За днешните проблеми и характеристики на анархизма

печат
» » » продължава от миналия брой

Как се отнасяте към нелегалната борба?
В Русия нелегална борба не е само въстаническата, но и цялата пропагандна и организационна работа, защото такъв е политическият режим. За противозаконни прояви извън нелегалност може да се мисли само в рамките на относително либерални режими – допреди 10 години това все още беше възможно, но днес е равносилно на самоубийство. Въпреки това, дори в нелегалност може да има различни тактики. Ние сме привърженици на нелегалните групи по интереси – не е задължително всяка от тях да се занимава с въстаническа дейност. Издателската дейност например също е важна и за нея също вкарват в затвора (по член „екстремизъм“ в наказателния кодекс). За координация е достатъчен интернет – технологиите за шифроване осигуряват надеждна защита на съобщенията и изграждане на цяла облачна инфраструктура. Основно преимущество на такава система е нейната жизненост и изграждане на култура за действие в максимално конспиративни условия. В революционна ситуация групите по интереси ще могат да се концентрират и даже да излязат от нелегалност, когато борбата се поведе открито.
Другата – по-класическа – тактика е изграждането на цялостна нелегална организация, както правеха нелегалните през 70-те и 80-те години. Този подход, макар привидно по-оптимален, е много по-уязвим. Достатъчно е спецслужбите да разкрият един елемент от организацията, за да я разнищят. В примера с „Мрежата“ видяхме как 3 групи бяха неутрализирани, още преди да започнат активни действия, само заради физическите връзки между техните участници. Самата организация така и не се прояви публично и затова даже не можем да оценим нейния реален потенциал и готовността на участниците за решителни действия. Впрочем имаше групи от анархисти въстаници (докато съществуваше Черният блок), които се координираха и действаха неформално, удържаха и свършиха много повече от „мрежарите“ от Пенза и Петербург. Приносът на въстаниците беше осезаем, уязвимостта на тези групи беше много по-малка от тази на нелегалните организации от рода на „Мрежата“. От въстаническите групи в Русия разкриха само една-две и никой не влезе в затвора. Въстаниците анархисти напомниха за себе си в Украйна през 2016 г. и последно поне засега – през април 2019 г. Това ясно показва, че тактиката и методите за организация на автономни въстаници са живи.
Нелегалността е основният вид организация и борба. Ние уважаваме обществените дейци, участниците в мрежи за солидарност, публицистите, лекторите, издателите – в днешната руска реалност се иска мъжество да водиш открита дейност. Именно заради жестоката реалност обаче такава дейност не може да бъде пример за подражание, защото всичко може да свърши с репресии за броени дни.
Освен това сме против симбиозата „легално + нелегално“. Нашата логика е, че ако властта позволява да се действа открито, значи ѝ е по-изгодно, отколкото да го забрани. Русия не е Ирландия и не е Кюрдистан – тук революционерите не се ползват с масовата подкрепа на народа (освен на думи), която позволява бързо да се попълнят загубите. Понякога властта използва по-примитивен силов модел и забранява всичко като в Беларус, защото малките мащаби на страната, слабата активност на обществото и огромният брой полицаи позволяват такъв модел да бъде ефективен. Русия обаче е голяма и много разнородна – с една гола забрана не се постига много. Затова властта използва по-ефективни методи, а и разполага с по-големи материално-технически и организационни ресурси. Руските спецслужби натрупаха огромен опит в борбата с нелегалните бойни движения на сепаратистите в Чечения и джихадистите. Както Мосад в Израел, ФСБ разбра, че стратегически е по-изгодно да дадеш публична трибуна, отколкото да изтикваш радикалите в нелегалност. Врагът не бива да се подценява, предлаганите правила на играта не бива да се приемат.
Ние сме за нелегалността не като цялостна нелегална организация, а като мрежа от автономни групи, които се координират по интернет. Трябва да има разпръснатост и различни тактики. Само така движението няма да бъде унищожено от полицията и спецслужбите и само така анархистите ще разберат кои тактики са по-добри.
В личен план за мнозина нелегалната борба означава практически двойнствен живот: ходиш на работа, пускаш снимчици от почивката в социалните мрежи, а едновременно се занимаваш с дейност, за която никой не трябва да знае. Има хора, които дълги години живеят така.

Какви са отношенията между анархистите и комунистите в Русия? Как изобщо се отнасяте към комунистите и левите?
Марксистите твърдят, че държавата може да се използва за постигане на комунистически строй и защита на интересите на трудещите се, но това не е вярно. Държавата сама по себе си е субект, бюрокрацията фактически е отделна класа със свои интереси. Дори някоя друга класа (пролетариат или буржоазия) да съумее за известно време да подчини класата на „бюрократите“, последните рано или късно ще вземат своя реванш. Държавата е неукротим, бесен звяр – той не може да се дресира, може само да се „приспи“.
Отношението на анархистите (особено в полулегалните организации и сред нелегалните) към марксистите е крайно отрицателно и в отделни случаи стига до непримирима ненавист, сравнима с ненавистта към националистите. Тази ненавист се простира до всички символи, свързвани с марксистите – червеното знаме и сърпът и чукът (отношението към него е да речем като към свастиката), маоизмът, култът към Че Гевара, троцкизмът и пр. Новата вълна определя себе си точно като анархисти, споделящи антиболшевизма (за това голяма заслуга имат публицистите на анархосиндикалистите), стига се даже до сблъсъци с комунисти, нападения на техни събрания и изгаряне на червеното знаме.
Трябва да се отбележи обаче, че отделни марксисти – и даже либерали – са много по-читави от техните идеологии. Някои от нас помнят как рамо до рамо се сражавахме с фашистите, полицията и частните охранители. Цялото сътрудничество обаче приключваше, когато марксистите получаваха или се надяваха да получат макар и капчица власт.
В същото време привържениците на легалната борба се отнасят много по-лоялно към левите и често правят общи блокове на демонстрациите.
Леви от социалдемократическо коляно в Русия няма, левият фланг по принцип е зает от носталгията по СССР. Европейският „ляв“, който е против корпорациите и за по-социален и зелен капитализъм, тук е почти непознат (с изключение на онези, които погрешно се наричат анархисти). Такива фантасмагории у нас будят само насмешка.

Какво мислите за европейския анархизъм?
Европейският анархизъм е разнолик и много се различава в зависимост от региона – северът или югът. Трябва да се прави разлика между тенденциите и тогава може да се говори по-конкретно. До нас не достигат много текстове и теоретични разработки от европейци – има както отрицателни, така и положителни страни в европейския анархизъм. Много практики и действия – например достойно поведение пред съда и отстояване на анархическите убеждения докрай, въоръжаване и опити за градска партизанска борба – силно ни вдъхновяват! Днешните анархисти в Беларус, Украйна и Русия също така дълго време не отдаваха значение на нихилистическите и индивидуалистическите възгледи, но благодарение на текстове от редица гръцки и италиански анархисти подобни възгледи започнаха да се изучават като важно течение от общата мисъл. Както вече казахме, ние нямаме 1968 година и в руската анархистка класика въпросите за личността не са достатъчно разработени. Не питаем обаче симпатии към антихуманистическите идеи в духа на Щирнер и Ницше. Убедени сме, че свободата на един увеличава (а не ограничава) свободата на друг и че колкото повече имаш, толкова повече даваш (а не трупаш!). Разберете, в нашата история анархисти от индивидуалистическото направление са участвали в революцията и са се включвали в общи организации – например украинската Набат. Ако някому не му дреме за революцията отвън, то такъв „свръхчовек“ е просто продукт на богато общество, което може да си позволи бохеми бунтари, които не познават трудностите на живота и човешката обич.
Честно казано, под „европейски анархизъм“ обикновено се разбира нещо типично немско, атмосфера на хепънинг, борба за всичко друго освен главното – отстрани това изглежда халтава работа, детинщина. Макар че на някои им харесва.
Ако говорим конструктивно, ние виждаме редица основни недостатъци.

Евроцентризмът

Създава се впечатление, че европейските анархисти поначало се смятат за най-водещи, че процесите при тях са най-важни. Тази самоувереност в собствената водеща роля вече много пъти им изиграва лоша шега. В действителност Европа има най-малък революционен потенциал и е най-консервативна. Много по-интересни са регионите, които не са на върха на веригата на гнета и експлоатацията.

Левичарството

Европейските анархисти много обичат да се смятат за леви и автоматично да си сътрудничат с левите движения. Стигна се дотам, че анархическото лице са разми. Дневният ред на анархистите гъмжи от мисли на левичарските академични среди и все повече се отдалечава от реалния живот. За нас е дивотия правата на другарите да се ограничават и да се изключват от общи действия заради своята природа (бял, мъж, спортист, хетеросексуален), която дървени философи са обявили за потисническа.
Левичарските тежнения към ненасилието рушат духа на борбата. Печална картинка е хора под черно знаме да призовават за спазване на закона. Все по-често анархисти като типични левичари се мъчат всячески да станат жертва на „неоправдано“ насилие от страна на полицията и после проглушават ушите на обществото колко са били мирни. Тук на демонстрациите с това се занимават либералите.
Свещената крава на антиимпериализма също е характерна за мирогледа през мътната левичарска призма. Угнетеният и слабият автоматично става добър и с него трябва да се солидаризираш. Може би тук се крие някакъв комплекс за вина за империалистическото минало? Днес в европейското движение Рожава е на мода, както едно време беше Китай, Виетнам или Куба. Вместо черни знамена европейски анархисти се подвизават със знамена на кюрдските отряди, записват се в ПКК, развиват теоретични аргументи за укрепването на „демократичния конфедерализъм“ и се самоцензурират по отношение на неудобните факти.
За нас анархизмът отдавна е излязъл от люлката на левичарството. Ние искаме пълна свобода, всяка полукрачка е крачка назад. Руският анархизъм се опари веднъж през 1917 г., когато прие теорията за трите революции: против монархията, после против буржоазията и накрая против социалистите. Трагична грешка – левите се оказаха по-страшни врагове от реакцията и фашистите. Ние искаме анархизъм, а не социализъм; анархизъм, а не комунизъм; анархизъм, а не джендър равенство в рамките на държавата или подобни либерални брътвежи, с които се подменя истинската цел на нашата борба. Забравете понятията ляв и десен – ние сме анархисти, рушим рамките на диктатурата и представителната демокрация, плюем на борбата на леви и десни държавници, трябва да смажем всички тях. За нас основният въпрос е свободата, а не жизненият стандарт. Само пряка демокрация без държава, само пълна свобода на личността и никакви единни „антифашистки“ фронтове. •

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *