Борбата срещу фашизма започва с борба против болшевизма

печат

Фашизмът – червен, черен или кафяв – си остава фашизъм

Този текст е написан през 1939 г. преди началото на Втората световна война. През този период капитализмът се преструктурира във всички индустриално развити страни без изключение. Ролята на държавата се засилва, разширява се нейната намеса в икономиката. Държавата прониква тотално във всички сфери на обществения живот. Установява се тоталита­ризмът – система, при която всички обществени процеси се контролират и управляват от един център – държавата. В челните редици на това движение са Съветският съюз и фашистките страни. Статията заслужава внимание и с това, че е написана преди сключването на съветско-германския Пакт за ненападение. В нея Ото Рюле практически го предсказва.

1.
Русия се нарежда на първо място сред новите тоталитарни държави. Тя е първата държава, приела новия държавен принцип – първата, в която е установена конституционна диктатура със съпътстваща система на политически и административен терор. Тя придобива всички характеристики на тоталитарната държава и става модел за други страни. Русия се превръща в пример за фашизма.
Това не е случайно съвпадение или приумица на историята. Системата не се копира привидно, а реално. Едни и същи принципи се прилагат на различни нива на историческото и политическото развитие със съответните последици. Партийните „комунисти“ може да не са съгласни, но фактът е факт: държавният ред в Русия, Италия и Германия са неразличими, практически еднакви. Можем да говорим за черна или кафява „съветска държава“, за червен, черен или кафяв фашизъм. Между тези страни има някои идеологически различия, но те не са първостепенни. Идеологиите се променят, но това не засяга естеството и функциите на държавния апарат. Запазването на частната собственост в Германия и Италия е от второстепенно значение. Премахването ѝ само по себе си не е гаранция за социализъм. При капитализма тя също може да бъде ликвидирана. В едно социалистическо общество работниците се разпореждат с плодовете на своя труд. Затова трябва да бъде премахната не само частната собственост върху средствата за производство, но и системата на наемния труд. Тези две условия не са изпълнени нито в Русия, нито в Италия, нито в Германия. Ако някой твърди, че Русия е с една стъпка по-близо до социализма от другите две страни, това не означава, че „съветската държава“ помага на световния пролетариат в класовата борба. Напротив – Русия подвежда работниците по цял свят с това, че се нарича социалистическа държава. Всеки мислещ работник разбира що е фашизъм и се бори с него, но често е склонен да приеме мита за социалистическия характер на Русия. Тази заблуда пречи за окончателното и безвъзвратно отхвърляне на фашизма, пречи за принципната борба срещу причините, предпоставките и обстоятелствата, които водят до еднакви системи на държавно управление в Русия, Германия и Италия. Митът за Русия е идеологическо оръжие на контрареволюцията.
Тоталитарната държава не може да служи на двама господари. Ако фашизмът служи на капиталистически и империалистически интереси, той не може да служи на работниците. Ако обаче две явно враждуващи класи слугуват на една и съща държавна система, нещо не е наред. Или едната, или другата класа греши. Въпросът тук не опира до формата и съдържанието. Те се определят взаимно и в крайна сметка мнимите различия се размиват. Съветската държава служи за модел на фашизма. Те имат общи структурни и функционални елементи. Ако разбере, че фашизмът е болшевизъм в нова премяна, пролетариатът не може да се бори с фашизма и да защитава руската „съветска система“. Напротив – борбата срещу фашизма трябва да започне с борбата срещу болшевизма. Самото разбиране трябва да започне с осмислянето на болшевизма в руски условия – ленинизмът.

2.
За Ленин в началото болшевизмът е чисто руско явление. В дългогодишната си политическа дейност той никога не се е опитвал да наложи болшевишката система като форма на борба в други страни. Той е социалдемократ, за него Бебел и Кауцки са гениални вождове на работническата класа и борбите на лявото крило на германското социалистическо движение срещу тези ленински герои и други опортюнисти не го интересуват. Така постепенно остава в изолация, заобиколен от шепа руски емигранти, продължава да подкрепя Кауцки дори когато германските „леви“, водени от Роза Люксембург, вече са в открита борба с кауцкианството.
Ленин се интересува само от Русия. Целта му е да падне царският феодализъм и неговата социалдемократическа партия да завоюва максимално влияние в буржоазното общество. Когато идва на власт обаче, става ясно, че не може да се задържи и да ускори процеса на социализация без световна работническа революция. Въпреки това действията на болшевиките само допринасят за нейния разгром в Европа – с връщането на германските работници в социалдемократическата партия, синдикатите и парламента, с унищожаването на германското движение на Съветите.
В един момент болшевишката партия – съставена от професионални революционери, от една страна, и от изостанали маси, от друга – отново се оказва в изолация. В Русия Съветите са създадени от меншевиките и не се вписват в болшевишката схема, но с тяхна помощ болшевиките идват на власт. Те създават Червената армия, но не успяват да развият системата на Съветите през годините на гражданска война, интервенция, икономическа разруха и провалени експерименти за социализация. Партията не знае как да свърже странната за нея система на Съветите със собствените си решения и действия. Болшевиките обаче искат социализъм и затова трябва да спечелят световният пролетариат.
Ленин смята, че работниците по света трябва да бъдат привлечени с болшевишки методи. Въпреки триумфа на болшевизма в Русия обаче работниците в други страни не са склонни да приемат болшевишката теория и практика. Движението на Съветите в редица страни – особено в Германия – ги привлича по-силно, но това движение Ленин вече не може да използва в Русия. Нещо повече – в други европейски страни то върви към явно противопоставяне срещу болшевишкия тип въстание. Москва провежда масирана пропаганда в много страни, но „ултралевите“, както ги нарича Ленин, агитират за революция на Съветите много по-успешно, отколкото всички пропагандисти, изпратени от болшевишката партия. Комунистическата партия, изповядваща болшевизма, остава креслива групичка от пролетарстващи буржоазни отломки, докато силата на движението на Съветите е от истинския пролетариат и най-добрите елементи на работническата класа. В тази ситуация болшевишката пропаганда трябва да атакува „ултралевите“, за да отслаби тяхното влияние в полза на болшевизма. „Конкуренцията“ е реална – те могат да докажат на света, че онова, което болшевиките не успяват да направят в Русия с разпадането на Съветите, може да се направи много по-добре другаде без болшевизъм. Такива конкуренти са нетърпими за болшевиките и срещу тях Ленин пише своя памфлет Левичарството – детска болест на комунизма. В него ясно прозира неговият страх да загуби властта и завистта му към успеха на еретиците. Брошурата е издадена първо с подзаглавие Опит за популярно представяне на марксистката стратегия и тактика, но после тази самонадеяна и глупава декларация е оттеглена. Играта загрубява.
Тази агресивна, безочлива и изпълнена с омраза папска була е отличен материал за всеки контрареволюционер. От всички програмни декларации на болшевизма тя разкрива най-добре истинския му характер. В нея болшевизмът се появява без маска. Това е исторически факт: когато през 1933 г. Хитлер забранява цялата социалистическа и комунистическа литература в Германия, памфлетът на Ленин продължава легално да се публикува и разпространява.
Тук няма да се занимаваме с това какво пише вътре за руската революция, историята на болшевизма, полемиката между него и другите течения в работническото движение или обстоятелствата около болшевишката победа. Ще разгледаме само основните моменти на дискусията между Ленин и „ултралевите“, които са показателни за огромните разлики между опонентите.

