Ибрахим Гьокчек: вчера бях китарист, днес – терорист

печат
Бас китаристът на турската лява музикална група Grup Yorum Ибрахим Гьокчек почина на 5 май 2020 година след 323 дни гладна стачка. Преди това написа и предаде писмо, в което описва събитията, довели до започването на гладната стачка, и развитието на процеса до момента. В писмото говори за обвиненията, които са му повдигнати, за борбата и надеждата си. Спомня си за своята другарка, певицата Хелин Бьолек, която също обяви гладна стачка и загина на 3 април 2020 г. Писмото му е потресаващо.

В беден квартал на Истанбул, в стая с изглед към двора гледам през прозореца. Ако изляза навън и отида малко по-нататък, мога да видя Босфора, но аз лежа на легло. Тежа 40 килограма. Краката не ме държат. Мога само да си представям как изглежда Босфора.
На сцената съм, с китара на врата, окачена на любимия колан с петолъчка… Срещу мен стотици хиляди хора, вдигнали юмруци, пеят „Bella Ciao“ („Сбогом любима“, песен на италианските партизани от антифашистката съпротива – б. пр.). Ръката ми, която докосва струните, сякаш е най-талантливата ръка на света. Краката ми са здраво стъпили на земята, има сила в тях. Мога да тичам от единия до другия край на Истанбул.
И двете истории са истински… И двете са мои, те са нашата реалност, защото живея в Турция и съм член на група, която прави политически ангажирана музика. Затова моята история е само отражение на голямата история на моята страна…
Не съм ял нищо вече 310 дни (към датата на написването на писмото – б. пр.). Може да се каже, че чрез глада изразявам себе си или че ми взеха бас китарата и затова превърнах тялото си в музикален инструмент, за да изразявам себе си.
Казвам се Ибрахим Гьокчек… От 15 години свиря на бас китара в група Йорум. Група Йорум е основана преди 35 години от четирима студенти и има история, изпълнена с множество обрати, възходи и падения подобно на Турция. Тази история ни доведе до дните, в които трябваше да обречем телата си на глад, за да можем да изнасяме концерти.
Един от нашите членове, моята скъпа другарка Хелин Бьолек, погребахме на 3 април, на 288-ия ден от нейната гладна стачка до смърт. Аз поех знамето от нея.
Може би се питате защо членовете на една музикална група умират. Защо прибягват до такова потресаващо средство като гладна стачка до смърт?
Отговора на този въпрос ще намерите в ужасната действителност, заради която Хелин пожертва своя 28-годишен живот и заради която аз гасна ден след ден. Група Йорум се роди в борбата за права и свободи след 1980 година*. Издадохме 23 албума, в които съчетахме народната култура със социалистическите идеи. Общият брой на продадените наши албуми надхвърли 2 милиона копия. Пяхме песните на угнетените народи на Анадола и Света. В тази страна, каквото преживяха всички, които се бориха за своите права, опозиционерите, всички онези, които мечтаеха за една свободна и демократична страна, това преживяхме и ние. Бяхме задържани, арестуваха ни, хвърляха ни в затвора, концертите бяха забранявани, полицията щурмува културния ни център, музикалните ни инструменти бяха счупени. И за първи път, в Турция на ПСР (управляващата партия в страната от 2002 г., начело с Р. Ердоган – б. пр.), за главите ни бяха обявени награди и бяхме включени в списъка на „издирваните терористи“.
Днес, именно поради тази причина, която смятам, че ще удиви много от вас, аз отказвам да се храня. Защото въпреки обявената за главата ми награда, аз не се чувствам терорист.
Причината, поради която бяхме включени в списъка на „издирваните терористи“, е следната: в нашите песни разказваме за миньорите, принудени да работят в земните недра, за работниците, убити в трудови злополуки, за изтезаваните и убити революционери, за селяните, чиито родни места унищожават, за изгорените живи интелектуалци, за жителите на бедните квартали, чиито домове разрушават, за кюрдския народ, станал жертва на тиранията, и за всички борещи се. Да се разказва за всичко това се смята за „тероризъм“ в Турция.
През последните 30 години социализмът беше дискредитиран в световен мащаб, но онези, които казват, че няма интерес към подобен вид изкуство, много грешат. Ние бяхме тези, които проведоха най-масовия концерт с билети в историята на Турция. Ние сме единствените музиканти в Турция с такова постижение. През онзи ден (12 юни 2010 г. – б. пр.) на стадион Иньоню в Истанбул 55 хиляди души пяха революционни песни в един глас. Акомпанирах на един невероятен хор от 55 хиляди души на сцената с моята бас китара. На последния от безплатните концерти под надслов „Независима Турция“ имаше близо 1 милион души. В четири поредни години наши гости на сцената по време на тези концерти бяха интелектуалци и музиканти от Турция. На един от тези концерти дори Джоан Байз излезе на сцената с една от китарите, които полицаите бяха счупили при един от щурмовете на културния ни център.
При всяка една власт група Йорум беше подлагана на репресии. Но след обявеното през 2016 година от ПСР извънредно положение и репресиите срещу всички групи от обществото – журналисти, интелектуалци, университетски преподаватели – разбрахме че ни чакат още по-тежки времена. Една сутрин се събудихме и видяхме, че имената на 6-ма от членовете на групата са включени в списъка на „издирваните терористи“. В списъка беше и моето име. Китаристът, който преди 5 години изнасяше концерти пред 1 милион души, в един момент се беше превърнал в „издирван терорист с обявена награда за главата му“. Колкото повече се задълбочаваше кризата, толкова повече управляващата ПСР ожесточаваше своите репресии срещу все по-широки слоеве от населението.
След като беше публикуван списъкът с издирваните, нашият културен център беше атакуван 9 пъти за 2 години. Почти всички от нашите членове бяха арестувани един след друг. Стигна се дори до момент, в който на свобода не беше останал нито един член на група Йорум. За да можем да изнасяме концерти, трябваше хем да преодолеем забраната на властта, хем да намерим музикантите, които да свирят и пеят. Така проведохме концерти, предавани на живо по интернет с младежите, които бяха възпитаници на нашите народни хорове. Едновременно с това проведохме протестни пресконференции и организирахме подписки срещу репресиите. Репресиите обаче не спряха. През февруари 2019 година, при щурма срещу нашия културен център бях арестуван. През месец май 2019 година започнахме гладна стачка със следните искания:
– забраните за концерти да бъдат вдигнати;
– да бъде сложен край на щурмовете срещу нашия културен център;
– хвърлените в затвора членове на групата да бъдат освободени и делата срещу тях да бъдат прекратени;
– имената ни да бъдат извадени от списъка на „издирваните терористи“.
По-късно, заедно с Хелин Бьолек превърнахме нашата акция в гладна стачка до смърт. Щяхме да гладуваме, докато нашите искания не бъдат приети. Дори да умрем…
Докато продължаваха съдебните дела против нас, ние с Хелин бяхме освободени от затвора, но въпреки подкрепата на народа, въпреки настойчивите опити на интелектуалци, творци и депутати от опозицията, правителството отказа да приеме нашите искания. На депутатите, дошли на посещение, Хелин каза: „Да ни разрешат да провеждаме концерти и ще прекратя гладната стачка.“ Не ни разрешиха. Не ни позволиха дори да я погребем, както бе пожелала в своето завещание.
Сега Хелин лежи в гробище в Истанбул, а върху пръстта на гроба ѝ е положена булчинска рокля. Съседната стая до мен вече е празна. Аз вече не знам накъде ще продължи моето пътуване след това легло, в което прекарвам цялото си съществуване – дали в борбата, която продължава вътре в моето тяло, ще надделее смъртта или животът. В едно обаче съм уверен – ще продължа своя поход към смъртта, прегърнал още по-силно живота, докато нашите искания не бъдат изпълнени. •


* На 12 септември 1980 година турската армия извършва държавен преврат, който коренно променя турската държава и общество. Основните цели на преврата са пълно ликвидиране на лявото движение, което е особено силно в периода до идването на власт на военната хунта и налагането на неолибералните икономически политики. С тези свои цели и с действията на хунтата превратът много прилича на своите подобия в страните от Латинска Америка, Азия и Африка. Десетки хиляди хора са хвърлени по затворите, стотици хиляди са подложени на различни изтезания в полицейските арести и затворите, синдикатите и левите политически партии и организации са забранени, като членовете им са подложени на жестоки репресии. Хиляди дейци на лявото движение са съдени на масови съдебни процеси във военни трибунали. Парламентът е разпуснат, „старите“ политически партии, съществували дотогава, са забранени. Конституцията е суспендирана, до 1983 година страната бива управлявана с декрети на военната хунта, през 1982 година, на референдум, съпроводен със заплахи и репресии, е приета нова конституция на Турция с мощен репресивен апарат.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *