За днешните проблеми и характеристики на анархизма

печат
» » » продължава от миналия брой

Автономните зони
За европейските анархисти идеята за автономни зони е направо блян. Скуотите и социалните центрове се пробутват като безусловно благо – дотолкова се е вкоренила тази идея. За нас „автономията“ е измама, опасна заблуда, че може да се използва като предмостие за настъпление срещу системата. Първо, за да имаш автономия, трябва да има либерален политически режим, който да ти позволи. В Русия това е немислимо! Отдавна сме наясно, че държавата може да унищожи такива места с едно щракване с пръсти. Струва ли си да градиш на такава неустойчива основа?
Второ, дори държавата да позволи на автономията да съществува, полицията ще извлече от това максимална изгода. Много по-лесно е така да следиш движението, неговата динамика и да набелязваш опасните елементи в него (радикални групи или хора).
Реалната автономия трябва да има свои въоръжени сили (опълчение) за самоотбрана, а не да се ползва с протекциите на държавата и полицията. Ако автономиите прераснат в реална заплаха, анархистите няма да ги удържат с коктейли Молотов против въоръжените спецчасти или войската. Дори знаменитата Екзархия се оказа безсилна против наркомафията, която се настани в самия ѝ център. Такова безсилие подкопава вярата в ефективността на анархическите методи. Ако не можеш да защитиш свободната си зона от реален, добре въоръжен враг, никаква свобода нямаш. Ти си същият роб на своя господар, който ти позволява като на малко дете да си играеш на неговото дворче.
За историята с Михаил Жлобицки – какви реакции в анархисткото движение предизвика неговото нападение? Какви бяха реакциите в обществото като цяло? Какъв беше репресивният отговор и как реагираха на това анархистите?
Новината за взрива в приемната на архангелската ФСБ на 31 октомври 2018 година едновременно ни зарадва и огорчи. На този ден беше извършен отдавна назряващият акт на възмездие за всички репресии на фесебарите в Русия срещу представители на анархическото движение през изминалата година (делото „Мрежа“, новото дело против Иля Романов, Каракашев и много други). Изтезанията, арестите и затварянето на нашите съмишленици изискваше не само привличане на вниманието към самите арести, дела и организиране на всякаква възможна подкрепа за затворниците и техните близки, но и елементарно възмездие! Самото анархическо движение имаше нужда да защити собствената си чест и достойнство. Солидарността изискваше отпор!
Очакваше се днешните анархисти, развиващи дейност в руската държава, да не търпят подобно отношение към себе си. Освен това уличните акции на солидарност, насочени против ФСБ, бяха смазвани моментално, редица участващи в тях също бяха подложени на изтезания! Анархистите обаче продължаваха да прибягват до все същия информационен активизъм, с призиви и обръщения към обществеността. Отпорът така и не дойде, нищо не показа на мръсниците пряко тяхната вина пред анархистите. Те не понесоха никакви последици за своя произвол и продължаваха да действат безнаказано както винаги.
Още при първите съобщения за изтезанията и продължаващите задържания тази реакция (и по-точно липсата на необходимата такава) сякаш нагледно демонстрира неспособността на анархистите да се организират за пряко анархическо действие, отсъствието на боен дух и банален страх от споделянето на участта на вече заловените. Амбициите и потенциалът на останалите на свобода анархисти започнаха да се топят пред очите на всички.
На фона на всичко това фигурантите от делото „Мрежа“ приеха тактиката на защитата на своите адвокати и започнаха да дрейфуват от анархизма към антифашизма.
Така на повърхността изплува и се задържа само фактът, че затворените мрежари са изгубили своето анархистко лице и фактът на пълното отсъствие на воля за преки нападения. Настани се трайна атмосфера на аморфно и пасивно наблюдение на случващото се. В този момент съдбата на арестуваните беше оставена изцяло в ръцете на съдиите и прокурорите, а солидарността беше сведена до юриспруденцията.
И така, в края на октомври 2018 година на целия този фон избухна новината за взрива в сградата на ФСБ в Архангелск. Самоотверженият млад герой Миша Жлобицки успя да вкара и да задейства взривно устройство във фоайето на сградата на ФСБ. За съжаление това е и цялата история – индивидуалният акт от страна на Михаил и атмосферата, в която взриви бомбата. Един млад и самоотвержен другар се пожертва, за да всее страх сред изедниците на народа и за да може всеки от нас да се замисли за своето призвание и роля в безкомпромисната и ожесточена борба с властта и капитала. Михаил ще остане завинаги в нашите сърца и нашата памет!
Бомбата нанесе щети не само на сградата и рани трима сътрудници на ФСБ (може и да са загинали, така и не публикуваха информация каква е била съдбата им), тя също така унищожи последната бариера, която възпираше населението от активни действия – страхът от КГБ-ФСБ. Тук трябва да отбележим нещо важно: в руските традиции битува уважение към героичната саможертва, за подобен акт хората започват да се отнасят сериозно към човека, който се е пожертвал, и към идеите, на които е носител, а идеите на Михаил за анархизма и комунизма (които ясно изрази в предсмъртното си писмо) почти идеално съвпаднаха със стихийната анархия и атеизма в интернет. В интернет Михаил почти веднага беше признат за всенароден герой, там го наричаха истински патриот (националистическата част), народен отмъстител (основната маса от народа) и просто герой сред анархистите. Хората престанаха да се боят от арести, репресии и въобще от всички заплахи от страна на държавата – нейната агресия започна да буди не страх, а злоба. От този момент нататък „социалната буря“ придоби своя окончателен облик под формата на призиви за всеобщо самоуправление, ликвидиране на държавата и отстраняване на всички чиновници от заеманите длъжности, както и изостряне на всички социални конфликти до градус на напрежението, след който може да избухне революция или гражданска война.
Няколко думи за днешните проблеми и аспекти на анархизма
Най-голямата слабост на анархическото движение като цяло (както в Европа, така и в Беларус, Украйна и Русия) е липсата на амбиции. Тук не говорим за мечтанията за социална революция, която мигом ще настъпи в целия свят, а за реални конкретни цели. Светът е нееднороден и затова революцията няма да настъпи моментално във всички страни. По-скоро потенциални проанархически социални взривове (от рода на процесите, които текат в момента в Русия) ще обхванат отделни страни, в които държавата може да падне и на нейно място да се установят свободни конфедерации на общини, комуни, без значение как ще ги наричаме. Тези освободени от държавата територии трябва да се превърнат в база за по-нататъшното разпространение на революцията, в противен случай рано или късно ще бъдат смазани. Подобен сценарий за анархистите е единствено възможният в сегашния исторически период, но практически никой от анархистите няма реални цели и амбиции за неговото осъществяване. Дори да има желание, то при първата възможност за неговото осъществяване – повтарям осъществяване – анархистите пасуват и се боят да поемат отговорност за по-нататъшното развитие на събитията по сценария, който описахме по-горе. На анархистите явно им се ще да остават някакви вечни борци, вечни благородни робинхудовци, които постоянно се опитват да променят света, но все не им се удава. От тази наша обща слабост – липсата на воля за промяна на действителността – се възползват успешно основните ни врагове – националистите и особено комунистите-марксисти. Види ли у анархистите воля и решителност, народът ще се убеди в правотата на нашите идеи и докато се усетим, демонстрации с черни знамена ще започнат да превземат парламенти, да унищожават полицейски участъци и канцеларии на спецслужби и ще създават на тяхно място органи на самоуправление и анархизъм по целия останал свят.
Анархизмът трябва първо да отнеме монопола на държавата върху насилието. Това на практика е много просто – видиш ли някаква несправедливост, няма значение къде – на улицата, в супермаркета или някъде другаде, – застъпи се за унижавания човек! Това ще бъде най-силната и страшна за държавата пропаганда на анархията. Да речем, че в свободния от държавата квартал Екзархия в Гърция изнасилват момиче например – организирайте бойни дружини и накажете насилниците или ги изправете пред събранието на жителите и публично (на народен съд) наложете наказанието на виновния. Само така ще покажете на всички, че анархизмът работи и няма никаква нужда от държава. Това ще бъде по-силно от хиляда запалени коли, от сто изгорени банки, от десетки взривени полицейски участъци, даже от взривяването на сградата на всеки парламент. Убийте авторитета на държавата в очите на хората и анархизмът ще дойде по-бързо, отколкото можеш да извикаш „Смърт на държавата!“. •

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *