Вагонни етюди

печат
Вчера изпратих дъщерята до летището. Есмер отдавна живее и работи в Барселона, идва понякога „на гости“, а за Каталуния говори като за „у дома“. Някакви остатъчни предразсъдъци ме карат да се чувствам тъжно от това, но веднага си удрям един мислен шамар за отрезвяване. Човек е у дома там, където се чувства добре. Където са приятелите, семейството, децата. Не родителите. Ние, дъртите, винаги сме котва за младите, а те имат мечти за далечни плавания в океана на живота. Ето, Есмер от малка обича животните, затова започна тук да учи за ветеринар, но не ѝ харесаха някои неща и замина за чужбина, където, според нея, хората не са такива касапи по душа. Ха, рекох ѝ тогава, та точно Испания ли, с нейните кориди? Тя в отговор ме засече, че са я отменили вече, а у нас и без корида с животните се държат душмански – кучета ли, кончета ли по планините, няма значение. Още не е станала баш „конска докторка“, ама не се е отказала да завърши – въпрос на време и пари, които спестява, без да бърза, защото и деца гледа. Та за внуците ми е малко мъчно, но нали догодина пак ще им се радвам като дойдат, при все че първата седмица от гостуването едва се разбираме с тях – говорят каталунски по-добре от български и цигански.
Така залисан в мисли за моята испанска част от семейството стигам на автопилот – краката като верни магарета сами ме водят, докато главата умува каквото ѝ харесва – стигам до гаричката… и се сепвам.
Между мегданчето пред кръчмата и разширението на улицата пред фурната, от която до жп спирката има двайсетина лениви крачки, кипи бурна дейност. Две дузини работници с фирмени гащеризони и стърчащи от джобовете пластмасови бирени шишета се суетят, бучат две камиончета, тътри се самосвал, от който вони на пресен асфалт. Майтапът е, че този участък преди две години го кърпеха и по чудо кръпките още са здрави. Докопахме ремонта на улицата с протести и много врява, имаше такива дупки – цял танк да се скрие. И пак, нещата се случиха, когато на един виладжия с връзки му призля, а линейката от Своге не можа да преодолее ямите. Размина му се на човека, но след като се опари, даде рамо на исканията ни.
А ето че сега – пак ремонт. На здрава улица. При положение, че успоредната е пълна скръб. И че перонът в обратната на София посока е чакълена трагедия, по-добре там да нахвърлят пустия асфалт. Само че гарата е „чужда отговорност“ – на БДЖ, не на общината.
Разбира се, сещам се за причините на тази активност. Изборите. Показно, притурка към почерпките, наричани „предизборни срещи с електората“. Три партии вече почерпиха махалата с кебапчета, ракия и тениски с красиви щампи на политически лидери. И тия, дето сега държат общината, решиха да покажат малко „дела“, понеже махалата излапа-изпи почерпката, взе тениските и шапките, ама гледаше кандидатите накриво.
Сещам се, че и БДЖ се отчетоха – с обещания занапред влаковете да пристигат с 20 минути по-бързо! Брей. Оказа се, че това щяло да важи за няколко бързи влака само. Пътническите ще се влачат и закъсняват както обикновено. Ето и този сега изостана с четвърт час. Железницата има недостиг от двайсет и пет локомотива – официално признати са толкова.
А изненадите нямат край. От влака се изсипва тумба чистачи с оранжеви жилетки и метли. А в претъпканите вагони остават още пет пъти по толкова.
Успявам да се вмъкна и оценявам теснотията. Два близки прозореца не се затварят. Почти съм сигурен, че в същия този вагон по време на отминалите летни жеги прозорците не се отваряха. Но така, както сега сме притиснати като цаци в консерва, се топлим.
Питам каква е тази екскурзия на служители от фирмите „Чистота“. Избори, отговарят ми. Разкарват цели бригади из Дефилето, шефовете получили пари за усвояване, договорили се и с БДЖ-то.
Клатя глава, нямам думи.
Някой ме пита защо не си вдигам телефона, който се къса да пее „А лас барикадас“ от джоба ми, а аз не се усещам, че звъни тъкмо моят. Колцина други телефони свирят анархически маршове!
– Остаряваш, Хасане! – подкачат ме чистачите наоколо.
Вдигам, като внимавам да не халосам някого с лакът по челото.
– Тате! Прибрахме се, не се тревожи, добре сме.
Разтревожвам се. Самолетът излетя вчера вечерта. Два часа до Барселоната. Един час туткане на летището. Един час, докато се доберат до апартамента. Всичко това трябваше да се е случило преди поне шест часа!
Есмер обяснява – на мен ми иде да се плесна по челото от досада. В Барселона има вълнения, гледах новините, но забравих, отнесох се.
– Цяла нощ бяхме блокирани на летището, чак сега ни извозиха към града. Аз ще побързам за работа. По целия град има мъгла от сълзотворен газ, хората ще почнат да носят обгазени домашни любимци. – В гласа ѝ чувам възмущение. После тя добавя: – По улиците още се млатят здравата. Полицията срещу демонстранти.
– Наши виждат ли се? – питам. Есмер знае, че „наши“ са барселонските анархисти.
– Не, видях само ултраси с каталунски знамена. Много ядосани.
– Да внимаваш!
– Винаги внимавам. От тях не ме е страх, нося знаменце в джоба. А на ченгетата…
Връзката прекъсва – на места по линията няма обхват. Но знам какво щеше да каже – почва да им се оплаква на високи децибели и униформените бързат да се откопчат. Оправна ми е тя.
Влакът спира. Тълпата „Чистота“ ме изнася на перона като оранжева морска вълна. Развъртат метлите, вдигат прах, а аз си мисля за сълзотворната мъгла в Барселона.
Влакът, след като е закъснял, стои, чака да пропусне друг влак, който се движи по разписание. В малко поосвободените вагони виждам мрачните физиономии на пътуващите за работа до София. В стъклата на прозорците се отразяват налепените по гарата предизборни плакати. От близката закусвалня ехти чалга. Светът е толкова тесен… и толкова луд. •

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *