За децата на въдворените

Баща ни, Георги Костадинов Зяпков, беше смел, корав и честен човек, с анархистически убеждения. Точно този тип анархисти бяха въдворени в болшевишките концлагери след 9.09.1944 г., наречени безсрамно Трудово възпитателни общежития. В концлагерите са въдворявани и земеделци, легионери, бивши полицаи, служители, офицери, членове на всички партии.
Въдвореният е без присъда, той не знае за колко време е въдворен, внушено му е, че може да бъде освободен, ако се откаже от идеите си и се съгласи да сътрудничи на ДС. „Възпитанието“ на въдворения се извършва с бой, глад, студ, убийство на човек от групата му…
Както е написано в предговора на книгата „Концлагерът „Белене““ (автор Борислав Скочев), моделът на комунистическия концлагер е жестокостта.
Отдавна исках да напиша за отношението на болшевишката власт към децата на въдворените. Изпитвах неудобство, защото жестокостта към нас не беше физическа. Ние обаче усещахме постоянното предупреждение на властта, че тя постоянно ни наблюдава.
Преди да посоча примери, искам да кажа, че освен представителите на властта, винаги е имало помияри и влечуги, които, нагаждайки се към нея, се държаха лошо към децата на въдворените, но е имало и такива, които са се държали добре, независимо от партийната им принадлежност или непринадлежност.
Примерите, които посочвам, са за мен и брат ми, но съм сигурен, че подобни примери могат да посочат децата на всички въдворявани.
Благодарен съм на баща ни, че ни беше внушил, че колкото повече се плашиш, колкото си по-слаб, толкова повече натискат. Че на действията на властта е добре да отговаряш твърдо, а на помиярите да отвръщаш със съответна реакция.
И така, на 16.12.1948 г., татко го въдвориха. Аз бях навършил 7 години, а брат ми Милош беше на 8 и половина. По това време в Ракитово нямаше работа за жени. Нямахме никакви ниви, защото дядо е бежанец. Оставиха ни да гладуваме. Добре че родителите на майка ми имаха ниви, овце и волове. Преселихме се у тях, в Дорково, за да оцелеем. През лятото на 1949 г. пасях дядовите волове, а Милош, заедно с друго дете, наш братовчед – овцете. (Като наблюдавам сега внучката ни, която е на 7 години и половина, чак не ми се вярва, че на същата възраст съм пасял воловете).
В училището имаше учители, които, оглеждайки се, ни погалваха.
След година татко се върна. Получи инфаркт. Не трябваше да става от леглото. Дядо ни купи две магарета, за да помагаме на семейството.
Един ден сме натоварили някакви сухи клони и клечки. Спря ни местният горски – Митьо Благоев. Знаейки чии деца сме, показа отношение – взе ни топора и ни накара да разтоварим клоните. Върнахме се вкъщи като попарени.
– Мръсник – сподели татко с мама, – вместо да им помогне, той ги наказва.
Станал (д-р Насков категорично му забраняваше да става), взел кутия с газ и кибрит, отишъл до плевнята на горския, сложил ги до вратата, после казал на брата на горския, че е оставил някакъв хабер, но друг път ще свърши работата. Вечерта горският дойде, донесе ни два топора и гузен поиска някакво извинение.
Следващите години брат ми и аз по цяло лято работехме – пасяхме чужди волове, работехме с магарета при други хора, пасяхме прасета…
Бяхме отличници. В началното училище имахме добри по душа учители. В първия клас от прогимназията (сега пети клас) класна ми беше някаква Иванова, дошла не знам откъде. Разбрала чие дете съм. В махалата ни имаше едно циганче, Ахмед. Той дойде две седмици по-късно, защото работили в гората с баща си. Седяхме на един чин. Класната Иванова започна да му се кара и го заплаши, че ще ги глобят. Ахмед заплака и аз, за да го успокоя, му казах тихо: „Не бой се, тя те лъже“. Другарката ме чула, нищо не ми каза, но на края на срока ме извадиха пред целия ученически състав и ме мъмриха за противоречие на учителя. (Тя лъжеше, мен наказваха.)
Директорката Кица Кръстева се държеше гузно, но не е посмяла да отмени мъмренето ми. Брат ми, обаче, с две години по-голям от мен, го върна на Иванова, като ѝ счупи прозорците с прашка.
В седми клас бях един от първите в класа. Имаше уж някаква демокрация – децата избираха секретаря на класа. Избраха мен. Директорът Грозданов смъмрил класната Терзиева и ѝ наредил да ме подмени. Тя плесна по бузите Гошо Зарев, който ме беше предложил, и каза на стреснатите ученици да изберат Кръстинка Тупарова. Почувствах някаква обида и омерзение, но понеже избраното момиче беше отличничка, по-подходяща от мен за секретар, а и семействата ни бяха близки, се успокоих.
В края на годината у нас дошла класната ми Лиляна Терзиева. Тя беше комунистка, но ме обичаше. Казала, че характеристиката ми, въпреки нейното неодобрение, не е хубава. Там пишело, че съм религиозен и непокорен. Първото беше голяма тъпотия, защото семейството ни беше едно от малкото истински атеистични семейства в селото. Второто, за непокорството, ми изглеждаше като похвала, която ще ми пречи по-нататък.
По традиция, в Ракитово дипломите ги раздаваха в читалището. За да ме успокои, татко ми каза да „ударя една майна на ръководството“ на училището. Това го направих мислено, но когато дадоха 8 грамоти, а на мен не дадоха, ми дойде много. Погледнах тройката директор, партиен секретар и дружинен ръководител, взех си дипломата, обърнах се към публиката и казах непохвални думи за тях, които съм забравил. Помня само завършека: „Непокорен съм, драги ракитовци, и непокорен ще остана до края на живота си пред такива, като тези тримата“.
Настъпи голямо оживление в читалището, а след това и в селото. Всъщност, това е бил първият публичен протест срещу „народната“ власт.
Във велинградската гимназия се справях добре. По успех бях в първата десетка, свирех на цигулка в училищния оркестър, участвах в театрални постановки. Свирех и в градския оркестър на Велинград, чийто диригент беше Ангел Герин, интелигентен човек и умерен комунист.
Класната ни – Лиза Миладинова, строга математичка и добра преподавателка, се запознала с характеристиката ми и често, грижовно, ми казваше да не говоря много. За беля, и учителят ни по пеене и диригент на училищния оркестър Петър Кожухаров (Пеньо Нотата) също прочел характеристиката ми. Той решил да си вдигне фасона пред директора, като ме накаже. Намали ми поведението, защото на концерт пред учениците съм направил някаква грешка, свирейки. По този повод класната попитала тихо мама: – Защо сте белязано семейство?
Върнах му на Кожухаров. Започнах да ходя на репетиция без цигулката. Казах, че щом заради нея ме наказват, баща ми я насякъл с брадвата. На репетиции, на концерти, на фестивали той носеше неговата цигулка.
В 10-и клас пак ми намали поведението, по някакъв измислен от него повод. Този път татко отишъл при Ангел Герин, с когото се познавали от преди 9 септември като антифашисти. Герин обещал да смъмри Пеньо, но аз, за всеки случай, му казах насаме, че татко ще му отреже главата със същата брадва, с която наряза цигулката.
Завърших с 5,99, пети по успех.
Влязох в казармата. Бутах я криво-ляво. Само веднъж, през първата година, майорът от спецслужбата ме попита дали баща ми работи още в Батак, т. е. да знам, че ме наблюдава.
Започна втората войнишка година. Исках да следвам медицина и започнах да чета. Точно тогава от партийния комитет на Ракитово не дадоха право на брат ми да кандидатства. Отказах се от медицината и реших да кандидатствам математика, която плашеше децата на активните борци и на номенклатурата.
Като се върнах от приемния изпит, съм казал нещо срещу привилегиите. До мен спеше момче от близките карнобатски села, на когото ротният му бил поставил задача да следи какво аз говоря. Един войник, родом от Паталеница, Георги Бакалски, член на ръководството на комсомола на казармата, ме предупреди, че са ги събирали и са им казали, че аз говоря против политиката на партията и затова комсомолът трябва да подкрепи изпращането ми в дисциплинарна рота (войнишки затвор).
След няколко дни ме извикаха в някаква зала, пълна с офицери. Имаше около 20 полковници и подполковници от ръководството на армията в Сливен и от нашия щаб. Партийният секретар на полка, майор Стоилов, който водеше разговора (разпит, следствие…) ме запита наистина ли съм се изказал срещу привилегиите. Категорично заявих, че съм против привилегиите. Дадох им пример с убит партизанин от Ракитово, към който хората имат симпатии, а синовете му, благодарение на привилегиите, са неприятни на всички. Партизаните и ятаците, казах, не са имали привилегии, но са се борили за нещо добро.
Накрая дивизионният командир заяви:
– Знайте, ефрейтор Зяпков, че и при комунизма за децата на активните борци ще има привилегии!
– Сигурно, другарю подполковник – отвърнах аз, – но предполагам, че при комунизма привилегия ще бъде голямата лопата, а не голямата лъжица.
Освободиха ме. След два часа един лейтенант ме заведе в някакъв склад. Помислих, че ще ме души, а той ме прегърна и каза: – Ти ги направи на нищо.
Разминах се с дисциплинарната рота, а с Георги Бакалски станахме добри приятели.
Започна следването. Следвах Висша математика в Пловдив. В първи курс по всички предмети имах 5 или 6. Във втори курс Георги Паскалев, един прекрасен преподавател, по-късно професор, ми предложи да водя упражнения на първокурсници. Започнах, но след няколко дни ме елиминираха, той беше смутен. По-късно разбрах, че са го мъмрили. Завеждащ личен състав на института беше една гръцка болшевичка.
Втори курс завърших с успех 5,75. По закон, и като социално слаб, и като отличник имах право на стипендия. Не ми отпуснаха. Влязох при ректора, проф. Живко Ламбрев, за обяснение. Той нещо измънка. Казах му, че и като учен, и като човек вече не го ценя. До края на следването, при среща, той ме поздравяваше, макар че аз не му отговарях.
Завърших с много добър успех. Предложиха ми да се явя на конкурс за асистент. На три конкурса се явих. Ако имаше едно место, аз бях втори, ако имаше две, аз съм трети. Третият път личният състав на ВИХВП ме погледна с добри очи и ми каза: „Пази си нервите, момче. С такава характеристика от партийния комитет на Ракитово, никъде няма да те приемат.“ Показа ми характеристиката. Запомнил съм само подчертаното с червено изречение: „Баща му е бил в ТВО“.
Есента на 1965 г. с жена ми бяхме назначени като учители по математика в гимназията в Ракитово. Там се родиха децата ни. Общувахме с колегите, радвахме се на живота. Често се събирахме у нас. Един от колегите, Мишо Кирилов, бил доносник на ДС и имал задача да ни следи и докладва. Много често гостуваха, бяха на софрата ни с жена му. Срам ме е да кажа, че нищо особено не е видял и чул, освен някакъв виц за Тодор Живков. Три дни, през 1970 г., ме разкарваха в ДС – Велинград и заплашваха, че за клевета на висш партиен и държавен служител ще ме осъдят на 5 години.
Много по-късно разбрах, че през 1956 г., може би заради унгарските събития, за татко пак е открито оперативно дело с окраска „анархист“. Може би него са предупреждавали с по-голямата активност срещу мен в казармата през 1961 г. и срещу Милош през 1962 г., когато го уволниха и се опитаха да го въвлекат в някаква конспирация.
През 1968 г. станаха чешките събития, същата година във Велинград умря видният анархист Петър Лозанов, чието погребение беше внушително. Следващата 1969 година умря друг забележителен анархист от Чепино – Борис Попов. И на двете погребения присъстваха анархисти от страната, минали през ТВО-тата, и на двете пирамиди пишеше „Без бог, без господар“. Имаше арести, татко го разпитваха в ДС – Пазарджик.
Наблюденията и предупрежденията, кога по-леко, кога по-грубо продължаваха. След 1985 г. помислихме, че нещата се променят към по-добро. През 1989 г. Милош оглави Клуб Демокрация в Ракитово. Тогава ни показаха, че могат не само да наблюдават и да предупреждават, а и да приложат болшевишката си жестокост. •

Костадин Зяпков