Защо IT специалистите трябва да се синдикализират?

печат
Несъмнено ние, IT специалистите, сме сред най-добре живеещите хора в България. Да работиш като програмист, Dev Ops, администратор, системен архитект или на някоя друга неразбираема за останалите хора позиция, носи пари в сметката и престиж на масата. Изглежда сякаш „времето е наше“. Докато повечето хора продават панелки, IT хората си купуваме апартаменти на зелено. Докато повечето хора затлъстяват и боледуват, IT хората ваяме тела във фитнес зали и био магазини. Докато повечето хора постепенно остават без зъби, защото не могат да си позволят зъболекар, IT хората ползваме допълнително здравно осигуряване. Докато повечето хора мечтаят да отидат да работят на Запад, IT хората ходим там на командировки и екскурзии.
Тогава защо ни е на нас, IT хората, да се занимаваме със синдикализъм?
Синдикализмът е сдружаване на хората от работническата класа за защита на общите им интереси. Икономическата класа е група хора със сходно отношение към разпределението на ресурсите в обществото. Отношението на хората от работническата класа към разпределението на ресурсите е много неприятно – те създават почти всичко, а използват само малка част от него. А IT служителите, колкото и да е странно за някои от нас да си го признаят, също сме работници.
Без съмнение, IT работниците използваме по-голяма част от плодовете на човешкия труд, в сравнение с останалите хора. Много от нас карат скъпи автомобили, живеем в просторни жилища и не гледаме цените на храната в магазина. Но си оставаме работници. И нашето отношение към разпределението на ресурсите по същество е същото.
Високите заплати в сферата на новите технологии не са прецедент. От зората на индустриалното общество съществуват и висококвалифицирани работници – тясно специализирано малцинство, което получава по-високо заплащане. Ако днес у нас един програмист взема колкото трима трактористи, то преди 200 години един машинист е получавал колкото четирима копачи. Но това не превърна машинистите в собственици на локомотивите, както и днешните програмисти не се превръщат в собственици на технологични гиганти, колкото и от телевизионния екран да се опитват да ни убедят в противното.
Наистина, IT сферата в България е своеобразно изключение. Доходите на много от IT хората са сравними с доходите на колегите ни на Запад, а разходите – с разходите на сънародниците ни от Изток. Тази разлика в стандарта подхранва илюзията за изключителност, която цари сред много от колегите ни. Но в момента, в който някой от нас мигрира на Запад, се сблъсква със същата експлоатация, с която се сблъскват и останалите работници. В страните, където работническата класа няколко века води борби за защита на колективния си интерес, заплащането на един програмист далеч не се различава толкова от заплащането на един тракторист, колкото тук.
Дори в България голямата разлика в заплащането между IT хората и останалите работници е незначителна, на фона на разликата в доходите между работниците и техните работодатели. Ако се вярва на сайта zaplatomer.bg, средната месечна заплата на един Java програмист в България е малко под 3500 лева, което прави около 40 000 лева годишно. Взехме годишния финансов отчет на случайна българска фирма с близо 400 програмисти – печалбата ѝ за 2018 е била около 3 500 000 лв. Тоест всеки от петимата собственици е забогатял с около 700 000 лева през последната година. Отделно от това, той е получавал заплата като висш служител във фирмата, която, според zaplatomer.bg, е близо два пъти по-висока от тази на обикновените програмисти. Можем да кажем, че – без значение дали го осъзнават, или не – огромната част от програмистите получават средно 20 пъти по-малко от работодателите си.
Разбира се, секторът е доста разнообразен и подобни сметки много трудно могат да се направят за всяка фирма. С големите международни корпорации е особено трудно поради безочливото им укриване на данъци. Добре знаем как, според собствените им отчети, Billa и Kaufland продължават да губят от бизнеса си в България, а Amazon се крепи на милостта на правителството на САЩ. VMware също работи „на загуба“ в България – през 2018 е „загубила“ около 12 000 000 лева, като средният месечен разход на фирмата за всеки служител е бил близо 10 000 лв. Ако повярваме на тези числа излиза, че компанията стои в България, за да могат служителите ѝ да вдигат цените на имотите в София – няма да се учудим, ако правителството скоро се намеси, за да „спаси инвеститора“… Но, ако трябва да бъдем сериозни, чуждестранните собственици печелят много повече от местните – просто са по-умели и по-смели в укриването на данъци.
И понеже говорим за класова принадлежност, нека погледнем към класата на работодателите. В България хората, които могат да си позволят да преживяват само от собствеността си, без да работят, са твърде малко, но затова пък са забележителни. Ние, простосмъртните, не можем да знаем доходите на предприемачи и „визионери“ с национално значение като Делян Пеевски или Кирил Домусчиев. Но, според публикациите в медиите, имуществото на няколко десетки такива „бизнесмени“ се измерва в стотици милиони и дори милиарди левове. За тях работят огромната част от хората в България. Мечтата на нашите IT работодатели несъмнено е да влязат в същия клуб (всъщност някои от тях вече са в него, а други поначало произлизат от там). Всички членове на клуба – и нашите IT работодатели, и наследниците на „червените милиардери“ – имат един общ интерес – заплатите в България да бъдат ниски, защото печелят от труда на хората в нея.
Нашият интерес, на работещите хора, също е общ – по-високо заплатен труд, повече свободно време и – в края на краищата – повече свобода и сигурност за всички.
Разбира се, може да опитаме другото. Вместо класова война – срещу малцината работодатели, – можем да водим вътрешнокласова – срещу останалите работници. Ако техните доходи остават ниски, толкова по-лесно ще можем да ги експлоатираме самите ние. Когато плащаме за услуги, ще плащаме по-евтино. Когато бъдем в компания, думата ни ще тежи, защото ще сме по-богати. Но всъщност така ще загубим повече.
В по-социалните страни разликата в заплащането е по-малка, но всички работници заедно – и IT специалистите, и миячите на улици – живеят по-добре. Инфраструктурата е несравнимо по-добра. Животът е по-предвидим. Хората работят по-малко днес и са по-спокойни за утре. За сравнение, в една Индия например, разликата в доходите на работниците е много по-висока,… но българите, дори програмистите, мигрират към Германия, а не към Индия. Ако трябва да обобщим, всяка победа над класата на собствениците ни носи ползи, които никоя победа над собствената ни класа не би могла да донесе.
Затова, вместо да се радваме, че получаваме повече пари от родителите си, връстниците си, съучениците и – почти винаги – учителите си, трябва да се борим заедно с тях, за да получават всички работещи повече. Повече пари, повече време, повече свобода от всякакъв вид – икономическа, политическа, дори информационна. При това ние, IT специалистите, имаме възможността и носим отговорността да бъдем в първите редици на тази борба.
Преди всичко, ние знаем и можем много. Технологиите въобще и комуникационните, в частност, лежат в основата на днешното общество. Никоя обществена промяна не може да се реализира без участието на хора с нашите умения. Ние можем да обезпечим технологично едно общество на по-свободни и по-овластени хора.
Освен това, ние имаме много. Все по-малко са работниците, които се радват на дългосрочни работни места, на личностно и кариерно развитие на работното си място. Ние разполагаме с повече достъп до информация, повече умения в обработването ѝ, повече практика в организирането на работен процес от повечето си сънародници. Освен че умеем да боравим с технологиите, умеем да анализираме процесите, да организираме и агитираме хора. Имаме и възможността да го правим. Можем ли да очакваме от магазинерката, която отваря в 8 сутринта и затваря в 7 вечерта, да организира протест за 35 часова работна седмица вместо програмиста, който работи точно 8 часа, но не иска да протестира, защото ще ходи на екскурзия в Тайланд? Може и да го очакваме, ако нямаме съвест, но тя не може да спечели битката. Само ние можем да я спечелим, ако имаме дързостта да я поведем.
Имаме и нужния авторитет. IT специалистите са сред малкото хора в България, които печелят добра заплата с честен труд – и останалите работници умеят да оценят това. Нашите думи и още повече нашите действия тежат пред тях. Ако водим борба не от позицията на високоплатени трудно достижими специалисти, а от позицията на хора, солидарни със собствената си класа, няма да бъдем сами.
Няма да сме първите. Преди повече от век много работници, въпреки непосилния труд, не просто работеха, а се образоваха и се организираха. В разцвета на силите си, те не бяха загрижени само за личното си обогатяване, но и за общото, тъй като разпознаваха своя интерес в благоденствието на обществото като цяло и посвещаваха най-добрите си години на борба за защита на общите интереси на всички хора от своята класа. Плодовете на тяхната борба берем и днес, когато напуснем работа след осмия час, излезем в болничен или платен отпуск и в още много други случаи, които сме свикнали да приемаме за даденост.
И днес много от нас работят върху свободен софтуер, ограмотителни проекти и други неща, чрез които безвъзмездно даряват уменията, знанията, а понякога дори и парите си за едно по-добро бъдеще. Всъщност, бюрократичната машина на властта далеч повече ни пречи, отколкото ни помага да реализираме целите си, дори когато те са съвсем безобидни за нея. За да преодолеем обаче машината и усилията ни да не останат безплодни, трябват още две неща. Да се сплотим с останалите хора от своята класа, разчитащи на труда си, за да преживяват. И да се борим за интересите на всички работници и огромната част от обществото, вместо да се стремим към постигането на една непостижима химера, каквато е безгрижното съществуване на „средната класа“. Защото, рано или късно, заплащането в сектора ще се поизравни с това в останалите сектори на икономиката, а унищожаването на социалната система ще доведе до отпадане на отпуски, болнични, 8-часов работен ден и други мерки, омекотяващи експлоатацията. Тогава неминуемо ще осъзнаем, че сме работници, но ще бъде още по-трудно да защитаваме интересите си, отколкото днес. •

Автономна работническа конфедерация:
IT секция


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *