Иванчева в капана на либералната безизходица
Иванчева стана кметица на Младост с една конкретна цел – да спре произвола на частните строителни компании в квартала. Цел, за постигането на която, с променлив успех, тя действаше по време на своя мандат, изправяйки се срещу предприемачите и техните политически покровители. Реакцията на строителните предприемачи беше недвусмислена. Първо, тя беше нападната от охранители на строителна компания, след това беше задържана при показна акция, при която беше изложена демонстративно с белезници на ръцете в центъра на София, след което прекара месеци в ареста, а накрая, на първа инстанция, бе осъдена на 20 години затвор. В хода на делото основни свидетели оттеглиха показанията си, признавайки, че са ги дали под натиск, а схемата на цялото активно мероприятие се изясни в детайли – група частни строителни предприемачи, за чието лице бе избран строителният бос Александър Ваклин, съвместно с държавата, организират постановката с подкупа, която служи за претекст за отстраняването на Иванчева, а показният арест, униженията и тормоза, както и безпрецедентната присъда, са използвани като инструмент за сплашване на всеки следващ, дръзнал да се изправи срещу интересите на бизнеса.
Как всичко това стана възможно? От самото начало Иванчева пое борбата си от либерална перспектива – подкрепа от гражданското общество в квартал Младост, подкрепа от част от градските либерални активисти, най-вече ангажираните с борбата за съдебна реформа, участие на избори, политически маневри с БСП и други представители на професионалната политика и атака срещу частния произвол на строителните компании с инструментите и реториката за правовата държава и върховенството на закона. Ответният удар на строителните предприемачи и държавата обаче съвсем не следва тази либерална линия, а представлява учебникарски пример за класова саморазправа. Още по време на предизборната кампания частните предприемачи и техните политически покровители атакуваха Иванчева основно по линията на нейното социално положение – основният им аргумент беше, че тя е „проста фризьорка“. Сега пък Иванчева усеща върху гърба си „върховенството на закона“, такова, каквото е и каквото единствено може да бъде в капиталистическата държава. „Справедливостта е класово понятие“, беше казал един български министър в изблик на откровеност. И това действително е така. За класата, към която принадлежат строителните предприемачи и политиците, терорът над Иванчева и 20-годишната присъда са съвсем справедливо наказание за нейната намеса в свещеното им право да изсмукват печалби на гърба на обществото.
Този факт обаче изглежда убягва на либералните активисти, които продължават да се уповават в борбата си на клишетата за справедливата, правова държава и абстрактното равенство пред закона. Така те влизат в ролята на полицаите, които се самонапръскаха с лютив спрей пред народното събрание. Ограничени от догмите на либералното статукво, тези активисти не разполагат с необходимите оръжия, с които да се изправят срещу машината на държавата и капитала. За свои съюзници те избират едно шумно, но безсилно и маргинално малцинство на градската либерална десница, имащо за социална база междукласовото обединение от дребни предприемачи и работници от високата средна класа, което е твърде слабо, за да се изправи срещу големите риби и чиито лидери са твърде обвързани материално с интересите на управляващата върхушка, за да започнат социална борба срещу нея. Затова и подкрепата за Иванчева се изразява предимно във фейсбук статуси на възмущение и малобройни протести. Самата Иванчева в своите публикации се обръща именно към представителите на дребния бизнес, в които, поради собственото си социално положение и либералните си заблуди, вижда единствени свои съюзници.
В нейна защита сме длъжни да кажем, че в настоящия контекст в България тя всъщност няма друг избор. Единствената социална сила, способна да се бори ефективно срещу капитала и държавата, е работническата класа. Работещите хора не просто представляват мнозинството от хората в страната, но това са и хората, чийто материален интерес влиза в пряк сблъсък с този на предприемачите и политиците. Работническата класа има икономическата и политическата сила да води борбата поради продуктивната си роля в обществото. Това е силата на стачката, чрез която, когато работниците са организирани, могат да блокират икономиката. Това им дава силата да пазят своите активисти от репресиите и да налагат своя дневен ред на управляващите. За съжаление, в България работническата класа е индивидуализирана, лумпенизирана и по този начин лишена от своята колективна сила. Работническата класа напълно отсъства като политически субект в страната и съответно е невидима за активисти като Иванчева. Затова и всякакви антисоциални политики, екологични безобразия и открита държавна репресия минават напълно безнаказано и следователно стават все по-безочливи и нагли. Докато работещите хора в страната не осъзнаят своя общ интерес и не се организират в негова защита, цялото общество ще продължи да стои безсилно пред безобразията на самозабравилия се елит, а онази част от либералните активисти, действащи по убеждение, ще страдат от ударите му сами, обезкуражавайки и малкото други, които биха поели по пътя на социалната конфронтация в името на едно по-добро бъдеще. •
Как всичко това стана възможно? От самото начало Иванчева пое борбата си от либерална перспектива – подкрепа от гражданското общество в квартал Младост, подкрепа от част от градските либерални активисти, най-вече ангажираните с борбата за съдебна реформа, участие на избори, политически маневри с БСП и други представители на професионалната политика и атака срещу частния произвол на строителните компании с инструментите и реториката за правовата държава и върховенството на закона. Ответният удар на строителните предприемачи и държавата обаче съвсем не следва тази либерална линия, а представлява учебникарски пример за класова саморазправа. Още по време на предизборната кампания частните предприемачи и техните политически покровители атакуваха Иванчева основно по линията на нейното социално положение – основният им аргумент беше, че тя е „проста фризьорка“. Сега пък Иванчева усеща върху гърба си „върховенството на закона“, такова, каквото е и каквото единствено може да бъде в капиталистическата държава. „Справедливостта е класово понятие“, беше казал един български министър в изблик на откровеност. И това действително е така. За класата, към която принадлежат строителните предприемачи и политиците, терорът над Иванчева и 20-годишната присъда са съвсем справедливо наказание за нейната намеса в свещеното им право да изсмукват печалби на гърба на обществото.
Този факт обаче изглежда убягва на либералните активисти, които продължават да се уповават в борбата си на клишетата за справедливата, правова държава и абстрактното равенство пред закона. Така те влизат в ролята на полицаите, които се самонапръскаха с лютив спрей пред народното събрание. Ограничени от догмите на либералното статукво, тези активисти не разполагат с необходимите оръжия, с които да се изправят срещу машината на държавата и капитала. За свои съюзници те избират едно шумно, но безсилно и маргинално малцинство на градската либерална десница, имащо за социална база междукласовото обединение от дребни предприемачи и работници от високата средна класа, което е твърде слабо, за да се изправи срещу големите риби и чиито лидери са твърде обвързани материално с интересите на управляващата върхушка, за да започнат социална борба срещу нея. Затова и подкрепата за Иванчева се изразява предимно във фейсбук статуси на възмущение и малобройни протести. Самата Иванчева в своите публикации се обръща именно към представителите на дребния бизнес, в които, поради собственото си социално положение и либералните си заблуди, вижда единствени свои съюзници.
В нейна защита сме длъжни да кажем, че в настоящия контекст в България тя всъщност няма друг избор. Единствената социална сила, способна да се бори ефективно срещу капитала и държавата, е работническата класа. Работещите хора не просто представляват мнозинството от хората в страната, но това са и хората, чийто материален интерес влиза в пряк сблъсък с този на предприемачите и политиците. Работническата класа има икономическата и политическата сила да води борбата поради продуктивната си роля в обществото. Това е силата на стачката, чрез която, когато работниците са организирани, могат да блокират икономиката. Това им дава силата да пазят своите активисти от репресиите и да налагат своя дневен ред на управляващите. За съжаление, в България работническата класа е индивидуализирана, лумпенизирана и по този начин лишена от своята колективна сила. Работническата класа напълно отсъства като политически субект в страната и съответно е невидима за активисти като Иванчева. Затова и всякакви антисоциални политики, екологични безобразия и открита държавна репресия минават напълно безнаказано и следователно стават все по-безочливи и нагли. Докато работещите хора в страната не осъзнаят своя общ интерес и не се организират в негова защита, цялото общество ще продължи да стои безсилно пред безобразията на самозабравилия се елит, а онази част от либералните активисти, действащи по убеждение, ще страдат от ударите му сами, обезкуражавайки и малкото други, които биха поели по пътя на социалната конфронтация в името на едно по-добро бъдеще. •
Никола Петканов