3.
Болшевишката партия – първоначално руска социалдемократическа секция на Втория интернационал – не е основана в Русия, а в изгнание. След разделянето в Лондон през 1903 г. болшевишкото крило на руската социалдемокрация остава малобройна секта. „Масите“ зад нея съществуват само във въображението на нейните лидери. Този малък авангард обаче е силно дисциплиниран и организиран, винаги готов за активна борба и поддържане на единството с последователни чистки. Партията се схваща като военна школа за професионални революционери. Основните ѝ „учебни пособия“ са безспорният авторитет на вожда, строгият централизъм, желязната дисциплина, приспособимостта, войнствеността и пожертването на личността в името на партийните интереси. Ленин създава елита от интелектуалци – центърът, който трябва да застане начело и да вземе властта по време на революцията. Безсмислено е да търсим логически доводи дали това е правилната подготовка за някаква абстрактна революция. Важното е каква е тази революция. Какви са нейните цели?
Партията на Ленин действа в рамките на закъснялата буржоазна революция в Русия, чиято цел е да свали феодалния режим на царизма. Колкото по-централизирана, единодушна и целенасочена е управляващата партия в такава революция, толкова по-успешен ще бъде процесът на формирането на новата буржоазна държава и по-обещаваща ще бъде позицията на пролетарската класа в нея. Успешното решаване на проблемите на буржоазната революция обаче не може да бъде предложено като решение за пролетарската революция. Принципната структурна разлика между буржоазното и новото социалистическо общество изключва такъв подход.
По революционния метод на Ленин вождовете са „мозъкът“ на масите. Преминали веднъж през своята революционна школа, те могат да разбират обстановката, да ръководят бойните сили, да ги командват. Професионалните революционери са генерали на гражданска армия. Това е разделението на класовото общество в буржоазната система – между глава и тяло, интелектуалци и маси, държавно и лично. Едната класа е обучена да управлява, а другата – да бъде управлявана. На тази стара класова формула почива ленинисткото схващане за партията. Нейната организация е просто отражение на буржоазната реалност. Нейната революция обективно се определя от класовите отношения в социалната система, независимо от личните стремежи в този процес.
Ако целта е буржоазна система, това е правилната стратегия за подготовка на революцията – разделяне на вождове и маси, на авангард и работническа класа. Колкото по-силно, по-интелигентно и по-добре обучено е ръководството и колкото по-дисциплинирани и покорни са масите, толкова по-големи са шансовете за успех на такава революция. Партията на Ленин разчита на този успех и е най-добре приспособена за него.
Руската революция обаче променя своя характер. Пролетарските ѝ черти излизат на преден план. Стратегическите и тактическите методи на Ленин вече са несъстоятелни. Успехът на болшевиките не се дължи на техния авангард, а на движението на Съветите, но те не се вписва в техните планове. След успеха на революцията, постигнат от Съветите, Ленин помита движението и всичко пролетарско в руската революция изчезва заедно с него. Буржоазният характер на революцията излиза на преден план и намира своя логичен завършек в сталинизма.
Въпреки любовта си към марксистката диалектика, Ленин не е способен да разглежда социалноисторическия процес в дълбочина. Неговото мислене остава плоско и механично, подчинено на строги правила. Има само една революционна партия – неговата, само една революция – руската, само един метод – болшевишкият. Както е станало в Русия, така трябва да стане в Германия, Франция, Америка, Китай и Австралия. Формулата на буржоазната революция в Русия трябва да бъде формула за световната пролетарска революция.
Особеностите на времето, обстоятелствата, нивото на развитие, културата, идеите и хората отпадат от тази формула. Всичко се върти в нейния еднообразен, шаблонен калъп. Ленин е олицетворение на конвейерното производство в епохата на машините. Той е „техник“, „инженер“ на революцията, представител на всемогъщата ръководна роля. Всички основни характеристики на фашизма присъстват в неговата доктрина, стратегия, социално „планиране“ и начин за работа с хората. За неговия ум е непостижим дълбокият революционен смисъл на скъсването на левите с традиционната партийна политика. Той не може да схване истинското значение на движението на Съветите за социалистическата ориентация на обществото. Не може да разбере предпоставките за освобождаването на трудещите се. Властта, единоначалието, силата, от една страна, и организацията, кадрите, подчинението, от друга – такъв е ходът на мисълта му. Дисциплина и диктатура са думите, които най-често се срещат в неговите писания. Той не може нито да разбере, нито да оцени идеите и действията на „ултралевите“, които не приемат неговата стратегия и държат съдбата на работниците да бъде в техни ръце – задължително условие в революционната борба за социализъм.
Нашата съдба в наши ръце – този ключ към всички въпроси на социализма – е истинското съдържание на цялата полемика между ултралевите и болшевиките. Разногласията по въпроса за партията идват заедно с разногласията по въпроса за синдикатите. Ултралевите смятат, че революционерите вече нямат място в синдикатите, че трябва да създават свои организационни форми в предприятията, на работните места. Въпреки това, благодарение на своя незаслужен авторитет, болшевиките успяват през първите седмици на германската революция да върнат работниците в реакционните капиталистически профсъюзи. Ленин продължава да прибягва до шаблонните формули в своя памфлет, за да разбие ултралевите и да ги представи като глупаци и контрареволюционери. В своите аргументи срещу левицата той изтъква само краткия профсъюзен опит на болшевиките в Русия, като удобно заобикаля много по-дългия опит на германските профсъюзи. Никой не отрича, че в зората на своето съществуване синдикатите изиграват важна роля за класовата борба на пролетариата. Синдикатите в Русия са млади и това донякъде оправдава ентусиазма на Ленин. В други части на света обаче положението е различно. Полезни и прогресивни в началото, синдикатите в старите капиталистически страни стават пречка за освобождението на работниците и оръдие на контрареволюцията. Германската левица прави необходимите изводи от това.
Ленин признава, че с течение на времето синдикатите са се превърнали в защитници на професионална, тесногръда, егоистична, безсърдечна, послушна, дребнобуржоазна, империалистически настроена и от империализма подкупена, корумпирана работническа аристокрация. Тази корумпирана гилдия, това гангстерско ръководство днес контролира световното синдикално движение и живее за сметка на работниците. Именно за това профсъюзно движение говорят ултралевите и призовават работниците да го напуснат. Ленин обаче дава демагогски пример с младото профсъюзно движение в Русия, което още не е придобило характера на отдавна установените профсъюзи. Вместо да види в конкретния случай, в конкретен момент и обстоятелства изключението, което потвърждава правилото, той решава да направи от изключението правило… в световен мащаб. Революционерът – твърди той – винаги трябва да бъде там, където са масите. Къде обаче са масите? В канцелариите на профсъюзите? На членските събрания? На тайните срещи на техните вождове с представители на капиталистите? Не, масите са в предприятията, на работните си места и точно там трябва да се засили сътрудничеството и солидарността между хората. Фабричната организация, системата на Съветите – това е истинската организация на революцията, която трябва да замени всички партии и синдикати.
Във фабричната организация няма място за професионални ръководители, няма разделение между вождове и последователи, мислители и редови членове, няма основа за егоизъм, съперничество, обезверяване, корупция, стерилност или филистерство. Тук работниците вземат съдбата си в свои ръце.
Ленин обаче не мисли така. Той призовава да се запазят профсъюзите, да се променят „отвътре“, да се заменят социалдемократическите чиновници с болшевики, лошата бюрокрация – с добра. Всичко лошо е съсредоточено в социалдемокрацията, а всичко добро – в болшевизма.
Последните двадесет години показват целия идиотизъм на тази теория. По инструкциите на Ленин комунистите в различни страни изпробват всички мислими начини за реформиране на синдикатите. Резултатът е нулев. Плачевно завършват и опитите за създаване на собствени профсъюзи. Социалдемократическите и болшевишките профсъюзни дейци си съперничат само по корумпираност. Революционната енергия на работниците е задушена. Вместо да обединят сили в борба срещу фашизма, работниците са въвлечени в безсмислени и безплодни експерименти в интерес на различни бюрокрации. Масите са изгубили вяра в себе си и в „своите“ организации. Те се чувстват измамени и предадени. Методите на фашизма – да се диктува всяка стъпка на работниците, да се възпрепятства развитието на собствената им инициатива, да се саботира всяко начало на класово съзнание, масите да се обезверяват чрез безброй поражения и силата им да се превръща в безсилие – всички тези методи са вече изпробвани в 20-годишната работа на синдикатите по болшевишките принципи. Победата на фашизма е толкова лесна само защото работническите лидери в профсъюзите и партиите подготвят хората за използването им за фашистки цели.

5.
По въпроса за парламентаризма Ленин също защитава една прогнила политическа институция, превърнала се в пречка за по-нататъшното политическо развитие и заплаха за пролетарското освобождение. Ултралевите се борят срещу парламентаризма във всичките му форми. Те отказват да участват в изборите и не зачитат решенията на парламентите. Ленин обръща голямо внимание и придава голямо значение на парламентарната дейност. Ултралевите твърдят, че парламентаризмът като трибуна за агитация е отживелица и постоянен източник на политическа корупция както за парламентаристите, така и за работниците. Той притъпява революционното съзнание и последователност на масите, поражда илюзии за възможността за законни реформи, а в критична ситуация парламентът се превръща в оръдие на контрареволюцията. Той трябва да бъде унищожен, а ако не е възможно – да се саботира. Трябва да се борим с ролята на парламентарната традиция в пролетарското съзнание, но Ленин постига обратния ефект с трика с разделението на властите, надживени исторически и политически. Разбира се – казва той – парламентаризмът исторически е остарял, но политически не е и с него следва да се съобразяваме. Трябва да участваме в него, защото той играе политическа роля.
Що за аргумент! Капитализмът също е изживян исторически, но не и политически. Следователно, по логиката на Ленин не може да се води революционна борба с капитализма. Напротив, трябва да се търсят компромиси. Опортюнизъм, сделки, политическо печалбарство – това са последиците от тактиката на Ленин. Монархията също е остаряла исторически, но не и политически. Според Ленин се оказва, че работниците нямат право да я сринат, а трябва да търсят компромисно решение. Същото се отнася и за църквата, която също е остаряла исторически, но не и политически. Маса хора се събира в църквите. Затова – както подчертава Ленин – революционерът трябва да бъде там, където са масите – в църквата! Той е длъжен да призове: Да отидем в църквата, това е наш революционен дълг! И накрая, фашизмът и той съществува. Един ден ще се окаже исторически остарял, но политически все още ще съществува. Какво да правим тогава? Да признаем този факт и да направим компромис с фашизма. По логиката на Ленин един пакт между Сталин и Хитлер би бил доказателство за това, че днес Сталин е най-добрият ученик на Ленин. Нищо чудно в близко бъдеще агентите на болшевиките да приветстват пакта между Москва и Берлин като единствената истински революционна тактика.
Позицията на Ленин за парламентаризма е просто една илюстрация за неспособността му да разбере основните задачи и характеристики на пролетарската революция. Неговата революция е изцяло буржоазна. Това е борба за мнозинството, за правителствени постове, за овладяване на законодателната машина. Той мисли само за гласовете на изборите, за местата на болшевиките в парламента, за писането на законите и участието в политическото управление.
Той не обръща никакво внимание на факта, че парламентаризмът днес е един огромен блъф, че истинските центрове на властта в буржоазното общество са другаде, че въпреки евентуалните поражения на изборите буржоазията ще задържи в ръцете си достатъчно средства, за да налага своята воля и интереси извън парламента. Ленин не забелязва обезсърчаващото влияние на парламентаризма върху масите, не придава значение на парламентарната корупция като отрова за обществения морал. Покварени, продажни и страхливи, парламентарните политици мислят само за джоба си. Така е в предфашистка Германия, когато реакционерите са готови да гласуват всичко, само и само да не се разпусне парламентът. За един парламентарен политик няма нищо по-лошо от това да изтърве кьоравото. Той е готов да гласува „за“ всичко, за да избегне подобен развой. Какво да кажем за днешна Германия, Русия и Италия? Парламентарните роби нямат мнение и воля – доброволни слуги на своите фашистки господари.
Пълното разложение и провал на парламентаризма е неоспорим факт. Защо тогава пролетариатът да не сложи край на развалата на този политически инструмент, който някога е бил използван за по-смислени цели? Ликвидирането на парламентаризма в един героичен революционен акт би било много по-полезно за развитието на пролетарското съзнание от омразния театър на кончината на парламентаризма във фашисткото общество. Такъв подход обаче е напълно чужд на Ленин, тъй както днес е чужд на Сталин. Духовното и физическото робство на работниците, насаждането на заблуди сред масите и тяхното отчуждение не вълнуват Ленин. Единственият проблем за него е проблемът за властта. Като буржоа той мисли само за печалбата и загубата, увеличаването и намаляването, кредита и дебита. Цялото му сметкаджийство е за броя на членовете, на гласовете, на местата в парламента, на постовете във властта. Неговият материализъм е буржоазен, в него няма място за хора, само за механизми. Той не може да мисли в социалноисторически категории. Парламентът за него е някакво отвлечено схващане във вакуум, еднакво за всички нации във всички времена. Той признава, разбира се, че парламентът преминава през различни етапи и го отбелязва в дискусията, но това признание няма място в неговата теория и практика. Когато не намира други аргументи в своята защита на парламентаризма, той се крие зад първите парламенти от времето на възхода на капитализма. Предимството на младия напорист пред дъртия грохнал изедник е цялата му критика. Накратко, политиката за него е изкуството на възможното. За работника обаче тя е изкуството на революцията.

6.
Остава само да изясним ленинистката позиция за компромисите. По време на Първата световна война германската социална демокрация се продава на буржоазията. Въпреки това тя наследява германската революция – в голяма степен против волята си – благодарение на помощта на Русия, която допринася за убийството на германското движение на Съветите. Властта попада в ръцете на социалдемокрацията, но тя не съумява да я използва. Продължава изпитаната политика на класово съглашателство, задоволява се със споделянето на властта над работниците с буржоазията по време на възстановяването на капитализма. Радикално настроените германски работници отвръщат на това предателство с лозунга Никакви компромиси с контрареволюцията! Това е особена конкретна ситуация, изискваща ясно решение. Ленин не е способен да вникне в нея и я превръща в основен въпрос за компромиса. С безпрекословна непогрешимост – като някакъв генерал или кардинал – се опитва да убеди ултралевите, че компромисите с политическите опоненти при всички условия били революционен дълг. Днешната сталинска политика на компромиси силно намирисва на пасажите от памфлета на Ленин от 1920 г. Всеки смъртен грях по болшевишката теория е оправдан в болшевишката реалност на Ленин. Според него ултралевите е трябвало да се съгласят с Версайския мир. Комунистическата партия обаче – пак в съгласие с Ленин – сключва компромис и протестира срещу Версайския договор заедно с нацистите. Ленин пише, че „националболшевизмът“, пропагандиран в Германия през 1919 г. от „левия“ Лауфенберг, е абсурд, който трябва да се гори с нажежено желязо. Радек и комунистическата партия обаче – отново в съответствие с ленинския принцип – прави компромис с германския нацизъм, протестира срещу френската окупация на Рурския басейн и прославя Шлагетер като национален герой. Лигата на нациите по думите на Ленин е банда капиталистически разбойници и гангстери, с която работниците трябва да се борят на живот и смърт. Сталин обаче – в съгласие с тактиката на Ленин – стига до компромис със същите тези бандити и СССР се присъединява към Лигата. Схващането за „народа“ според Ленин е престъпна отстъпка пред контрареволюционната идеология на дребната буржоазия. Това обаче не е пречка за ленинистите Сталин и Димитров да направят компромис с дребната буржоазия и да създадат странното движение на „Народния фронт“. Според Ленин империализмът е най-големият враг на световния пролетариат и всички сили трябва да се мобилизират срещу него. Сталин – отново в духа на ленинизма – много активно се стреми към съюз с империализма на Хитлер. Има ли нужда от повече примери?
Историческият опит показва, че всички компромиси на революцията обслужват само контрареволюцията и водят революционното движение към провал. Всяка политика на компромиса е политика на поражението. Това, което започва като прост компромис с германската социалдемокрация, намира своя естествен завършек в Хитлер. Това, което Ленин оправдава като необходим компромис, намира своя естествен завършек в Сталин. Когато определя революционната безкомпромисност за „детска болест на левичарството“, Ленин страда от старческото слабоумие на опортюнизма и лъжекомунизма.

  1. Същността на болшевизма

Критичният поглед върху картината на болшевизма, представена в памфлета на Ленин, ни позволява да формулираме неговите основни черти:

  1. Болшевизмът е националистическа доктрина.

Призван първоначално и по същество да реши националния проблем, по-късно той се превръща в теория и практика на международно ниво. Неговият националистически характер личи в позицията му за борбата за национална независимост на потиснатите нации.

  1. Болшевизмът е авторитарна система.

Върхушката на нейната социалната пирамида е най-важният ѝ определящ пункт. Властта е въплътена във всемогъщата личност. Идеалът на буржоазната личност намира своя най-висш израз в мита за вожда.

  1. Болшевизмът е силно централизиран.

Централният комитет отговаря за всички инициативи, той ръководи, възпитава и заповядва. Ръководните членове играят ролята на буржоазията в буржоазната държава. Единствената роля на работниците е да се подчиняват на заповедите.

  1. Болшевизмът въплъщава войнствената политика на властта.

Той се интересува само от политическата власт и не се различава от формите на управление в традиционния буржоазен смисъл. Дори в самата организация членовете нямат никакво право на самоопределение. Армията служи на партията като велик пример за организация.

  1. Болшевизмът е диктатура.

С жесток терор той впряга всички свои функции в потискането на всички неболшевишки институции и мнения. Неговата „диктатура на пролетариата“ е диктатурата на бюрокрацията.

  1. Болшевизмът е машина.

Целта на неговия обществен ред е автоматизъм, механично съгласие, приспособенчество и възможно най-ефикасен тоталитаризъм. Икономиката на централното „планиране“ съзнателно смесва техническите и организационните проблеми със социалноикономическите въпроси.

  1. Социалната структура на болшевизма по природа е буржоазна.

Той не ликвидира системата на наемния труд и отказва на пролетариата правото самостоятелно да се ползва от плодовете на своя труд. По същество запазва класовия характер на буржоазната социална система. Капитализмът се увековечава.

  1. Болшевизмът е революционен само в рамките на буржоазната революция.

Неспособен да осъществи системата на Съветите, той не може да преструктурира буржоазното общество и неговата икономика. Той не установява социализъм, а държавен капитализъм.

  1. Болшевизмът не е мост към социалистическото общество.

Без система от Съвети, без цялостна, радикална революция на хората и нещата не може да се изпълни най-важното изискване за социализъм – край на капиталистическото отчуждение на личността.
Тези 9 точки очертават непреодолимите различия между болшевизма и социализма. Те демонстрират по категоричен начин буржоазния характер на болшевишкото движение и неговата тясна връзка с фашизма. Национализъм, авторитаризъм, централизъм, диктатура на вожда, властова политика, терор, управление на хората като винтчета в системата, неспособност за социализация – всички тези съществени характеристики на фашизма продължават да съществуват в болшевизма. Фашизмът е копие на болшевизма. Затова борбата с фашизма трябва да започне с борбата срещу болшевизма. •

Ото Рюле


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.