Защо анархистите обичат Сервантес?

печат

Блажено време и щастлив век е онзи, който древните нарекоха Златен, не защото златото, което толкова се цени в нашия железен век, се е добивало в онези щастливи години с всякакви усилия, а поради това, че хората, които са живели тогава, съвсем не са знаели двете слова „твое“ и „мое“.
(Дон Кихот, I-XI)

Анархистът Сервантес с подзаглавие Антисистемният Сервантес или защо анархистите обичат Сервантес е книга, която разбива учебникарските клишета за най-общочовешкия испански писател. Авторът Емилио Сола е професор в Университета в град Алкала де Енарес, Испания, който чрез трудовете си винаги е търсил анархистическия профил на Сервантес.
Сервантес е многолик. Ето защо – пише Емилио Сола – всеки си присвоява речта му. Той е най-християнският за християните, най-либералният за либералите, най-просветеният за просветените и най-анархистическият за анархистите … Всеки се опитва да го направи свой. Според Емилио Сола, със Сервантес се случва това, което се случва с всички велики класици. Всяко поколение го чете по своему и черпи нови уроци.
В книгата става дума за един Сервантес, изпитващ ужас от системата, за пуританите, за добронамерените и политически коректни хора, за един нерелигиозен Сервантес, който не се споменава при помпозните чествания на стогодишнините. За Емилио Сола здравомислещият и осъзнат анархист Сервантес трябва да изобрети лудия анархист Дон Кихот, за да изрази напълно свободно мислите си, да постигне свободата в този живот.
Може би затова анархистите виждат в тази историческа личност свой спътник, равен, фигура, с която да се идентифицират. Испанските анархисти незабавно приемат Дон Кихот като символ на своята борба, защото, наред с останалото, текстът на Сервантес е като Библия или светски Коран, оттук и интересът на анархистите, които искат да го използват, както използват „Трактата по безбогословие“ [(фр. Traité d‘athéologie) – книга на френския философ-атеист Мишел Онфрей, издадена през 2005 г. и достигнала 500-хиляден тираж – б. ред.].
Емилио Сола доказва, че цялата творба на Сервантес е изпълнена с малки капсули анархистическа идеология, които нямат нищо общо с анархистките постулати от 19-и век, но имат същите корени, същия бунт срещу една система, забравила слабите: вдовиците, бедните, младите момичета, беззащитните.
Емилио Сола пише: Сервантес има антисистемни подходи, които убягват. Антисистемни – разбира се – от 16-и век. Сервантес отправя силна критика към правосъдието, която засяга както испанската монархия, така и папския Рим. Той я внушава чрез „Дон Кихот“, когато един идалго дава свободата на осъдените на робските галери от краля и казва, че никой не може да бъде изпратен на галерите поради мизерията или невежеството.
Емилио Сола намира и в образа на г-н Мониподио, който се появява в един от Поучителните разкази – Ринконет и Кортадийо, – една жестока метафора на формалното общество. Сола изтъква „риториката“, която Сервантес приписва на герой, от когото, макар и неграмотен, се възхищават всички, въпреки нелегалните му търговии и рушветчийство. Атаката срещу корумпираното правосъдие е гордиевият възел в намирането на този антисистемен профил на Сервантес, пише Емилио Сола.
За да открием един Сервантес, критикуващ обществото на своето време, трябва да изчакаме завръщането му от плен в Алжир на 32 години. Тогава той става човек, чувствителен към другите култури като тази на мюсюлманите и критичен към католическата монархия. Възхищението му от имперската система на Карл V преминава, за да постави след това нещата в мрачната перспектива при властта на Филип II.
Тогава той помъдрява и изглежда си играе със злобата на деня. Обижда турчина – заклетият враг, – но изненадва, като венчава мавританка за стар християнин. Това са послания, които и до днес пробождат ушите на пуристите.
Емилио Сола изучава задълбочено разузнавателните и шпионски служби от времето на Филип II. Сервантес е великият познавач на тази средиземноморска граница на Испания от онова време. Според Сола неговите литературни произведения помагат на историка да разбере този средиземноморски свят на турци и берберски племена. Той е изтъкнат разпространител на информация за двата свята и вещ тълкувател на турско-берберските дела – първото нещо, което пише при завръщането от странство, е пиеса, озаглавена Договорът от Алжир.
След премеждията си в плен Сервантес с перото си постига нещо, което Емилио Сола нарича дисекция на настъпващия модерен свят – това, което днес наричаме търговски капитализъм. Това е новото общество, в което бог са парите или печалбата. Той е прозорлив и далновиден, но много, много по-малко популярен от днес и със сигурност твърде подранил за тогавашното общество.
Сервантес е също така тотален провокатор и феминист във време, когато понятието дори не съществува. Емилио Сола дава за пример историята на овчарката Марсела в „Дон Кихот“, където Сервантес разкрива едно патриархално общество, което изисква покорство от жените и налага ограничения върху тяхната сексуална свобода. Едва когато се появи феминизмът, „сервантоведите“ разбраха неговия смисъл, пише Сола.
В третата и последна глава на книгата, озаглавена Защо анархистите обичат Сервантес?, авторът оставя Сервантес малко настрана, за да изведе на сцената Хосе Мария Пуйол, анархист, емигрирал в Алжир през 1939 г. и автор на книгата Дон Кихот от Алкала де Енарес, публикувана през 1947 г. Пуйол, беглец от репресиите на Франко, когато се качва на кораба Станбрук, се идентифицира с фигурата на Сервантес:
Искам да се научиш да обичаш Сервантес, който ще бъде един друг спътник, един друг анархист […] Той имаше само един приятел: Народът. Емилио Сола прави кратък анализ на творбата и събира най-вече фрагментите от текста, които подкрепят анархистическия подход на Сервантес. Книгата завършва с преглед на привързаността на анархистическото движение към Дон Кихот и неговия автор.
Интересна иконография придружава книгата, издадена през 2016 г. по случай 400-годишнината от смъртта на великия романист. На корицата виждаме Черепите на мексиканския гравьор Посадас, а вътре в книгата – обява за извънреден брой на Солидаридад обрера – вестникът на CNT, – посветен на Сервантес. Човек може да открие в книгата кориците на книги от културното анархистическо списание Сенит с портрети на Дон Кихот, Санчо Панса и Сервантес и друг брой на Солидаридад обрера, посветен на Кихотизма и анархистическия идеал. В края на книгата намираме и корицата на споменатата книга на Пуйол, издадена от Солидаридад обрера през 1947 г., предшествана от гравюра на „Дон Кихот“ от Гюстав Доре. •

Даниел Пинос


 

1 коментар

  • П.Вълков

    Много мъдър текст. Близо до ума какъв човек е бил Сервантес е било у всеки, авторът чудесно го е изказал. Винаги съм изтъквал, че ме погнусяват рисунки на болен и изцъклен човек, когото ни налагаха като дон Кихот. Ще припомня само картината на Диего Веласкес El aguador de Sevilla. Онова достолепие и сдържаност на мъдър човек се излъчват от прекрасната картина на големия художник, да, това е духът на великия идалго от Ла Манча. Скоро , за не знам си кой път, препорчетох „Дон Кихот“, на финала чак ме досрамя от себе си, сринат от неугледните ни делници, пред дълбокото просветление, бликащо извътре му, на любимия дон Кихот. Припомних си и проф. Мигел де Унамуно и сега се вдълбавам в тълкуванията му на гениалното произведение на Мигел Сервантес де Сааведра. Ще перифразирам една хубава испанска песен „Gracias a la vida“:“Благодаря на живота, че ни даде такова гениално произведение от великия испанец Сервантес!“ П.Вълков П.П. Имам скромна просба: по възможност да се пусне тази знаменита картина на Диего Веласкес на страница във вестник „Свободна мисъл“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *