Декларацията на Емил Анри пред съда

печат
На 12 февруари 1894 г. 21-годишният френски анархист Емил Анри детонира бомба в кафенето Терминюс на парижката гара Сен Лазар, която убива един и ранява двадесет души. Два месеца по-рано Огюст Ваян хвърля бомба във френския парламент. Това са първите актове на „пропагандата на дело“, които през следващите години ще пратят на оня свят шепа короновани особи и големци. Останалите шепи ще пратят на оня свят сто милиона в месомелачките на войните и геноцида.
Анри е гилотиниран на 21 май същата година. Последните му думи са Кураж, другари! Да живее анархията!
Публикуваме неговата декларация на процеса.

Господа съдии,

Знаете фактите, за които съм обвинен: експлозията на улица Бонзанфан, която уби петима души и причини смърт­та на шести, експлозията в кафене Терминюс, която уби един човек, причини смъртта на втори и рани други, и накрая шест изстрела от револвер, изстреляни от мен срещу онези, които ме преследваха след последния атентат.
Аз се признавам за извършител на тези действия. Това, което искам сега да ви представя, не е защита. По никакъв начин не се опитвам да избегна репресията на обществото, срещу което въстанах. Аз признавам само един съд – своят собствен – и присъдата на всеки друг не ме интересува. Просто ще ви обясня своите действия и как стигнах до тях.
Анархист съм отскоро. Едва в средата на 1891 г. се включих в революционното движение. Преди това живях в кръгове, пропити с настоящия морал. Бях свикнал да зачитам и дори да обичам принципите на отечеството, семейството, властта и собствеността. Възпитателите на сегашното поколение твърде често обаче забравят едно, а именно, че животът със своите борби и неуспехи, със своите несправедливости и беззакония се грижи явно да развърже очите на невежите и да ги отвори за реалността. Това се случи с мен, както се случва с мнозина други. Казваха ми, че този живот е лесен и широко отворен за интелигентните и енергичните, а опитът ми показа, че на трапезата има място само за безскрупулните и влечугите. Казваха ми, че обществените институции се основават на справедливост и равенство, но аз не виждах нищо друго освен лъжи и измами. Всеки ден се прощавах с една илюзия. Навсякъде едни и същи болки за едни, едни и същи удоволствия за други. Не след дълго осъзнах, че големите думи, които бях научен да почитам – чест, всеотдайност, дълг, – не бяха нищо друго, освен маска, прикриваща мерзости. Почтен и достоен човек бил фабрикантът, натрупал баснословни богатства от труда на своите работници, живеещи в пълен недоимък. Отдадени на общественото благо били депутатът и министърът, чиито ръце са винаги протегнати за подкуп. Офицерът, който изпробваше новия модел пушка срещу седемгодишни деца, бил изпълнил своя дълг и председателят на министерския съвет му отправи своите поздравления от парламентарната трибуна! Всичко, което виждах, ме разбунтува и съзнанието ми прегърна критиката на вашата социална организация. Тази критика е правена твърде често, за да я повтарям и аз. Достатъчно е да кажа, че станах враг на едно общество, което смятам за престъпно.
За миг привлечен от социализма, не след дълго напуснах тази партия. Изпитвах твърде голяма любов към свободата, твърде много уважение към личната инициатива, дълбоко отвращение към приспособенчеството, за да козирувам и набивам крак в строя на работническата класа.
Освен това видях, че социализмът не променя из основи сегашния ред. Той поддържа принципа на властта и този принцип, независимо какво говорят така наречените свободомислещи, е просто отживелица от вярата във висшата сила. Научните изследвания постепенно ме бяха въвели в играта на природните сили, но аз бях материалист и атеист; разбрах, че хипотезата за Бог е изключена от съвременната наука, която повече не се нуждаеше от нея. Следователно религиозният и властнически морал, основан на лъжа, трябваше да изчезне. Какъв беше тогава новият морал, който трябваше да възроди хармонията със законите на природата за едно щастливо човечество?
Тогава се свързах с няколко приятели анархисти, които и днес все още смятам за най-добрите, които съм познавал. Преди всичко ме порази характерът на тези мъже. Бях завладян от тяхната прямота, пълна искреност, от дълбокото пренебрежение към всички предразсъдъци и пожелах да разбера каква беше тази идея, която правеше мъжете толкова различни от всички, които бях виждал преди. Тази идея намери в съзнанието ми готова почва. Тя само изясни това, което все още се мержелееше пред мен. Станах анархист. Няма да развивам теорията за анархията тук. Искам да изтъкна само нейното революционно, унищожително отрицание, за което съм застанал пред вас. В този момент на жестока борба между буржоазията и нейните врагове аз почти се изкушавам да кажа със Суварин от Жерминал: Всички разсъждения за бъдещето са престъпни, защото предотвратяват унищожаването на настоящето и спъват похода на революцията. Когато една идея узрее и намери своята формула, тя трябва незабавно да намери и своето осъществяване. Бях убеден, че сегашната обществена организация е лоша, исках да се боря срещу нея, за да ускоря смъртта ѝ. Внесох в борбата дълбока омраза, всекидневно изостряна от отвратителното зрелище на това общество, където всичко е низко, мрачно и грозно, всичко е пречка за изблика на човешката страст, благородните копнежи на сърцето, свободното развитие на мисълта. Исках да ударя възможно най-силно и справедливо.
Да преминем към първия ми удар – взрива на улица Бонзанфан. Следях внимателно събитията в Кармо. Първата новина за стачката ме изпълни с радост: миньорите изглеждаха готови да се откажат от безплодните мирни стачки, с които лековерният работник търпеливо чака няколкото франка да вземат връх над милионите на компаниите. Явно бяха поели по пътя на боя и това се прояви решително на 15 август 1892 г. Офисите и сградите на мината бяха нападнати от тълпа, на която ѝ беше дошло до гуша да търпи, без да може да си отмъсти: най-сетне плахите дотогава работници щяха да раздадат справедливост на ненавистните надзиратели. Тогава обаче пристигнаха „помагачите“. Кои бяха те? Същите, които убиват в зародиш всеки революционен подем, защото се страхуват, че веднъж въстанал, народът вече няма да се подчини на гласа им; същите, които призовават хилядите да търпят лишения месеци наред, докато малцина изтъпанчени тръбят за техните страдания, за съберат гласове и да спечелят поредния мандат; социалистическите вождове имам предвид – те оглавиха стачното движение. Навъдиха се сладкодумни господа, плъзнаха из страната да помагат на стачката, организираха абонаменти, проведоха конференции и отправиха апели за набиране на средства от всички страни. Миньорите оставиха цялата инициатива в техните ръце. Знаем какво стана. Стачката се проточи, миньорите се сближиха още повече със своя обичаен спътник – гладът; изядоха нищожния си стачен фонд и след два месеца се върнаха в ямата посърнали, по-нещастни отпреди. А от самото начало беше толкова просто компанията да се удари на единственото ѝ уязвимо място – парите; да се изгорят запасите от въглища, да се разбият машините и помпите. Тогава компанията щеше да капитулира много бързо. Светите отци на социализма обаче не признават тези анархистически подходи. В тази игра може да получиш затвор, че и куршум, пък и така не се печелят общински или депутатски места. Накратко, редът, който за момент беше нарушен, отново се възцари в Кармо. Компанията стана още по-силна, продължи да експлоатира, а господата акционери си честитиха успешния изход от стачката, защото дивидентите им останаха в кърпа вързани.
Тогава реших да се включа в този тържествен концерт с един глас, който буржоазията вече беше чула, но смяташе, че е умрял с Равашол – гласът на динамита. Исках да покажа на буржоазията, че занапред вече няма да тържествува безнаказано в своята наглост, че златният ѝ телец ще се тресе на своя разкъртен пиедестал до последния тътен, който ще го запокити в калта и кървищата. В същото време исках да накарам миньорите да разберат, че само анархистите са искрено съпричастни с техните страдания и са готови да отмъстят за тях. Те не киснат в Парламента, а отиват на гилотината. Така приготвих гърнето с динамит. За миг обвинението, отправено към Равашол, се върна в паметта ми – ами невинните жертви? Бързо разреших въпроса. Канцелариите на компанията Кармо бяха обитавани само от буржоа. Невинни жертви нямаше да има. Буржоазията живее от експлоатацията на нещастниците, тя трябва изцяло да заплати за престъпленията си. С пълна увереност за правотата на своя акт поставих гърнето пред портата на канцелариите. Обясних вече как се надявах, ако го открият по-рано, то да гръмне в полицейското управление, където също ще порази моите врагове. Това са мотивите ми за първия атентат, за който съм обвинен.
Сега за втория – в кафене Терминюс. Дойдох в Париж по време на аферата Ваян. Станах свидетел на жестоките репресии, последвали взрива в Парламента. Станах свидетел на драконовските мерки, предприети от правителството срещу анархистите. Шпионираха поголовно, издирваха, арестуваха. Десетки хора бяха откъснати от семействата си и хвърлени в затвора. Какво се случи със съпругите и децата на тези другари? Никой не се интересуваше. Анархистът вече не беше човек, а див звяр, преследван от всички страни. Цялата буржоазна преса, гнусен роб на властта и парите, искаше той да бъде унищожен. Изземаха се анархистически вестници и брошури, правото на събрания беше забранено. Когато искаха да се отърват напълно от някой другар, доносник оставяше вечерта в стаята му пакет с танин и на следващия ден се извършваше обиск със заповед с вчерашна дата. Така „намериха“ кутия, пълна със съмнителни прахове, другарят беше изправен пред съд и получи 3 години затвор. Попитайте подлия клеветник, влязъл в къщата на другаря Мериго, дали това не е вярно? Всички тези методи бяха добри за властниците. Те удряха враг, от когото се страхуваха, а треперещите страхливци минаваха за храбреци. Този кръстоносен поход срещу еретиците се увенча със заявлението на г-н Рейнал, министъра на вътрешните работи, от трибуната на Парламента, че мерките, предприети от правителството, са имали добър резултат, че са пренесли терора в анархистическия лагер. Те обаче не спряха дотам. Човек, който не бе убил никого, беше осъден на смърт и се държа храбро докрай: гилотинираха го едно прекрасно утро. Да, господа от буржоазията, арестувахте стотици хора, подпалихте стотици черги, но все още извън затворите ви имаше мъже, които не познавахте, които бяха свидетели на вашия лов на анархисти и чакаха само подходящ момент, за да заловят ловците. Думите на г-н Рейнал бяха предизвикателство за анархистите. Хвърлената ръкавица беше поета. Бомбата в кафене Терминюс е отговорът на всички ваши посегателства срещу свободата, на вашите арести, обиски, закони за печата, на масовите депортирания, на вашите гилотини. Но защо, ще кажете, посегнахте на мирни клиенти, които слушат музика и може би не са нито магистрати, нито депутати, нито държавни служители? Защо? Това е много просто. Буржоазията удари безогледно всички анархисти. Само един човек – Ваян – беше хвърлил бомба; девет десети от другарите ни дори не го познаваха. Не бяха направили нищо, но ги преследваха поголовно. Всички, които имаха някаква връзка с анархизма, бяха вкарани в кюпа. Добре! Щом държите цяла партия отговорна за действията на един човек и я удряте безогледно, ние също ще удряме безогледно. Трябва ли да нападаме само депутатите, които правят законите срещу нас, магистратите, които прилагат тези закони, полицаите, които ни арестуват? Не мисля така. Всички тези хора са само оръдия, които не действат от свое име, техните функции са били създадени от буржоазията за нейна защита; те не са по-виновни от останалите. Порядъчният буржоа може да няма вменени функции, но въпреки това получава дивидентите от своите акции и лихвите от своите облигации, живее, без да се труди, от печалбите, произведени от труда на работниците. Той също трябва да понесе своето наказание и не само той, но и всички доволни от сегашния ред, които аплодират действията на правителството или стават негови съучастници за по 300 и 500 франка на месец, които мразят народа дори повече от едрите буржоа, онази глупава и претенциозна маса, която винаги застава на страната на по-силните, това са „обикновените клиенти“ на Терминюс и другите големи кафенета. Затова ударих в целия им куп, без да отбирам жертвите си. Буржоазията трябва да разбере, че страдащите отказват повече да търпят своите страдания; те показват зъбите си и удрят още по-жестоко, отколкото бяха ударени. Убийците, които удавиха Комуната в кръв, нямат право да наричат ​​другите убийци. Няма да щадим жените и децата на буржоазията, защото нашите жени и деца, които така обичаме, не бяха пощадени. Нима децата, които умират от глад в предградията, не са невинни жертви? Нима жените, които чезнат във вашите работилници за четиридесет су на ден и са щастливи, когато мизерията не ги принуждава да проституират, не са невинни жертви? Нима старците, които цял живот сте превръщали в машини за производство и които захвърляте на улицата и в болницата, когато силите им се изчерпят, не са невинни жертви? Имайте поне смелостта, господа от буржоазията, да признаете своите престъпления и се съгласете, че нашата присъда за тях е справедлива.
Аз не храня илюзии. Знам, че моите действия все още няма да бъдат разбрани от недостатъчно подготвените тълпи. Дори сред работниците, за които се борих, мнозина, заблудени от вашите вестници, повярваха, че съм техен враг. Това за мен няма значение. Не ме интересува ничие мнение. Също така съм наясно, че има хора, които се наричат ​​анархисти, които ще побързат да отхвърлят всяка солидарност с пропагандистите на дело. Те се опитват да очертаят тънка граница между теоретици и терористи. Твърде страхливи, за да рискуват живота си, те отричат ​​онези, които действат. Влиянието, което те твърдят, че имат върху революционното движение, обаче е нула. Днес полето е за действие, без слабост и без отстъпление. Руският революционер Александър Херцен го е казал: Или едното, или другото – или раздаваш справедливост и вървиш напред, или прощаваш и се препъваш на полупът.
Не искаме нито да прощаваме, нито да се препъваме и винаги ще вървим напред, докато революцията, целта на нашите усилия, най-накрая не увенчае нашето дело, като направи света свободен. В тази безмилостна война, която обявихме на буржоазията, ние не търсим милост. Ние раздаваме смърт и знаем как да я понесем. С безразличие очаквам вашата присъда. Знам, че главата ми не е последната, която ще отрежете; и други ще паднат, защото гладните вече знаят пътя към вашите богаташки кафенета и ресторанти, към Терминюс и Фойо. Ще добавите още имена към кървавия списък на нашите мъртви. Вие бесите в Чикаго, обезглавявате в Германия, душите в Херес, разстрелвате в Барселона, гилотинирате в Монбризон и Париж, но никога няма да унищожите анархията. Корените ѝ са твърде дълбоки; тя е родена във вашето прогнило общество, което се разпада, тя е яростен отпор срещу установения ред. Тя представлява стремежите, които подкопават сегашната власт, тя е навсякъде и това я прави неуловима. В крайна сметка тя ще ви убие. •

Емил Анри


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.