Властта и класовата пирамида

печат
Въпросът откъде са се взели класите с техните слоеве и йерархията с нейните „чинове“ предизвиква истински хаос от отговори сред авторите на школски буквари. Ще илюстрираме проблема чрез примери от езическия период на Първото БГ царство/ханство и близкия до нашето съвремие „социализъм“.
Едни от „учените“, подобно Съселова, направо отричат съществуването им и твърдят, че прабългарското общество било… безкласово. Други, знаейки, че мълчанието е злато, не казват нищо по въпроса. Трети ни уверяват, че това е от бога и че земната йерархия е отражение на небесната. Останалите твърдят, че класите в обществото, подобно клетките и органите, изпълняват функциите, за които са предопределени или годни, или пък ги свързват с резултатите от дарвиновата борба за оцеляване. Най-хитрите обясняват появата им с „усложняването на обществения живот“ или вследствие влиянието на турци, китайци или византийци и най-после – с наличието на имуществено неравенство.
Последното е една тавтология, защото именно имущественото неравенство е една от главните характеристики на класовото общество. Следователно, самото неравенство се нуждае също от обяснение.
Многообразието на отговорите сочи трудността на въпроса. Влиянията и подражанията, без да му отговарят, само го изместват, а опитите да се обясни произходът на класите чрез позовавания на анатомията, физиологията или зоологията представляват само транспониране на съвременните класови общества върху животинските стадни видове, чиято организация е резултат от приспособяването към природната среда, борбата за съществуване и другите инстинкти. Разбира се, последните не са чужди и на човешкия род. Техен резултат е предисторическата форма на съществуване на човешките родове и групирания. Остатъците от нея все още могат да се намерят сред индианските племена от двете Америки или при туземците от Полинезия. В основата на експлоатацията, без която класите са невъзможни, обаче не стои животинската природа на човека. Във фауната няма видове, чиито екземпляри се експлоатират едни други. Експлоатацията не съществува и в предисторическото човешко общество. Следователно, тя е исторически феномен, подобно на държавата, и причините за нейната поява и развой, от грабежа на ордата до днешните по-рафинирани и „законни“ форми, следва да се търсят в политическата история на всяко „племе“.
Към нея се отправяме в търсене на генезиса на класите и йерархията, знаейки, че сведенията за „първоначалния тласък“, който разделил членовете на ордата на „аристократи“ и „селяни“, са твърде оскъдни, а интерпретациите им – мизерни.
В хармония с Блажения Августин и Прудон установяваме, че „в начале бе обир“. Разбира се, създаването на това, което подлежи на обиране, става в производствения процес, но самият обир се извършва в сферата на разпределението. То зависи от съотношението на силите, а начинът, по който се събира и разпределя плячката, определя физиономията на човешките цивилизации.
„Авангардът“ в тази историческа дейност са тези, чийто поминък е грабежът, както и да се предрешват през многобройните векове, изтекли от появата на първия властник. От тях се създава военният и административният апарат на ханството (държавата), както много столетия по-късно от тези, които някои наричат кокошкари, БКП създава своите началници на окръжни участъци, затвори, ТВО, армия и бюрокрация.
Разбира се, с течение на вековете „животът се усложнявал“ и заедно с него и разделението на „труда“ между властниците. Още в тази най-ранна езическа епоха обаче се съзират чертите на великото време, в което имаме щастие да живеем.
За да придобият социалните мутации един по-естествено научен вид „историческите материалисти“ твърдят, че като естествен материал за фабрикуването на потомствени благородници послужила „военно-племенната аристокрация“, която на свой ред се образувала от племенните вождове и родови старейшини, които в новосъздалата се обстановка, бъркайки в меда, продължавали да говорят за „свобода, братство и равенство“, макар че от непрекъснатото облизване на пръстите и от „заделяне от залъка си“ отдавна били станали „по-равни от равните“.
Начините, по които се стига до трайното разделяне на българското „племе“ на имащи и нямащи, на властници и поданици, на „федериращи“ и „федерирани“, с една дума на аристокрация и народ са много, но същността им е еднаква.
Концентрирането на земевладението в ръцете на държавата се ускорява и от вътрекласовите или междуродови борби сред племенната аристокрация, за ханската служба и върховната власт. Победата на една от борещите се партии обикновено води до избиването на цели родове от прабългарски „благородници“. Естествено, тяхната движима и недвижима собственост отива в ръцете на победителите, т. е. на новата законно установена ханска власт.
Променливостта в изхода от тези борби през първите векове прави отношенията на собственост и социална зависимост твърде динамични и заедно с това очертаващите се тенденции на класова кристализация в старобългарското общество – по-трудно уловими от изследователя.
Най-после покорството и трудолюбието на народното стадо, чието развъждане и опазване е една от постоянните грижи на народните пастири и вълчата им свита от преторианци, също благоприятства за отдалечаването на полюсите.
Във всички тези случаи борбата за власт и свързаните с нея преразпределения на плячката и привилегиите създават класата на аристократите, а не някакви си имуществени неравенства и „производствени отношения“. Аристокрацията у нас излиза директно от властта, а не от собствеността. Това впрочем става и след 9.9.1944 г. Появата – малко по-късно – на другата господствала през цялото средновековие класа – духовенството, също не влиза в марксическата схема за социална диференциация. Църквата със своите архиереи, калугери и попове, подобно на рицарите на меча или акционерите с партиен билет, създава в борба и компромиси със светските бандити апарат, който ражда собственост, привилегии, богатства и охолство, като ги отнема от предишните им езически собственици.
Понеже в онази епоха земеделието и скотовъдството са главният сектор на производство на материални блага, то селяните стават главният обект на вътрешната експлоататорска политика на властниците. Тази земеделска политика на ханската власт се разгръща в две посоки:
а) към обезземляване и изгладняване на колкото се може повече поданици, като земята се съсредоточи в ръцете на властващото малцинство, и
б) към заставяне на обезземлените селяни да дадат труда си за „обществото“.
В овладените територии новите завоеватели обезземляват „инородците“ без юридически тънкости, докато отнемането на земята на славянобългарските сънародници се извършва „легално“ и законно, като владетелят или органите на централната власт си служат с актовете на административни разпоредби.
Опитите да се обясни разоряването и изгладняването на грамадната част от земеделското население с войните, епидемиите и природните бедствия, макар да се ползват и в наше време, трябва да се считат негодни, защото същевременно на другия полюс богатствата растат.
Водени навярно от патриотични подбуди, българските историографи единодушно твърдят, че нашите селяни, макар и бедни и гладни, са били „свободни“, или още „държавни“, защото са зависели и са били в пряко подчинение не на местни феодали, а на органите на централната власт. Всъщност въпросната „свобода“ е остатък от селските родови общини, които се съхраняват по целия свят в течение на столетия и със съответни изменения се вграждат в новия европейско-феодален или азиатско-деспотичен пейзаж. Характерно за този етап е не индивидуалното и пряко господство на българо-славянската „аристокрация“ над имота и живота на селяните, а „колективната“ и „опосредствана“ чрез държавната власт експлоатация.
Тъй като подобни твърдения натрапват „незаконни аналогии“ между ранния феодализъм и зрелия социализъм и читателят може да сбърка епохата, в която живее, Херодотите бързат да го уверят, че „Подчинението на органите на държавната власт и това пред дружината на местния господар – върховен собственик на земята – не са идентични явления!“ Макар и подчертано, твърдението не е много убедително, затова те търсят научни разлики и ги намират в имущественото неравенство и частната собственост като необходима предпоставка за феодалната експлоатация. Имущественото неравенство обаче съпътства всички цивилизации – от робството до „социализма“, без формата на собственост, частна или държавна, да е попречила на експлоатацията в нито една от познатите ни „обществено-икономически формации“. Всички те, без изключение, притежават своите частни и държавни разновидности: робството в Атина и Спарта, в Рим и Египет; феодализмът в Западна Европа и Ориенталските деспотии; частният и държавният капитализъм в съвременния свят. Нещо повече, Църквата – един от най-едрите феодали – е колективен собственик, макар че „братята во Христе“ си имат своята йерархия и неравенство, които с нищо не отстъпват на светските.
Все в порядъка на „доказателствата“ е и делението на принудата, която съпътства всяка от изброените цивилизации, на „икономическа и извъникономическа“, с чиято помощ селяните са заставяни да работят за „общото благо“. На теория „свободни“, нашите селяни работят за чужда сметка само „по силата на икономическата принуда, т. е. по силата на нуждата от прехрана“, т. е. гладът принуждава безимотните да търсят работа в имотите на богатите, а не голото насилие на властта спрямо поданиците. Тези марксически пируети и научни бръщолевения не пречат на богатия да става по-богат вследствие властта си. Отнемането на нивите, ангарията, съхранението на богатствата и т. н. са невъзможни без полиция и при масови брожения – без армия (т. е. без „извъникономическо“ насилие).
Хиперболизирането на разликите между частната и държавна собственост, особено при политическа и социална система, която най-добре се характеризира с прочутата фраза на Людовик Четиринадесети „Държавата, това съм Аз!“, цели да ни отдалечи от паралелите. Явно, като отбягват проблема за отношението между власт и собственост и подминават с мълчание очевидния факт, че неравенството спрямо властта ражда неравенство спрямо собствеността, марксическите философи на историята искат да маскират ролята на държавата като експлоататор и творец на класовите отношения и да ни пратят за зелен хайвер. •

(следва)
Феранте Пала


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *