Екоанархизъм или глобална катастрофа?

печат
» » » продължава от миналия брой

Ние изоставаме с 50-100 години от напредналите страни. Трябва да изминем това разстояние за десет години. Или ще го направим, или ще ни смачкат – заяви Сталин, без да допуска възражения в края на 20-те години на миналия век. Тази скорост и жестокост на индустриализацията през 30-те години, по време на които бяха убити милиони хора, се обяснява според германския изследовател Р. Курц с факта, че ерата на капиталистическото развитие (на Запада), продължила две столетия: от меркантилизма и Френската революция, през процеса на индустриализация и империалистическата военна икономика се сля в едно. След като завзе властта в огромната държава, властващата партия и икономическа номенклатура се озова по същество в същото положение като царския режим. Тя се стремеше не по-малко от него към имперска, суверенна политика, но материалната основа за такъв курс се оказа изключително тясна. Това изискваше мащабна модернизация на страната, създаване на мощна модерна тежка и военна индустрия. Властите свързваха с това не само решаването на вътрешните проблеми, но и независимостта и мощта на държавата и следователно стабилността на господството и привилегиите на управляващата каста. Партийно-държавната бюрокрация разчиташе на това, че … опирайки се на одържавяването на земята, промишлеността, транспорта, банките и търговията, провеждайки най-строги икономии, ще бъде възможно да се натрупат достатъчно средства, необходими за възстановяването и развитието на тежката промишленост (Сталин). По същество ставаше въпрос за специфичен държавен капитализъм, при който бюрократичната държава действаше като съвкупен капиталист, като раздута огромна капиталистическа фабрика. Тази гигантска корпорация, наречена СССР, беше интегрирана в световната икономика. Тя продаваше суровини в чужбина – през 30-те години злато, добивано главно от системата на концлагерите, и хляб, изпомпван от провинцията с помощта на „колективизацията“, а в по-късния период – нефт, газ, дървен материал, злато, диаманти и пр. Средствата, получени от износа, бяха използвани както за индустриализацията, така и за поддържането на вътрешната стабилност на режима. В рамките на едно десетилетие Русия се превърна от преобладаващо селскостопанска страна в индустриална суперсила със световно значение. За да се извърши бързо такова грандиозно преструктуриране на националната икономика, се изискваше също толкова грандиозно насилие за разбиване на съзнанието на хората, които занапред трябваше да живеят в новите условия. Също така беше необходимо да се потиснат в зародиш всякакви опити за съпротива.
Използвайки индустриалната капиталистическа технология, държавната бюрокрация в страните от „реалния социализъм“ възприе и капиталистическия образ на производителните сили с крайното социално и техническо разделение на труда, с пълното подчиняване на човека на технологичния процес на производство, с общата система на робското заплащане, с рационализацията на политическата структура на обществото и накрая с капиталистическия модел на потребление, основан на натрупването на материални ценности и желанието за забогатяване. Именно тук обаче я причакваше фаталната съдба. Първоначално опитът за развитие на индустриално-капиталистическото производство по-добре от капиталистите и без капиталисти успя поради гигантската концентрация и централизация на властите (в ръцете на държавата). Тези предимства отдавна са помагали на бюрокрацията да се бори с чуждестранните си конкуренти. Постепенно обаче тя започна да се проваля, неспособна да се справи с все по-сложната система на производство и социален живот.
„Съветският“ индустриален модел даде възможност за успешно изпълнение на някои съвременни производствени проекти (предимно във военната област) поради огромната концентрация на усилията на цялата икономика на страната. В същото време обаче бюрократичната машина на държавата беше изключително непохватна. Принудена да контролира всичко и всички в огромната държава, тя не можа да осигури гъвкав динамичен отговор на промените, които се случват в света. В контекста на глобалната технологична революция съветската технологична изостаналост се оказа фатална, включително в такава изключително важна сфера за всяка голяма империалистическа сила като военното оборудване. СССР загуби технологичното и военно съревнование със западния капитализъм.
Освен това именно в отбранителната индустрия бяха съсредоточени най-добрите професионални кадри, работници и специалисти. Колосална част от „мирната“ индустрия също работеше за отбранителната промишленост: някои добиваха руда, други лееха стомана, трети правеха танкове от тази стомана и танковете бяха разполагани навсякъде в Източна Европа, но тъй като завоевателната политика, насочена към ограбване на чужди територии, стана невъзможна в ядрената ера, съветският военно-промишлен комплекс работеше нахалост, прахосваше ресурсите на страната, без да ѝ дава нещо ценно в замяна. Съществуването на съветската икономика, която произвеждаше малко ценни стоки, необходими на населението (селското стопанство беше унищожено главно благодарение на колхозите и като цяло беше трудно да се говори сериозно за съветската лека промишленост с нейните „приказки за качество“), разчиташе на износа на нефт, газ и някои други видове суровини. Благодарение на вноса и износа беше възможно да се поддържа повече или по-малко поносим жизнен стандарт на населението в СССР. Падането на цените на петрола през 80-те години обаче доведе до колапса на съветската икономика.
„Съветският“ държавен капитализъм се оказа в плен на най-дълбоката криза. Диспропорцията и дефицитите се умножиха, превръщайки се в постоянен кошмар. Старите стимули не успяха: не може да се контролира безкрайно с тоягата, когато няма достатъчно ресурси за моркова. Накрая егоистичните и потребителски претенции разкъсаха на части някога монолитната крепост на властващата бюрокрация и работата завърши с преразпределение на имперската баница между различните ѝ регионални групировки. Този процес, който има своя собствена логика, продължава и в наши дни.
С краха на „реалния социализъм“ се срина и митът за „двете системи“. Оказа се, че диктатурата и представителната демокрация, свръхцентрализираната тоталитарна икономика и свободният пазар се адаптират към променените условия с невероятна скорост и се трансформират едни в други. В същото време бившите партийни босове се превръщат в демократични политици – твърди поддръжници на парламентарните свободи и на „свободната инициатива“, – а бившите съветски плановици – в новоизпечени Ротшилдовци и Рокфелеровци. Поглеждайки назад след десетилетия на неистова борба за хегемония в света, вече може ясно да се види, че не е имало конфронтация между две алтернативни една на друга системи.
Имаше само два пътя на трескаво развитие на единния капитализъм, всеки от които беше сянка на другия. Въпреки разликите в условията на собственост (държавна или частна) и на конкуренция (контролирана или пазарна), и двете водеха по принцип до едно и също нещо – катастрофални последици в областта на екологията и унищожаване на човешката личност. Насилието над Земята и хората триумфираше както на Изток, така и на Запад. Тези разновидности на капитализма се озоваха на ръба на катастрофата по различни пътища, но и двете ще завършат в крайна сметка в една и съща пропаст.

В търсене на „по-малкото зло“

Тъй хората тръгнаха да дирят новия свещен Граал – по-малкото зло. Много е дълга историята на това пътешествие! Целите му получаваха различни названия, но пътят винаги беше безплоден и водещ до миражи. С помощта на меки, постепенни, внимателни промени се предполага, че може да се дадат нови характеристики на пазарната икономика, да се създаде „посткапиталистическо, постиндустриално общество“. Не фабрично серийно производство с гигантските фабрики и технологии, които унищожават околната среда, а гъвкавата, автоматизирана цивилизация на услугите трябва да определя лицето на бъдещия свят. Капиталистическите фирми и компании, пазарните производители осъзнават изгодата и рентабилността на екологичните технологии, на „чистото“ производство и „чистата“ продукция, по такъв начин пазарната капиталистическа икономика ще стане постиндустриална, лична и екологична и сянката на катастрофата ще се разсее.
Днес много неща на Запад като че ли потвърждават тези прогнози. Далече от старите, големи, „тежки“ и мръсни индустрии с комини към модерните, малки, децентрализирани и чисти индустрии с „високи технологии“, с „мека“ химия – и към „екологични услуги – такъв беше лозунгът на капитала. И отчасти това развитие се извърши – обобщава германското левичарско списание Wildcat. Съвременният капиталист често охотно „екологизира“ своето производство, инвестира средства в алтернативна енергия, в селско стопанство без химически торове, в децентрализирано планиране на градското развитие, в рециклиране; почти всички предприятия са създали комисии за околната среда и длъжности за комисари по околната среда. На места въздухът и водата са станали по-чисти. И накрая изпреварващият растеж на сектора на услугите (така нареченият „трети сектор“) в сравнение с материалното производство се доказва от почти всички статистически изследвания. Но все пак…
Нека първо разберем доколко западният капитализъм успява да се превърне в „постиндустриален“. Всичко зависи от това какъв смисъл влагаме в понятията капитализъм и посткапитализъм (индустриален и постиндустриален). В очите на апологетите и защитниците на пазарната икономика разликата между двете е просто разликата между цивилизацията на производството и цивилизацията на услугите. Свеждайки разликата само до повърхностния проблем на съотношението между два икономически сектора (промишленост и услуги) или изключително до фактора на автоматизацията, тези теоретици пропускат основното в капитализма – отчужденият, стоков (за продажба) характер на производството, разделението на труда, което обуславя господството на човек над човека, стимулите към безкраен икономически ръст за сметка на природата, унификацията и стандартизацията на стоките, свързани с господството на производството над потреблението. Самата пазарна система поражда неизбежната едноизмерност и еднопосочност на човека, превръща го в тясно функционален механизъм, предназначен главно за печалба и придобиване на материално богатство. Политиката, културата, езикът, законът, изкуството, господстващият морал се подчиняват на гореспоменатия императив и се променят в съответствие с изискванията за решаване на основния проблем – печалбарството.
Следователно тези теоретици не говорят за простия и очевиден факт: става дума не за отхвърляне на индустриалния капитализъм, а напротив – за неговото навлизане в нови области, по-специално в сектора на услугите. Както справедливо отбелязва А. Горц, информатизацията трябва да позволи да се индустриализират занаятчийските услуги от човек за човека, да се приватизират обществените услуги и да се превърне производството в дейност, която самите потребители извършват с помощта на средствата, доставени им от индустрията. Отсега нататък хората ще трябва да задоволяват не само материалните, но и другите човешки нужди чрез пазара. Това обаче означава още по-силно изместване на отношенията на самопомощ, взаимопомощ, самодейност и пр., съкращаване на производството на блага и услуги с индивидуално предназначение и гигантско разширяване на сферата на анонимното, стандартизирано, търговско производство. Всичко това само ще засили деградацията, отчуждението и робството на човешката личност. Създавайки нов пазар, технологичната революция ще изостри конкуренцията, борбата на всички против всички; по този начин и господството на човека над човека не само че няма да бъде премахнато, а напротив – ще се засилва.
Също толкова неоснователни изглеждат твърденията за мир между природата и „постиндустриалния капитализъм“. Без да се внесе хармония в отношенията между хората – а това означава да се премахне, – той не може да стане екологичен. Според същото списание Wildcat: все повече области се капитализират с помощта на „опазването на околната среда“. Природата все повече се превръща в стока; природните блага, въздухът, водата – дори това, което преди е било безплатно – се продава и купува, което означава, че се разхищава в името на печалбата. Тези блага се предлагат на малцината платежоспособни. Тази логика не се отнася за останалите, така че вредните индустрии просто се прехвърлят в по-слабо развитите региони и страни, където населението се радва да има работа при всякакви условия и е готово да се откаже от екологичните гаранции (или не е в състояние да предяви платежоспособно търсене за тях). •

Свободна мисъл

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *