Екоанархизъм или глобална катастрофа?

печат
Социализмът се оказа утопия и очарованието му се изпари. Социализмът е мъртъв. Тези и подобни изявления могат да бъдат чути днес от всички страни. Кого погребват тук? Тоталитарния ленински ред? Да, разбира се. Но само него ли? Не сме ли свидетели на своеобразна преоценка на ценностите, при това на такива, които по никакъв начин не се ограничават в рамките на болшевишкия модел? Нека да се вслушаме в аргументите, идващи от погребалната тълпа. Стига експерименти, стига утопии! Долу мечтите за светло бъдеще, „сънищата за нещо Голямо“ – дайте ни гарантираното и сито настояще! Доста фантазии и идеали – това са илюзии! Истинни са само сития корем и пълната кесия – това е триумфиращата психология на самодоволния филистер…
Виновен ли е естественият човешки стремеж към свобода, равенство, щастие, хармония, взаимопомощ за това, че тираните са го използвали и са прикривали своето царство с тези красиви думи? Виновен ли е Христос за зверствата на инквизицията? И така, какво умря? Социализмът ли, или нещо, обвито с плаща му? Както противниците на социалистическата идея, така и апологетите на претърпелия поражение строй тук се оказват единни и това е невероятно характерно. И за едните, и за другите именно социализмът, претърпял поражение, е разбит, отстъпва, умира.
На Земята още не е съществувал Социализъм – писа обаче германският революционер Руди Дуке още през 1963 г. Оттогава са изминали 57 години, но тези думи все още остават горчивата истина. Нека не пеем погребална песен за нещо, което още не е родено!

Индустриалният капитализъм и митът за двете системи

Всичко това съвсем не е предопределеният отгоре, религиозен „край на света“, не е Апокалипсис или Армагедон, родени в умопомраченото съзнание. Не, това, уви, е напълно естественият резултат от типа на човешко развитие, което още от древността е било основавано на логиката на господство над всичко около нас като над обект на властта (било то природа, или други хора), на тоталната жажда за притежание и властване. Десетки човешки поколения, на които от детството е набивано в главата, че хармонията е немислима, невъзможна, че да се оцелее в обществото и в обкръжаващия ни свят е възможно само като се победи в ожесточената и безкомпромисна борба за съществуване.
Индустриално-капиталистическата система – това е прекият виновник за навдигащата се катастрофа, която се приближава бавно с котешка стъпка, прикривайки се от населението на най-развитите страни с купища стоки, с комфорт, с безкрайно разнообразие от изкуствени продукти, заместващи живия свят. Започнал като система за организиране на производството, капитализмът се е разпространил във всички сфери на обществения живот. „Рационализират се“ всички отрасли на човешката дейност, извършва се „замяна на вътрешното придържане към привичните нрави и обичаи със систематично адаптиране към съображенията на интереса“, триумфира тесногръдият утилитаризъм и формата се превръща в самоцел. Модели на огромна фабрика, която работи като единен механизъм, осигурявайки оптималния и най-ефективен ръст на печалбата и властта; на общество, функциониращо като единна фабрика по централизиран план, управлявано от най-“компетентните“, тоест издържало изпитанието в най-остра конкурентна борба с мениджъри, технократи, предприемачи, политици и други „специалисти“, със „солта на земята“.
Демокрацията се свежда само до периодичния подбор на най-“талантливите“ от тях. „Малкият човек“ просто да не се надява на повече – такъв е неизказаният постулат на капиталистическото общество. Колелото или винтчето не трябва да знае за какво работи машината, стига само да изпълнява усърдно задачите си.
И така, ако обобщим проявите на капитализма като определена система на живот и мислене, ще открием две характерни черти. Те са най-важни в опита ни да стигнем до първопричините за опасността, която заплашва човешкия род. Първо, това е логиката на господството, доведено до абсолют като водещ стимул за всяка дейност. В различни версии на капиталистическата социална структура тя може да се прояви по различни начини: в частнокапиталистическия Запад – под формата на търсене на печалба на всяка цена, или в света на държавния капитализъм, който досега е бил облепен с етикета на „социализма“, определен, като „реален“ – като жажда за придобиване на йерархични привилегии… И в двете версии обаче човек е принуден да се стреми към власт, към триумф над всички около себе си. Защото: тъпчете – или ще бъдете стъпкани.
На второ място, най-важните характеристики на капитализма включват пределна специализация, екстремно разделение на труда (техническо и социално), което води до пълен разрив между лидера и изпълнителя, между производителя и потребителя. Този признак, отново характерен както за „западните“, така и за „източните“ разновидности на капитализма, предопределя неговите негативни последици: „производство в името на производството“, унищожаване на околната среда и игнориране на реалните нужди на природата и на потребителите, отчуждение и подчиняване на човека на външния диктат (било на безличните, надличностни закони на пазара, било на произволните решения на управляващата бюрокрация).
Капитализмът, разбира се, не е изключение в човешката история. В известен смисъл това е развитието на тенденции, които са се формирали и натрупали в хода на предишната еволюция. Това е логичен и вероятно последен етап от историята на обществата, основани върху класовите господства и държавните структури.
По-старата и по-развита, своего рода класическа версия на капитализма, е западното пазарно общество. То е най-омекотило и комфортно обзавело залеза си. Супермаркетите, натъпкани със стоки, високото материално благополучие на значителна част от населението в западните мегаполиси скрива от погледа бедността и глада в периферията на тази част на света, в която са Африка, Азия или Латинска Америка. Но дори и в самия център вече неумолимо тиктака часовниковият механизъм на екологичната бомба със закъснител, напомняйки ни, че умирането също може да бъде пищно и изобилно.
Гладното дете в Африка – пише автор на учебник по маркетинг – има нужда от хляб, но търсене на хляб няма. Индийският, китайският или африканският селянин, живеещ в полунатуралната икономика, жителят на кварталите на нищета в Азия или Латинска Америка, преживяващ от случайни заработки или милостиня, руският работник, който не получава с месеци заплатата си – всички те почти не виждат реални пари, те са в далечната периферия на пазарната системи или дори са напълно изхвърлени от нея. Пазарните производители на практика не отчитат техните нужди. По-голямата част от населението на света, особено в икономически слабо развитите региони, се намира в това положение.
В днешния свят интересът към икономическия растеж (на чиито плодове се радват малцина) е по-голям от заинтересоваността да се осигури на всички хора това, от което се нуждаят. Ако, както се предрича, 20% от заетото население ще бъде достатъчно за световния капитализъм, възниква въпросът какъв интерес ще имат останалите 80% от съхраняването на световния капитализъм, ако нямат никакви жизнени и социални гаранции – пише германското левичарско списание Schwarzen Faden (Черен прицел)?
Гладната змия поглъща собствената си опашка. Пазарът диктува … безмилостно търсене, расти или умри – пише американският анархист и еколог М. Букчин, а френският екосоциалист А. Горц обобщава: генерираната от пазара пропаст между решенията за производство и потребление, пробужда на всички нива тенденция към максимален ръст. Това обаче означава именно последователното, упорито, комфортно (за някои) плъзгане в екологичната бездна!
Пазарният капитализъм е общество, което е развило икономиката до най-висшия ѝ предел, подчинявайки останалата част от живота на хората на нея, и той ще умре от факта, че икономиката просто игнорира неразрешимите екологични проблеми. Въпросът е само в това: дали ще умре сам, или ще повлече човешкия род в смъртоносната бездна? Капиталистическата логика на господство и количествен ръст се оказва ядрото на пазарната икономика и следователно, без да го елиминираме, е невъзможно нито освобождението на човек от диктата на външните сили, нито спасението на нашата планета.
Колкото и уязвима да беше западната версия на капитализма, тя се оказа по-силна от източния си конкурент – така нареченият „реален социализъм“. Властниците и апологетите на този модел избраха за свое идеологическо оръжие теорията за „двете системи“. Те обявиха своето общество за алтернатива на „западния капитализъм“, коренно различна и водеща непримирима борба срещу него. Те гордо и арогантно уверяваха, че техният „социализъм“ ще бъде победител в тази дълга война (понякога „студена“, по-често „гореща“) и ще триумфира не само политически, но и икономически. Техните надежди се оказаха ялови – същият неосъществим мит като тезата им за „двете противоположни системи“.
Никакви две системи не е имало! Имаше две разновидности на една и съща система – капитализмът, – които по същество не се различаваха помежду си.
Бюрократичното централистично ръководство в обществата на така наречения „реален социализъм“ по никакъв начин не елиминира разменния, стоковия характер на производството. Разривът между производители и потребители се съхрани, но обменът започна да се извършва не от физически лица, а от държавата с помощта на монополни, определени от нея цени. Както и в условията на пазарна икономика, човек нямаше възможност да определя как да живее, работи и да се разпорежда със свободното си време.
А. Горц в Критика на икономическия разум откроява две форми на липса на свобода за човека, две разновидности на ситуация, в която волята му е ограничена, а собствената му дейност и целият живот на обществото се изплъзва от съзнателния му контрол. Първата форма произтича от множеството некоординирани егоистични действия на индивидите. Точно това се случва в пазарната икономика. Резултатът не съответства на задачите, поставени от участниците в процеса, животът им следователно е подчинен на външни, чужди му „закони“. Това поражда разрушителността, ирационалността на пазарното общество, тласкайки го към екологична катастрофа.
Но има и друга форма на несвобода, друг вид отчуждение. Подчиняването на хората на една мощна организационна структура ги подтиква да предприемат действия, чието значение и цел те не осъзнават. Отделните индивиди все още са откъснати един от друг, не разбират, не виждат и не контролират цялото. За тях решава всемогъщият механизъм, приемащ, че той знае всичко. Държавата и нейната бюрокрация са този механизъм, а централното планиране отгоре се превръща в неин инструмент. По този начин в обществата на „реалния социализъм“, както и в „класическия“ западен капитализъм, животът не се подчинява на свободната координирана воля на хората, а определящите функции се прехвърлят не върху външните за отделните индивиди закони на пазара, а върху управляващата бюрокрация. От друга страна, тя – подобно на частните или колективните капиталисти – се стреми към пълно господство, за което се нуждае от същия неограничен индустриален ръст и външна експанзия. Икономиката все още триумфира над екологичната хармония и над свободата на човешката личност. Нещо повече, произволът на бюрократичното управление, безразличието на длъжностните лица към нуждите на природата и хората и към всички сфери, които не носят пряко разширяване на властта и мощта на бюрокрацията, пораждат постоянни икономически дисбаланси и дефицити.
„Историческата мисия“ на руския болшевизъм беше създаването с помощта на държавата на гигантски, предимно военно ориентирани заводи, в които работниците се намериха под силния експлоататорски натиск и под най-жестокия контрол на държавната бюрокрация, която присвояваше всички резултати от техния труд. Така под лозунгите на социализма и комунизма беше създадена основата на държавния капитализъм с огромни армии от наемни роби. •

Свободна мисъл

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *