Иванчева в капана на либералната безизходица

Как всичко това стана възможно? От самото начало Иванчева пое борбата си от либерална перспектива – подкрепа от гражданското общество в квартал Младост, подкрепа от част от градските либерални активисти, най-вече ангажираните с борбата за съдебна реформа, участие на избори, политически маневри с БСП и други представители на професионалната политика и атака срещу частния произвол на строителните компании с инструментите и реториката за правовата държава и върховенството на закона. Ответният удар на строителните предприемачи и държавата обаче съвсем не следва тази либерална линия, а представлява учебникарски пример за класова саморазправа. Още по време на предизборната кампания частните предприемачи и техните политически покровители атакуваха Иванчева основно по линията на нейното социално положение – основният им аргумент беше, че тя е „проста фризьорка“. Сега пък Иванчева усеща върху гърба си „върховенството на закона“, такова, каквото е и каквото единствено може да бъде в капиталистическата държава. „Справедливостта е класово понятие“, беше казал един български министър в изблик на откровеност. И това действително е така. За класата, към която принадлежат строителните предприемачи и политиците, терорът над Иванчева и 20-годишната присъда са съвсем справедливо наказание за нейната намеса в свещеното им право да изсмукват печалби на гърба на обществото.
Този факт обаче изглежда убягва на либералните активисти, които продължават да се уповават в борбата си на клишетата за справедливата, правова държава и абстрактното равенство пред закона. Така те влизат в ролята на полицаите, които се самонапръскаха с лютив спрей пред народното събрание. Ограничени от догмите на либералното статукво, тези активисти не разполагат с необходимите оръжия, с които да се изправят срещу машината на държавата и капитала. За свои съюзници те избират едно шумно, но безсилно и маргинално малцинство на градската либерална десница, имащо за социална база междукласовото обединение от дребни предприемачи и работници от високата средна класа, което е твърде слабо, за да се изправи срещу големите риби и чиито лидери са твърде обвързани материално с интересите на управляващата върхушка, за да започнат социална борба срещу нея. Затова и подкрепата за Иванчева се изразява предимно във фейсбук статуси на възмущение и малобройни протести. Самата Иванчева в своите публикации се обръща именно към представителите на дребния бизнес, в които, поради собственото си социално положение и либералните си заблуди, вижда единствени свои съюзници.
В нейна защита сме длъжни да кажем, че в настоящия контекст в България тя всъщност няма друг избор. Единствената социална сила, способна да се бори ефективно срещу капитала и държавата, е работническата класа. Работещите хора не просто представляват мнозинството от хората в страната, но това са и хората, чийто материален интерес влиза в пряк сблъсък с този на предприемачите и политиците. Работническата класа има икономическата и политическата сила да води борбата поради продуктивната си роля в обществото. Това е силата на стачката, чрез която, когато работниците са организирани, могат да блокират икономиката. Това им дава силата да пазят своите активисти от репресиите и да налагат своя дневен ред на управляващите. За съжаление, в България работническата класа е индивидуализирана, лумпенизирана и по този начин лишена от своята колективна сила. Работническата класа напълно отсъства като политически субект в страната и съответно е невидима за активисти като Иванчева. Затова и всякакви антисоциални политики, екологични безобразия и открита държавна репресия минават напълно безнаказано и следователно стават все по-безочливи и нагли. Докато работещите хора в страната не осъзнаят своя общ интерес и не се организират в негова защита, цялото общество ще продължи да стои безсилно пред безобразията на самозабравилия се елит, а онази част от либералните активисти, действащи по убеждение, ще страдат от ударите му сами, обезкуражавайки и малкото други, които биха поели по пътя на социалната конфронтация в името на едно по-добро бъдеще. •
Никола Петканов