За един анархизъм от 21 век

печат
» » » продължава от миналия брой

Науката освобождава и… поробва

Сегашното състояние на планетата, условията на живот на нейните обитатели, арогантността и бруталността на обществата, които са се венчали за „Науката“, водят до противоречиви заключения за нейните освобождаващи добродетели и за самата идея за напредъка и развитието. На този невероятен инструмент, изкован през вековете от човешкия ум, се приписват всички смъртни грехове. Неуспехите и невежеството се представят като доказателство, че науката е безполезна и даже вредна. Мнозина – цели общества дори – виждат в нея оръжие за изтребление, а не за освобождение. Най-реакционните и мракобеснически идеологии отново плъзват, хората потъват в метафизични съновидения, възраждат се сектите и социалните мрежи се превръщат в развъдник на слухове и идиотски конспиративни теории.
Знанието е сила и днес то е повече от всякога, във всяка една област, но човек се чувства все по-безсилен. Защо е така? Защото проблемите стават все по-глобални и изглеждат огромни, нерешими, а знанието – все по-раздробено, на все по-малки късчета, кътани от неговите „интелектуални собственици“. Защото човек никога не е бил толкова отдалечен от техниката, от технологиите и контрола върху тях и плодовете на своя труд. Освободителният дух на науката е превърнат в привидение или е изтикан встрани като беден роднина, а наркотичните халюцинации с райски селения – все по-чест приют за уплашените от собствения си разум.

Страхове, медии и киберпространство

Нестихващата надпревара във въоръжаването също подклажда страха, разпилява силите и мисълта, поощрява глупостта. Страховете се раздухват от национализма, фундаментализма, ксенофобията, расизма и сексизма – натрапени противопоставяния, вещаещи единствено унищожаването на разума. Медиите, комуникациите, транспортът трябваше да ни помогнат да се обединим, да се разбираме по-добре, но вместо да ни сближат, успяха единствено да ни натъпчат по-добре в тенекията на света-консерва, в илюзията за безизходицата, за непоклатимостта на режима.
Все по-малко големи медии могат да претендират за независимост, изтъквана често като критерий за демокрация. „Четвъртата власт“ отслабва, а поголовното следене се засилва. Капитализмът иска да превърне всичко възможно в пари. Днес това са личните ни данни. Масовото наблюдение и социалният контрол не са нищо ниво, но никога не са разполагали с толкова мощни средства. Всяка революция, която пренебрегва пълното освобождаване на киберпространството и всички негови технологии – интегрални схеми, софтуер, данни, протоколи, мрежи и пр., – е обречена на провал или възпроизвеждане на днешния капиталистически модел. Порочният кръг на капитализма на масовото следене трябва да бъде разкъсан, разоръжен със създаване на напълно освободено, децентрализирано и демилитаризирано киберпространство. Криптоанархизмът – в най-широк смисъл – в крайна сметка има за цел да изобрети, разпространи и да ни научи да използваме напълно безплатни и децентрализирани технологии. Те ще бъдат задължителни елементи за здравословното използване на мрежата. Анархистите трябва да си изяснят въпроса за собствеността върху „тръбите“, по които тече информацията, и инструментите, с които се организира.

Възходът на популизма

Крайната десница е във възход в Европа, нерядко с религиозна благословия. Амнезия или невежество, експлоатирани както винаги от опасни политици, те пак са следствие от същото отчаяние и чувство за безизходица. Всякакво доверие в политическата класа с нейните неизпълнени обещания е отдавна изгубено, предизборната монотонност на „скандалите“ в политическия спектакъл е втръснала на всички. Неразбирането на промените в света поражда страх, „ценностите се разклащат“, чужденците – дори изглеждащите така – са заплаха. Глобализацията продължава да задълбочава неравенствата и за пореден път затварянето на границите се пробутва идиотски като решение на проблема, който самото то създаде, а глобализацията уж трябваше да реши.
В политическата гнилоч се въдят чиракуващи диктатори, които в подходящ момент могат да хванат юздите. Във Франция „отхвърлянето“ на традиционните политически партии отстъпи място на всевъзможни „спасители на нацията“, чиито програми и изявления вещаят единствено отвръщане от демокрацията. Социалните придобивки и основните свободи отдавна са в упадък. Държавните глави в много страни по света основават своите решения на религиозни доктрини и ксенофобия.
Отхвърлянето на политиканската политика за съжаление не имунизира обществото срещу старите лъжци, „скъсали с миналото“, и новите, по-лъжливи и от тях. В повечето случаи почвата не стана по-плодородна за анархистическите идеи.

Патриархатът се окопава

През 21 век патриархатът продължава да представя жената като суровина за мъжа, стока или повод за терор над половината от населението на земята. Безнаказани убийства, изнасилвания, трафик, тормоз, порнография, проституция, военна плячка – човечеството не спира да пише най-позорната страница от своята история.
И все пак жените се съпротивляват и мобилизират – с цената на живота си. Тяхната борба премахва потисничеството и разчиства предразсъдъците, които придават по-ниска стойност на жената от тази на мъжа, в полза на равенството между всички човешки същества.

Какво да се прави?

Анархистът през 21 век търси възможности и работи за реално социално освобождение, скъсва с практиката на отдръпването от големите проблеми, на второстепенните искания, които няма да променят обществото. Анархистът вдъхва нов живот и сила на прякото действие, наследено от революционния синдикализъм. Той изобличава мита за фасадната „демокрация“ – за една шепа „богоизбрани“ народи, – която изобщо не означава социална справедливост, равенство и свобода. Само така песимизмът и фатализмът ще преминат в отстъпление – когато хората повярват в себе си. Анархистът не дава готови рецепти, а предложения, които създават желание за друг свят и подготвят революционната воля за действие.
През последните години се създават условия за възраждане на анархистическото движение, особено с падането на диктатурите в Източна Европа, с борбите в Южна Америка и в САЩ. В много практики – на работното място, в преки действия и дори в някои комуни извън „традиционните“ общини – хората спонтанно преоткриват, дори без да съзнават, анархистическите принципи на организиране и на вземане на решения. Изоставени от капитала заводи се самоуправляват, решения се вземат колективно и равноправно, представят се форми на общество, различни от натрапваните от управляващите класи. Тези примери обаче все още остават изолирани. Чака ни много работа, за да се преструктурираме и да изградим силно международно анархистическо движение, но това е задължително за развитието и шансовете за успех на световната социална революция. В своята пропаганда и практика на борба това революционно движение не може да избегне сериозното обсъждане на всички въпроси, повдигнати в тази брошура. Досегашната непоклатима вяра в добродетелите на индустриализацията и „научния прогрес“ трябва да бъде дълбоко преосмислена, за да се разработи съвременна революционна стратегия за днешното състояние на планетата и нуждите на нейните обитатели. Култът към производството доведе синдикализма до крах, сведе го единствено до защита на работното място и моралния фалит на „социалните придобивки“. Истина е, че в много западни страни днес сме свидетели на координация на работниците, която изтласква синдикалните разцепления на заден план. Тя обаче не дава задоволителен отговор на липсата на перспективи пред работническото движение. Траен успешен резултат няма да има, докато не бъде преразгледан въпросът за целта на синдикалните действия – поемане на икономиката от самите работници и управление на градовете и общините от цялото население.

Революцията

Интересите на експлоататорите са несъвместими с тези на експлоатираните, социалните конфликти са постоянният израз на класовата борба, а революцията е нейният възможен резултат. За нас революцията не е „славният ден“. Нищо не става с вълшебна пръчка за един ден. Революцията е дълъг процес. Постепенно социалното движение се развива, с него и тя съзрява. Въпросите намират своите отговори в динамиката на борбите. Проекти на социални алтернативи се появяват в опита и дебатите в движението.
Преломният момент настъпва, когато съотношението на силите между експлоататори и експлоатирани се промени в полза на експлоатираните, когато работниците обявят обща стачка, премахнат собствеността на господарите и предприятията и обществените услуги заработят в полза на колектива.
Общата стачка с премахването на собствеността и поемането на управлението е „основният“ етап на революционния процес. Веднага след него трябва да продължим по пътя на самоорганизацията, самоуправлението и федерализма. Организационният опит на социалното движение от борбите през годините ще бъде инструментариум на революционната реорганизация. Синдикатите, кварталните и различните други сдружения, заедно с бойните анархистки организации, ще осигурят първите структури на самоуправление, за да координират възможно най-бързо обществените услуги, производството на благата и тяхното разпределение.
И накрая, не може да има никакъв „лов на вещици“. Бившият полицай, свещеник или началник, ако приеме принципите на новото общество, ще бъде признат за равен с другите. Той не може да бъде арестуван заради положението, което е имал преди това. Зловещата памет за „революционните трибунали“ или „контролиращите патрули“ по улиците на Барселона от 1936 до 1938 г. не трябва да изчезва. Те трябва да се избягват на всяка цена.

Революция и насилие

Страхът от революцията открай време се насажда като страх от насилие. Проблемът обаче е напълно изопачен. Революцията не е насилие, а противодействие на насилието. Насилието – физическо и психическо – не е характеристика на революцията, а на капиталистическата и държавната система – от войните между държавите до ежедневието на наемните работници. Да, за да бъде успешно, противодействието трябва да бъде достатъчно силно и затова, да, революцията неизбежно ще се изправи пред този проблем. Буржоазията и политическата класа няма да се лишат тихо и мирно от собствеността и властта. Те и днес не се колебаят да потушат всеки бунт – картотекират „подривните“ елементи, частните охранители на капиталистите разгонват живите вериги на стачниците, изхвърлят обитателите от изоставени сгради. Държавата и работодателите не подбират средства за репресии, когато се почувстват застрашени. Примери за това бол.
В анархистическото движение съществуват различни начини за противодействие на насилието.

Защитата на революционното движение

Изправено пред реакцията на властта, революционното движение трябва да организира своята защита. Отбранителните действия трябва да бъдат внимателно обмислени, приети и контролирани от колектива, за да не се превърнат в стратегия на насилие (с „въоръжени крила“).
Накратко, оправдано насилие няма. Досегашният ред обаче не може да бъде свален само с мирни средства. Това трябва да се предвиди от революционното движение, за да не изгуби главната си цел: отнемане на собствеността на експлоататорите, премахване на държавата и незабавно създаване на федерално организирано, самоуправляващо се общество.
Често ни питат дали все пак си струва? Революцията не е ли твърде опасно начинание? Вместо да рискуваме пълен разгром, не е ли по-добре да се задоволим с частични победи и „умерен прогрес в рамките на закона“? С други думи, да се простим с революционните амбиции в полза на „радикалния реформизъм“, на социалните борби за постепенно намаляване на господството и експлоатацията.
Въпросът изобщо не стои по този начин. Първо, в историята има моменти, когато социалното движение се оказва в силна позиция и представлява неприемлива опасност за властта. Тогава не социалното движение избира момента за конфронтация. Второ, революциите и въстанията не стават „по команда“. Те са земетръс, а не „контролиран взрив“. Май 1968 и „арабската пролет“ от 2011 г. не бяха планирани от никого. Нещо повече, страхът от прекосяването на чертата, от която няма връщане назад, често е пагубен за социалните движения. Веднага ни идва на ум стъписването на непокорните роби на Спартак пред Рим през I век пр. н. е. Тези колебания имат по-катастрофални последици от революционните опити, доведени до край, дори той да не е желаният. Да обобщим – спонтанността на революционните явления ни забранява да мислим за тяхното „програмиране“. Нито една организация, нито една партия не може да претендира, че може да започне или да забави революцията. От друга страна, ние я искаме, защото тя е единственият начин да се сложи край на експлоататорската система и нейното насилие. Нашата работа е да дадем на революцията всички шансове за успех и когато удари нейният час, да може да даде решителен отпор на контрареволюционните партии и реакцията на държавата. Никой риск не е по-голям от заблудата, че можем да живеем в мир, без да понасяме ударите на авторитарното общество. Дори малцина все още да се „спасяват поединично“, отстъплението само увеличава всеобщата мизерия. Социалните борби рано или късно ще се възобновят и сблъсъците с буржоазията ще бъдат още по-жестоки. От нас зависи те да не останат напразни – поредните трусове, които ни запращат отново в обществото на неравенството, на смазването на личността. Ние се хвърляме в революционния водовъртеж, за да завоюваме пълната си свобода.

Ненасилствено пряко анархистко действие

Да не си заравяме главата в пясъка – насилието е навсякъде около нас. Днешният свят е изтъкан от насилие от всякакъв вид: насилие в самоотбрана, историческо насилие, „очистително“ насилие, ритуално насилие, племенно насилие, религиозно насилие, фанатично насилие и насилие на слабите. За революционерите последното е източникът на свободата. Ние сме съгласни с Кропоткин, че взаимопомощта е основен фактор за оцеляването на човечеството. Това не решава нищо, но все пак ни подтиква към едно прекъснато досега разсъждение върху цялото анархистическо движение.
Използването на революционно насилие поставя основния въпрос какво да съборим и как да го направим днес? Ако властта е в ръцете на онези, които я упражняват „в името на народа“, трябва да добавим към тях тези, които чакат своя ред, и онези, които участват в сложната игра на електоралната въртележка за тази власт: различните лобита, обръчи от фирми, местни, браншови, регионални, международни институции, да не говорим за асоциациите, които са станали придатък на държавата. Да добавим технократите и другите експерти, които вземат решения вместо нас, и целия „бизнес“ по света и у нас.
Да вземем оръжията, за да направим революцията. Какви оръжия? Прашки, калашници, базуки, снаряди, самолети, дронове? Ще стигнем ли до химическо, биологично и дори атомно оръжие?
Ще трябват пари, за да се купят необходимите оръжия и арсенали от омразните търговци на смъртта. По дефиниция революционерите са бедни. Намирането на пари ще доведе до компромиси с финансисти, които няма да се скъпят на фалшиви обещания.
В други времена бойци като Камо, Дурути, Бен Бела и други не се поколебават да ограбят банки.
Някои смятат, че с нарастващото усъвършенстване на техниките за наблюдение и репресии революционната стратегия вече по начало не може да бъде пряка конфронтация с врага на терен, където той е най-силен.
Има много демонстрации и движения без насилие. Именно тези демонстрации всички – и медиите, и революционерите – наричат ​​„ненасилствени“.
През последните десетилетия в най-различни варианти се развиват преки действия, квалифицирани като гражданско неподчинение. Да си припомним, че още на 9 октомври 1909 г. вестник „Индустриални работници“ отправя призив в САЩ: Търсим мъже да напълнят затворите в Спокейн. Става дума за това хиляди активисти да се съберат в града, да се качат на сандъци за сапун и да държат речи, което тогава е наказуемо нарушение на „обществения ред“. Затворите се напълват и това принуждава общинските власти да вдигнат забраната. Има и други примери. За много анархисти колективното приемане на такива методи е скъсване с определено минало. За други е направо предателство. Анархизмът обаче не е вкаменелост.
Както теоретично, така и практически, тези начини на действие заслужават да бъдат проучени по-добре. Трябва да се отбележи, че тези методи са отворени за всички – мъже, жени, деца, възрастни хора, инвалиди и пр., – защото не се сформират специализирани бойни групи и въоръжен елит. Когато не се задействат отбранителните рефлекси на въоръжената власт, колективното самоуправление може да се упражнява безпрепятствено.

Бъдещето на човечеството е извън националната държава

Днес човечеството е изправено пред опустошенията на глобализираната икономика, демографските взривове, последиците от изменението на климата, консуматорското общество, култа към производството и плячкосването на природата.
Конкуренцията между различните национални работнически класи е факт и тя се изостря. Всеки опит за съпротива на корпоративно или национално ниво е обречен на неуспех и – което е по-лошо – подклажда нови форми на политически авторитаризъм, захранван с ксенофобия, патриотизъм, протекционизъм и други изтърсаци на фашизма от миналото.
Страните от Севера напразно въвеждат всевъзможни разпоредби, за да попречат на мигрантите. Това, от което те бягат, обаче е много по-страшно от морските ветрове, бодливите мрежи по европейските и американските граници и бежанските лагери. Отказът да се прилагат политики за приемане на мигрантите е поредният крещящ пример за лицемерието на националните държави, които отричат ​​своята историческа отговорност за войните, диктатурите, колониализма и империализма.
Климатичните и екологичните промени изискват мащабни действия, на които правителствата не са способни. Въпреки че те вече се обсъждат на глобално ниво, държавите продължават да спорят единствено за своята конкурентоспособност на световния пазар. (Това те го могат и толкова им стига акълът – първо е най-важен покерът, а когато работата стане дебела – местата в лодката на Титаник – б. ред.) Те могат да настройват народите един срещу друг, да ограбват труда и да плячкосват природата, но от нас зависи да намерим други форми на колективна организация, които да действат за общото благо, без разлика на народност, пол и всякаква друга дискриминация. Ясно е, че такива форми на организация не могат да съществуват съвместно с класовото общество. Нашата перспектива е категорично интернационализъм, равенство, самоуправление и федерализъм.

Кураж! Всичко тепърва предстои

Най-значимите борбени движения от края на 20 и началото на 21 век успяват да скъсат със своите предшественици, като съхраняват техните ценности и цели. Международното анархистическо движение съумя да открие преливане на практики с анархистически характер, да обнови и разшири своите зони на влияние, своята мисъл и действие. След бунта на Сапатистите в Мексико през 1994 г., завзетите от работниците фабрики в Аржентина, антиглобализационното движение от началото на нашия век, „Окупирай Уол Стрийт“ в САЩ, кварталните събрания „15-М“ в Испания, бунтовете в Гърция и Тунис, кюрдското движение в Рожава, „Зоните за отбрана“ ZAD като тази в Нотр Дам де Ланд, анархизмът вдъхновява борбите срещу капитализма, политическото, икономическото, половото и всяко друго господство. Някои от тях не се вписват в класическите определения за класова борба, но са от съществено значение за освобождението на всички хора.
Движението за опазване на околната среда преоткрива класиците на анархизма. Техните творби днес се четат далеч извън кръга на „посветените“: Елизе Реклю, Пьотр Кропоткин, Мъри Букчин и други обогатяват съвременните алтернативни култури. Отслабналото влияние на марксизма освобождава пространство, където известни интелектуалци като Норман Баяржон, Ноам Чомски, Дейвид Гребер и други отразяват социалните процеси от анархистическа гледна точка и съживяват нашата култура.
Анархистическите идеи и днешните практики в анархистически дух предлагат нов поглед и оригинални решения за безизходицата на работническото движение – в миналото и днес, на изток и на запад, на север и на юг, – защото крият огромен потенциал за скъсване с доминиращата логика на капитализма и държавата. Те показват възможен път напред за всички, които днес се борят за по-добро бъдеще на човечеството. •

ФАФ (Fédération Anarchiste)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.