Екоанархизъм или глобална катастрофа?

печат
» » » продължава от миналия брой

Подобна политика само приближава екологичната катастрофа. Всички ние, независимо дали някому това се харесва или не, живеем на една и съща планета. Очевидно е, че екокатастрофата в едни региони неизбежно ще засегне всички останали. И накрая, самият принцип на притежание, на господство на човек над човека и природата, неразривно свързан с принципа на частната собственост и пазарната логика на покупко-продажба, е разрушителен както за човека, така и за природата, дори ако собственикът обича чистия въздух. Не може да се отнасяме към природата (както и към човека) като консуматори, такава логика неизбежно ще доведе до унищожаване както на обекта на притежание, така и на неговия субект. Това доказа неопровержимо един от най-великите психолози и социолози на 20 век Ерих Фром.
Порочната логика на „производството в името на производството“ и „потреблението заради потреблението“ – тези присъщи черти на капиталистическия „индустриализъм“ – само подчинява новите, постиндустриални и екологични технологии, които при други условия биха могли да бъдат фактор за освобождаване и хармония. Оръжието на свободата и мира се превръща в инструмент за разрушаване и всеобща конкурентна война.
Реформаторската левица осъзнава, че капитализмът не може да бъде „пост-индустриализиран“ и „екологичен“, но тя също не иска да скъса с това, което счита за постижения на нашата цивилизация – развитото разделение на труда, специализацията и стандартизацията, пазарните отношения, стремежът към печалба като стимул за икономическо развитие. Тя предпочита да разработва проекти на „пазарен социализъм“, който по нейните изчисления би следвало да съчетава и съгласува социалната справедливост с конкуренцията, самоуправлението на производителя и потребителя с пазара, спасяването на природата чрез икономическа ефективност и печалба.
Колко реалистични са тези надежди? Начинанията на реформистите са разбираеми като реакция на провала на модела на „централното планиране“ и целия източноевропейски псевдосоциализъм, но не могат да бъдат оправдани. Историята на човечеството познава само две логики, два стимула за действие. Единият от край време разчита на инстинкта за взаимопомощ, наследен от природата и основан на солидарността и хармонията. Другият – на съперничеството, господството и омразата, кръвопролитната борба за лична материална изгода. Те не са съвместими.
Трагедията на Касандра е в това, че хората често не вярват на нейните предупреждения, особено ако това им изнася. Осъзнаването, че човек все пак е разумен, обаче ни кара да не се поддаваме на либерално-пазарния дух на времето и да не правим отстъпки пред него. Затова тук припомняме предупреждението на П. А. Кропоткин:

Нито едно общество не може да се формира на основата на два напълно противоположни, постоянно противоречащи си принципа… Наемният труд започва своето съществуване именно от този принцип – „всекиму според труда“, – който, малко по малко, ни доведе до крещящо неравенство и всички безобразия на съвременното общество. Цялата история на капиталистическото общество е предизвестена (с помощта на държавата) от деня, в който хората започват да измерват в пари услугите, предоставяни на обществото, от деня, в който става ясно, че всеки ще получи толкова, на колкото се оценяват услугите му… Има ли смисъл да се връщаме към същата отправна точка, за да извървим същия път?

Уви, на това предупреждение продължава да не се обръща внимание, забравя се, че който не се учи от грешките, е обречен да ги повтаря. Екологичната политикономия отдавна е доказала, че пазарните отношения причиняват огромни щети на околната среда.
Страните от Източна Европа и бившия Съветски съюз обаче не избраха дори този силно съмнителен път на „пазарния социализъм“. Те решиха, че тяхното „по-малко зло“ е в нещо друго – опитът да се замени държавния капитализъм с обикновен западен, пазарен капитализъм. В същото време руските либерали откриха в частния капиталистически модел такива предимства и достойнства, за които и най-пламенните му застъпници от Западна Европа, Япония и Северна Америка не смееха да настояват. Опитите за въвеждане на пазарен капитализъм на територията на бившия СССР обаче се провалиха безславно.
В Русия, както и в повечето страни по света, можем да видим преобладаващия бърз растеж на спекулативния и посредническия капитал, който избягва да инвестира големи суми в производството. Чуждестранният капитал също не желае да инвестира в страни, в които няма социална и политическа стабилност, а и за каква стабилност можем да говорим, когато по-голямата част от населението живее в бедност? Примерът със страните от Източна Европа и „Третия свят“ ясно показва, че масовото производство за масово потребление тук не работи. Тук е възможен само икономически растеж в определени сектори на икономиката, обслужващ преди всичко нуждите на притежаващия елит (например в производството на луксозни стоки). В социално отношение това е общество с чудовищна поляризация на богатството и бедността.
„Екологичен и постиндустриален“ капитализъм, „пазарен социализъм“, преход от държавен капитализъм към пазара – това са пътищата, по които властниците днес търсят „по-малкото зло“. Опитахме се да открием зад красивата, но мъглива димна завеса от думи на обещания, обрати и завои дупките и бездните по тези пътища. Следователно вече можем да обобщим: както централизираният бюрократичен модел на обществото с неговото планиране отгоре, така и пазарната икономика и всякакви опити за тяхното съчетаване принасят живота, свободата, здравето, благосъстоянието на хората и екологичния баланс в жертва на властта, на господството, на конкуренцията и натрупването на материални блага в ръцете на олигарсите. По-малко зло няма! Единственият изход, единствената възможност да се спре наближаващата катастрофа е да се скъса със самата логика на господството и с инструментите на това господство. Собствеността, господството, йерархията и държавата във всичките им форми и прояви са немислими за по-нататъшното съществуване на биосферата – пише М. Букчин. – … Всеки опит за реформа на социалната система, която настройва човека срещу всички сили на живота, е груба измама, служеща само за съхранение на старите институции.

II

Човешкият род ще може да спаси себе си и света около себе си само с установяване на хармония между хората и между човека и природата, само с поставяне на взаимопомощта и солидарността на мястото на конкуренцията и потисничеството.
Алтернативата днес и утре е изключително проста и сурова. Или хората ще намерят нов социален ред на хармония, или наистина ще настъпи краят на времената и повече няма да има нищо. Има само един начин да превърнем техниката, която хората досега са използвали, за да завладеят и експлоатират планетата и себеподобните си, в основа на новия живот. Според М. Букчин е необходимо да се преодолее не само буржоазното общество, но и упоритото наследство на имащите: патриархалното семейство, системата на (гигантските) градове, държавата; трябва да се преодолее историческата пропаст, която разделя духа от чувствителността, индивида от обществото, града от страната, работата от играта, човека от природата. Духът на спонтанността и многообразието, който пронизва екологичното възприемане на естествения свят, днес трябва да изпълни революционните промени и утопията на новосъздаденото общество.
Да се намери хармонията с природата и с хората означава да се преодолеят отчуждението, диктатът на външни сили, потисничеството и индустриалното разделение на труда. Това означава замяна на държавата, бюрокрацията и йерархията със социалната и личната автономия и самоуправлението на индивидите и техните сдружения, замяна на конкуренцията и взаимната борба на егоистите със солидарната взаимопомощ, доброволното съгласуване на интересите и нуждите. Нека страхливците и скептиците смятат всичко това за безумна мечта. Нашата задача е хладно, трезво и предвидливо да заявим: или ще направим този поврат, или ще загинем!

„Комунитаризъм“

В съвременните общества може да се открият три неравностойни социални сфери. На първо място това е държавата като институционализирана сфера на власт и господство, след нея – буржоазното гражданско общество, което формира неинституционализираната основа на държавата и също е пропито с духа и логиката на господство, йерархия и експлоатация, и елементи на алтернативно (потенциално анархистическо) общество, което се развива отдолу и се стреми да се освободи от господството, йерархията и експлоатацията. В духа на историческото развитие на човешката склонност към взаимопомощ тези елементи действат под формата на самоорганизация и самоуправление на хората: работнически организации, граждански инициативи, сдружения на жители, различни комуни, самоуправляващи се групи и сдружения на производители и потребители и пр. – накратко, под формата на разнообразни доброволни социални експерименти, които ни позволяват да изградим живота и да произвеждаме по нов начин.
Преди всичко, появата и развитието на алтернативни социални структури отразява желанието на обединените в тях хора да възстановят целостта на човешкото битие, единството на труда, ежедневието и свободното време. Пробвани са различни форми на такава обединения, като най-съвършен досега се е оказал моделът на малка самоуправляваща се комуна (община), която си обезпечава сама основните продукти и услуги, за да съсредоточи труда и свободното време на свободните, творчески личности с разностранни способности. Според М. Бубер, теоретикът на движението на кибуците, истинска и устойчива реорганизация на обществото отвътре може да се извърши само чрез обединението на производители и потребители,… чиято сила и жизненост може да бъдат осигурени само от система на взаимодействащи, напълно колективни общности.
По този начин комуната изглежда най-оптималната форма на реално сдружаване на производителите и потребителите. В завършен вид такава автономна комуна социализира производството и го взема на свое разположение и под свой контрол. Интересен и полезен комунитарен опит е натрупан в аграрните комуни на Арагон през 30-те години, в израелските кибуци и в многобройните комуни в Европа, Америка, Азия и др.
В началото на миналия век П. А. Кропоткин анализира причините за провала или сравнително слабото разпространение на комуните (общините) и стига до заключения, актуални и до днес. Първо, много общности продължават да се изграждат не на анархистически, а на авторитарни или полурелигиозни основи. Това важи особено за сдруженията, създадени от привърженици на духовни секти.
Втората причина е изолацията на комуните, която прави вътрешния им живот скучен, рутинен, монотонен, хората общуват с едни и същи колеги всеки ден. Това често кара младите да напускат общината (какъвто е случаят например в израелските кибуци). Освен това изолацията принуждава комуната (ако тя не е напълно самодостатъчна и това е доста рядък случай!) да продава продуктите от своя труд на пазара, тоест да играе в системата на социалния труд по същество същата роля, която играе индивидуалният предприемач-капиталист. Поради това Кропоткин препоръчва обединяването на общините в местни, регионални и пр. федерации, за да им се осигури повече или по-малко разнообразна (диверсифицирана) икономика и свободата да преминават от една комуна в друга. Когато се обединяват отдолу, такива комуни могат да образуват система, която би обхванала цялото общество.
Екологичните императиви и информационните технологии „предписват“ облика на производството в такова комунитарно общество: малки по размер, гъвкави компактни организационни форми, които не позволяват детайлно разделение на труда, техническо и социално отчуждение, не разрушават околната среда и основите на човешкия живот. Постиндустриалните и екологичните технологии ни най-малко не противоречат на комунитарните социални форми. Нещо повече, М. Букчин още през 1966 г. доказва (в статията си „За технология за освобождението“), че с информатизация, децентрализация, екологизация и малки мащаби на производството неговото комунитарно управление е не само възможно, но и желателно и резултатно. Такава комбинация от екологични критерии и производствено самоуправление е приложена на практика не само от някои общини, но и от кооперативни трудови групи (така наречените „алтернативни проекти“).
Важно предимство на комуната е, че производителите и потребителите в нея имат възможност съвместно и солидарно да определят какво, къде и как ще се произвежда и консумира. По този начин производството е фокусирано върху задоволяване на много специфични нужди, като на базата на свободно договаряне се осигурява взаимно съгласуване на нуждите и възможностите. Това планиране отдолу-нагоре се предлага от опита на редица комуни и потребителски асоциации: потребителите обобщават своите нужди на редовни общи събрания и след това съгласуват тези решения с производствените възможности в икономическите органи на общината (заедно със самоуправляващите се производители) или на общите събрания на комуните.
На свой ред заинтересованите комуни, обединени в отделни регионални и междурегионални федерации на самоуправляващи се производители и потребители, могат съвместно и солидарно, като обобщават и съгласуват своите нужди и възможности, да изграждат все по-мащабни индустриални и транспортни съоръжения, които да обслужват повече от една комуна. Подчиняването на икономическите решения на социалното споразумение, на свободната, съгласувана воля на хората ще направи възможно прекратяването на „икономическото“ общество и поробването на човека от икономиката.
Хората, които искат да оцелеят в достойни за тях условия, ще трябва да се откажат от господството над природата и себеподобните си. Това обаче означава радикална промяна в процесите и начините за вземане на общи решения, замяна на „външното регулиране“ (от централно-планиращата бюрокрация или от стихийните пазарни закони) със самоуправление и федерално договорено „планиране“ отдолу.
Някои алтернативни общности вече са предприели стъпки в тази посока. По този начин редица анархистически комуни във Франция издигат идеята за „непряка размяна“, според която всеки член на комуна, която е приела това, може да влезе в склад на всяка от тях и да вземе за себе си това, от което се нуждае.
Що се отнася до разпределението вътре в комуните (общините) и в бъдещото комунитарно общество като цяло, практиката на алтернативните движения ясно изразява желанието на хората за хармония и социално равенство. Тук не говорим за онази карикатурна, казармена „уравниловка“, която властимащите приписват на левите, за да уплашат с това страшилище филистера. Напротив, днешното общество на господство нивелира и осреднява хората. Задачата на левите е в друго, по думите на М. Букчин – да заменят неравенството на еднаквите с равенството на нееднаквите. Всеки човек просто по рождение трябва да може да живее свободно и да задоволява своите индивидуални нужди.
Така е било в миналото в някои леви кибуци. Един от теоретиците и практикуващите движението на кибуца описва този начин на разпределение: Принципът на равенството… в кибуца не означава уеднаквяване, тоест всички правят и трябва да правят едно и също; именно тук действа принципът на индивидуализирането. От една страна, от всеки се иска според възможностите му. Хората имат различни способности… и всеки допринася за общата кауза според индивидуалните си способности. И точно обратното: на всеки според нуждите му. Тоест и тук те изхождат от предпоставката, че индивидуалните нужди са различни и от това, че не съществува връзка между способностите и резултатите от труда, от една страна, и задоволяването на нуждите, от друга – това са две различни сфери. В кибуца има връзка между резултатите от работата и задоволяването на нуждите като цяло, но не и на индивидуално ниво.

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *