… Представителите на две враждуващи държави се срещат, разговарят помежду си и си пишат писма, не като врагове, а като приятели. Едва ли е съществувала съвременната гледна точка, че … гражданите на всяка враждебна страна носят частична отговорност за военните действия на техните управници… Рядко се е случвало един европеец да откаже да пътува в чужда държава, само защото тя е във война със собствената му държава.
С нарастващото възприемане на търговията като полезна дейност и за двете страни войната през осемнадесети век също се уравновесява от значителни обеми на „търговията с врага.“
Тук не е необходимо щателно да обясняваме доколко държавите нарушават правилата на цивилизованите военни действия през миналия век. В съвременната епоха на всеобщи войни, съчетани с технологии за универсално унищожение, самата идея за ограничаване на войната до държавния апарат изглежда по-причудлива и остаряла от първоначалната Конституция на САЩ.
Ако въпреки всичко днешните властници и собственици на парцели от света биха могли да се споразумеят за начина на воюване, подобно на своите италиански предшественици, те ще увековечат господството си, ако не над света, то поне над части от него, съответстващи на променливите им портфейли с акции от световната икономика. Засега единственият съвременен пример, наподобяващ тази практика, беше условната капитулация на ръководения от СССР Варшавски договор и последвалото я преразпределяне на световната „баница“.
На тази „мирна“ възможност ще се спрем по-обстойно в следващата, последна статия в добавения ѝ раздел Държавност и собственост. •

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *