За един анархизъм от 21 век

печат
Да се представи дори в резюме анархистката мисъл и практика в няколко страници несъмнено не е лека задача. Това е така, защото не можем да сведем всички прояви на анархизма до творчеството на отделен теоретик, самата идеология не е застинала в определена точка, тя е твърде динамична, а идеите и практиките са многообразни и не винаги се припокриват.
Анархизмът обаче може да се резюмира сравнително лесно в едно изречение: анархизмът означава да живеем в условия на свобода на личността и социално равенство между хората. Нито един от тези два стълба не може да бъде пожертван за сметка на другия – това е измама. Срещу нея се борим и се стремим към организация на обществото, позволяваща непрекъснатото развитие на тези две цели.
Повече от 30 години след краха на псевдосоциалистическите режими, в една епоха, когато се сблъскваме с нарастващо неравенство – както в нашите западни страни, така и между различните региони на света – и най-широко разтръбяваните мнения ни водят до авторитарни, дори тоталитарни режими, ние считаме, че предложението за изграждане на едно анархистическо общество е по-неотложно от всякога.
Следователно всичко опира до това да приложим анархисткия идеал на практика в нашите конкретни условия. Тази брошура има за цел да представи накратко мотивите за нашия бунт и какво можем да направим през 21 век, за да се отърсим от ежедневието на експлоатация и потисничество и да подготвим почвата за едно общество, в което нашите стремежи към свобода и равенство могат да бъдат осъществени.
Тези стремежи очевидно не са нови и можем да намерим многобройни следи от повече или по-малко успешни опити в историята както на философските идеи, така и на човешките общества. Думата „анархист“ обаче се появява за първи път в положителен смисъл през 1840 г. под перото на Пиер-Жозеф Прудон (1809–1865) в книгата му „Що е собственост“, която можем да считаме за акт на раждане на анархизма като социална философия.
В революционните условия на 19 век Бакунин (1814–1876) оказва пряко и решително влияние върху анархистическото движение. Последното започва да се структурира на конгреса в Сен Имие през 1872 г. и се разширява през годините след смъртта на руския революционер. Анархистическите идеи стават известни главно чрез работата на неговите последователи: Кропоткин (1842–1921), Реклю (1830–1905), Малатеста (1853–1932) и др., които не се колебаят във важни моменти да доразработват и изясняват Бакуниновото наследство, като се обявяват за привърженици на свободния комунизъм – анархокомунизмът.
Други след тях помагат тези теории да пуснат дълбоки корени в обществото и борбите на своето време: Луиз Мишел, Ема Голдман, Луиджи Фабри, Алберт Либертад, Франсиско Ферер, братята Магон и Па Кин са само няколко от многото имена. Тук трябва да се подчертае, че никой от тях, нито едно тяхно писание, действие или идея не е свещено и неприкосновено: женомразството и неприязънта на Прудон към евреите например трябва да бъдат изобличени, защото са това, което са. Накратко, никой човек или група няма интелектуална собственост върху анархистката мисъл и дейност.
Въпреки това анархизмът е стройна система с ясно изразен характер. Сериозна грешка е той да се счита (както често правят нашите опоненти) за банален „индивидуален протест“ или безперспективно „бунтарство без кауза“. Не по-малка грешка обаче е той да се разглежда само като интересна философия, откъсната от реалността.
Освен творбите на теоретиците той е плод на борба и градивна работа на стотици хиляди знайни и незнайни анархисти в продължение на повече от век и затова остава актуален проект. Проект, за който си струва да се борим.
Философски и идейно анархизмът може да се разглежда като отхвърляне на всяка форма на власт, външна или по-висша от човешките същества – била тя „от бога“, „на закона“ или „нацията“, – и на всеки един принцип, използван някога и някак от силните на деня, за да оправдае тяхната експлоатация и господство над останалите.
На политическо и социално ниво анархизмът се застъпва за пълно политическо равенство като основа за постигане на истинско икономическо и социално равенство; реално равенство, което на икономическо ниво може да се осъществи само в борбата срещу капитализма за премахване на наемния труд, а на социално ниво предполага премахването на властта, патриархата и всички останали институции на потисничество.
Трябва да се подчертае категорично, че за анархистите тези две условия вървят ръка за ръка и между тях няма никакво противоречие: няма истинска лична свобода без социално равенство, а равенството на несвободни хора не е никакво равенство (свободата е невъзможна без равенство и обратно). В исторически план анархисткото движение се ражда в рамките на работническото движение – заедно с други социалистически течения – като израз на протеста на работниците срещу съвременната експлоатация. По този въпрос то може да се разглежда като радикална реакция срещу повсеместното налагане на наемния труд и класовото разделяне на обществото през XIX век.
От самото си раждане анархистическите идеи влизат в конфликт както с реформистките схващания за социализма (които ни уверяват, че е възможно „постепенно“ да се променят самите устои на капиталистическото общество и неравенството да се „поизравни“ чрез парламентаризъм, класово сътрудничество и тям подобни), така и с марксистките концепции, особено по въпроса за използването на диктатурата като революционно средство.

С какво се отличава учението за анархизма

Анархистите се борят за общество на равни и свободни жени и мъже. Свободата, равенството и взаимопомощта са ключовите понятия, около които се изграждат всички анархистически проекти. Анархистите са:

  • Социалисти, защото в свободното общество има колективно владение на средствата за производство и разпределение на благата.
  • Анархисти, защото са убедени, че човек може да бъде свободен само в общество от истински свободни хора и че свободата на един не се ограничава, а се разширява от свободата на другите. Свободата и равенството изобщо не са абстрактни, а са съвсем конкретни понятия – в обществото на равни и свободни хора всеки признава и защитава свободата и равенството на всички останали.

Аз съм убеден привърженик на икономическото и социалното равенство – пише Бакунин, – защото знам, че без такова равенство свободата, справедливостта, човешкото достойнство, моралът, благосъстоянието на отделния човек и народите ще бъдат долнопробни лъжи; като привърженик на свободата – това задължително условие за човечеството – обаче съм убеден, че равенството трябва да бъде установено чрез спонтанната организация на труда и колективната собственост на свободно сдружените и федерирани производители, а не наложено насила от държавата.

За анархистите борбата с всички форми на икономическа експлоатация е също толкова важна, колкото и борбата с всички форми на власт и господство. Само така може да се постигне истинско равенство без привилегии и експлоатация.
За анархистите всяко правителство, всяка държавна власт – независимо чия е и откъде е дошла – неизбежно води до господство и експлоатация на една част от обществото върху останалата. Прудон доказва, че държавата е паразит, който свободната организация на производители и потребители трябва и може да очисти. В това отношение анархистката мисъл е еднакво отдалечена от либералната, за която държавата е необходим блюстител на гражданския мир, и от марксистко-ленинистката, за която класовите конфликти щели да бъдат решени от политическата диктатура на „работниците“, тоест държавата.
Никога и никъде нито една диктатура – „пролетарска“ или каквато и да било друга – не води до „отмирането на държавата“, а напротив – създава огромна бюрокрация, която задушава обществения живот и личната инициатива. Нещо повече – същата тази бюрокрация е основният източник на неравенство и привилегии в така наречените „социалистически“ страни, които уж бяха премахнали експлоатацията с одържавяване на частната капиталистическа собственост. Бакунин е категоричен в своята полемика с Маркс, че свободата без равенство е мизерия и вредна заблуда, а равенството без свобода е държавна деспотия. Деспотичната държава не би могла да просъществува и ден без експлоататорската и привилегирована класа на бюрокрацията.

Как се организират анархистите

Анархистката мисъл ни най-малко не отрича необходимостта и важността на организацията. Участниците в обществения живот просто се организират по друг начин, за да съхранят своята свобода и да свършат общата работа.
Този начин се нарича самоуправление и федерализъм. Той се различава коренно от централизираната държавна организация и – което е по-важно – я прави напълно излишна. Отговорността за всички необходими функции в обществения живот се поема колективно от хората, които имат нужда от тях, вместо от монополните капиталистически и държавни органи, натрапени на обществото.
При самоуправлението групата признава само една единствена власт – на техническата компетентност и то само ако наистина е призната от всички. При федерализма огромното разнообразие от организации, изграждащи обществото, може да работи в съгласие и да взема решения, които засягат всякакъв брой групи, без да нарушават ничие самоуправление. Преминаваме към детайлното им разглеждане.

  1. Самоуправление

Лозунгът „никой не решава вместо нас“, успешно приложен на практика, е самоуправление. То няма нищо общо с тъй често окарикатурявания образ на хора, които отричат знанията и уменията, необходими за вземането на решения и тяхното изпълнение.
Добър пример е една болница. Никой не свиква общо събрание, за да се реши дали даден пациент да се оперира, как и от кого. Сестрите и хирурзите в операционната зала също нямат никаква власт извън своята компетентност – върху организацията и администрацията на болницата например, за които отговарят хора с други знания и умения. Болницата има една ясна цел – да осигури най-добри грижи и лечение на хората. Самоуправлението е най-доброто средство за постигането на тази цел, като: всеки специалист и екип има необходимата свобода да върши своята работа по възможно най-добрия начин, за да се постигне целта на болницата; и всички звена имат свободата да се организират по най-добрия начин, да съгласуват своите действия, за да работи болницата възможно най-гладко и ефективно. Пациентите обаче също имат своята „компетентност“ – дали получават необходимите грижи и лечение – и затова трябва да има координиращи структури между тях и работещите в болницата, за да бъде сигурно, че нито едно от взетите решения не накърнява реално обществената роля на организацията.
Както вече казахме, няма смисъл за всяко нещо да се свиква общо събрание. Постоянните общи събрания са нещо чудесно само за много малки организации. Затова в самоуправляващата се структура има хора, които поемат и други отговорности, извън строгата рамка на своята специалност – например да движат нещата, да ги съгласуват и проверяват дали вървят както трябва. Това обаче не е нито постоянен пост, нито делегиране на власт – те се избират от всички техни колеги, съграждани или другари да вършат точно определена работа за определено време и да докладват редовно докъде е стигнала работата и какви проблеми са възникнали. Въпреки че имат същата свобода на действие като останалите членове на структурата, избраните не могат да използват своята отговорност като власт. Ако случайно излязат от точно определените рамки на своята работа и „сгазят лука“, те могат да бъдат отзовавани и заменяни по всяко време. Затова контролът е друга също толкова важна работа, която трябва да се върши постоянно.
Болницата е добър пример, който може да се приложи за предприятие, цех, дори община с разумни размери и всеки колективен организъм, в който уменията са разнообразни и не са взаимнозаменяеми. Важно е само всеки член да участва в постигането на ясно формулирана обща цел.

  1. Федерализъм

Обществото трябва да взема решения, които засягат едновременно различни самоуправляващи се групи. За анархистите федерализмът е просто организацията, която не само съхранява, но дава най-голяма възможност за развиване на самоуправлението, свободата, солидарността и ефективността, а те са в основата на анархистическата мисъл. Затова федерализмът е опорната точка и най-важният метод за изграждането на анархокомунизма.
Федерализмът във Франция отдавна се свързва с жирондистите от 1793 г. и затова се ползва с доста лоша слава в определени революционни кръгове, чиито авторитарни наклонности ги нареждат много по-близо до застъпниците на централизираните и държавно управлявани общества.
Много днешни държави също претендират за „федерално управление“, но това е много далеч от нашия анархистически федерализъм.
Казваме това само за да подчертаем, че федерализмът не е чудо невиждано. Той е добре известен и доказан метод на организация. Например почти всички синдикални, спортни или културни структури правят федерации и конфедерации, когато искат да се организират в по-голям мащаб от този на клубовете, първенствата, работните места или отраслите. Тази дейност е достатъчно добре позната, за да може да се пресъздаде доста лесно, когато централизиращата власт бъде премахната.
Федерализмът остава за нас най-доброто известно решение за съчетаване на колективните усилия на обществото и разширяване на самоуправлението и пълната свобода на групите и хората в него.
В съзнанието на анархистите федерализмът не е проста техника на управление, а принцип на обществена организация, който обхваща всички сфери на съвместния живот. Федерализъм може да има или навсякъде, или никъде (Прудон).
Както казахме, федерацията защитава и разширява свободата на ателиетата, цеховете, предприятията, отраслите, общините и всички самоуправляващи се участници в нея. Всички те се обединяват, за да си помагат при задоволяването на личните и общите потребности. Самоуправлението премахва труда на наемните и го заменя с труда на сдружените работници в предприятието, а федеративната организация на производителите, общините и регионите премахва държавата. Федерацията е задължителната спойка за изграждането на комунизма и най-добрата гаранция за индивидуалната свобода.
Такава организация, разбира се, се основава на ясен договор, но това не е нито хипотетичният „обществен договор“, нито някакъв адвокатски „типов“ шаблон. Това е доброволно споразумение на равни начала, което ефективно изпълнява конкретни цели, признава правото на инициатива на всички части на обществото и може да се променя по волята на договарящите се (сдружения на производители, потребители и пр.).
Федеративният договор не уточнява просто правата и задълженията на всяка от договарящите се страни, а полага основите на едно истинско, жизнено обществено право, способно да регулира всякакви евентуални противоречия между хора, групи, общности и дори региони, без да посяга на тяхната свобода. Такава федерална организация обезсилва както бюрократичната безизходица на демократичния централизъм, така и хаотичния битак на либералния индивидуализъм. •

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.