Героите на нашето вирусно време

печат
Колкото по-позорна е една война, от толкова повече герои се нуждае да назначи. Така беше с Първата световна (през последните години темата ѝ е от челните в епично-историческата киноиндустрия), така беше и с Втората (за нея героетворчеството не е спирало, а в съвременна Русия разплождането на герои надмина даже развъдниците на СССР).
Пандемията на Ковид-19 вече неведнъж е наричана война и като всяка война – трябват ѝ герои, примери за възхита и единение на населението.
От дни по радиото въртят извадена от архивите песен на отишъл си човек. На всеки час, до втръсване. Комуто преди е допадала, идва му байгън вече. Припевът ѝ за любовта на и към хората обаче маскира основното (и замислете се – зловещо) послание: веднъж да сбъркаш, значи не е трябвало изобщо да се раждаш! Патетика, себичност и краен морализаторски фанатизъм.
Впрочем, повечето български популярни песни и други творби носят белезите на егоцентризъм и инфантилна категоричност. Комай заради това населението предпочита да слуша чужда музика – поне не всички ѝ разбират текстовете, могат да си въобразяват нещо по-стойностно от фалшиви страдания на лиричния герой и менторски закани с пръст – ти напразно ли живееш или как?!
Та тази песен, която говори повече за горчиво излъганите очаквания на автора си, е посветена на новите герои на войната срещу коронавируса.
Преди всичко – лекарите, изобщо „медицинските лица“.
Но това са същите „лица“, които ни нагрубяваха в здравните заведения.
Или се случваше да се държат сърдечно и загрижено, без да ни познават лично.
Същите, които демонстративно очакваха рушвети.
Но и ни спасяваха живота – и то без да пеем за тях.
Същите, чиито грешки вкарваха близки ни хора в гроба.
Същите, които се бореха за достойни заплати и за реформи на здравната система.
Същите, които препятстваха реформите, които допуснаха – и на някои това положение им се услади – болниците да станат „търговски дружества“.
Същите, които си вършеха работата в меко казано недобри условия.
Които понасяха нападения от невъздържани пациенти и техни роднини.
Които нерядко сами провокираха такова невъздържано поведение.
Които поискаха да не им се търси отговорност за отказ да помагат на болен.
Които рискуваха своето здраве просто от човещина и чувство за професионално самоуважение.
Които бяха немарливи, равнодушни и некомпетентни.
Които бяха усърдни и учеха все едно служеха като роби гребци на галера.
Всякакви.
Войната е лакома – малко са ѝ герои от предната фронтова линия, иска герои от втори стратегически ешелон. Това са дарителите, щедрите благотворители. Няма значение, че на места приемащите дарения болници отказаха жеста, понеже беше придружен с егоистични условия. Другаде не отказват. Самата неанонимна благотворителност е самореклама – но като липсва нужното, просто целуваш ръка на благодетеля и това е.
Депутати дариха по хилядарка от заплатата си – слава! Не намалиха обаче тежестта на обичайните задължения върху населението. Не го опазиха от спекулата – една защитна маска струва повече от 10 лева в легални търговски обекти. Чорбаджиите работодатели също се мяркат в списъците на дарители. Но искат държавата да им покрие 60% от разходите по кризата. Моето си е мое, останалото е общо. Защото държавата няма свои пари, а само от одрани данъци. Работниците ще платят за това, което ще им се „даде“ – отпускарски издръжки, осигурителни вноски и други „пособия“. Ама работодателите нали „опазват икономиката“! Слава!
Трудно е да се каже на кое място са държавниците, особено медийните звезди на титаничната битка срещу невидимото в обикновен микроскоп вирусче. За тях не пускат химни на всеки час, но присъствието им е много по-внушително. Мрачно угрижено лице, монотонен и общо взето солиден, даже приятен тембър, униформа – понякога черна – образът на главния герой е налице. Нищо, че дрънка глупости и на практика всява депресия. Той е Борецът! Слава!
Естествено, докторът-генерал е велик, но не бива да засенчва Баш Главния Герой (по-скромно наричан СУПЕРгероят), чиято „дълбоко религиозна“ ръка не се вдига да затвори църквите. Слава! Слава! Слава!
Към кохортата герои на нашето актуално време се мъчат да се присламчат и журналистите, но сковани от рамките на корпоративните заповеди от собственика на дадена медия, успяват да се класират единствено на позицията клакьори. И ѝ се радват, задавайки на брифингите верноподанически въпроси, от които славата на главните герои (чиновници от медицината плюс „любимите на народа“ държавни мъже и тук-таме някоя държавна повлекана) да лъщи по-сияйно и заслепяващо.
Колкото по-позорна е една война, толкова по-бляскави трябва да са героите ѝ.
Позорна, защото беше проспана.
Защото „армиите“ ѝ бяха демобилизирани предварително, за да играят ролята на машини за пари – и тези пари не валяха над „народа“, а отсядаха в сметките на сегашните благотворители и самоизтъкнати Супергерои.
Но преходът от „осанна“ към „разпнете ги“, този път напълно уместен, дори задължителен, се бави – удавен в дирижирания страх и натрапеното възхищение от героите.
Позорна е войната, която е класова, войната на богатите срещу бедните – тя не е спирала никога, даже когато бедните не се съпротивляват, даже когато прекланят главица пред острата сабя. Вирусът стана едно от оръжията в тази война. А нейните официални герои тъкмо попадат под безумните слова на химна в тяхна „чест“: дали е трябвало изобщо да се раждате? •

Христо Николов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *