Из „Революционния катехизис“ на Бакунин

печат
» » » продължава от миналия брой

  1. d) Отнемане правото на наследство. Докато това право съществува, ще продължат да съществуват – ако не по право, то на практика – наследствените класови различия, положение, собственост – с една дума, социалното неравенство и привилегиите. Действителното неравенство, присъщо по закон на днешното общество, винаги ще води до юридическо неравенство, а социалното неравенство винаги ще води до политическо неравенство. Както казахме обаче, без политическо равенство не може да има свобода в най-общия, човешки, истински демократичен смисъл на думата: обществото ще продължи да се разпада на две неравни части, от които едната, неизмеримо по-голямата, обхващаща цялата маса на народа, ще търпи потисничеството и експлоатацията на другата. Следователно правото за наследяване се противопоставя на установяването на свободата; затова, ако обществото иска да бъде свободно, то трябва да го отмени.

е) То трябва да го отмени, защото това право е основано на фикция, която противоречи на принципа на свободата. Всички лични, политически и социални права са свързани с истинската жива личност. След смъртта съществува само фиктивната воля на човек, който повече не съществува и в името на смъртта тормози живите. Ако починалият държи на изпълнението на своята воля, тогава нека дойде и я изпълни, ако може, но той няма право да изисква от обществото да предостави цялата своя власт и правата си в разпореждане на нищожността му.

  1. f) Законната и сериозна задача на правото на наследяване се е заключавала винаги в това да предостави на бъдещите поколения средства да се развиват и да станат зрели хора. Затова правото да наследява, със задължението да се грижи за еднаквото възпитание и образование за всички деца от тяхното раждане до пълнолетие и за пълната им свобода, трябва да има само фонд за възпитание и обществено образование. По този начин всички родители ще бъдат еднакво спокойни за съдбата на децата си и тъй като равенството на всички е едно от основните условия за нравствеността на всеки, а привилегиите са източник на безнравственост, всички родители, чиято любов към децата е благоразумна и служи не на суетата им, а на съзнанието за човешкото им достойнство, дори да можеха да оставят на децата си наследствен дял, който би ги поставил в привилегировано положение, ще предпочетат режима на пълно равенство за тях.
  2. g) След премахване на неравенството, произтичащо от правото на наследяване, неравенството, произлизащо от разликата в естествените способности, сили и производствена енергия на отделната личност, все пак ще остане и макар че тази разлика никога няма да изчезне, тя ще отслабва постепенно под влияние на образованието и социалната организация, основаваща се на равенството, което с премахване на правото на наследство никога повече няма да бъде в тежест за бъдещите поколения.
  3. h) Трудът е в основата на достойнството на човека и на неговите права, защото само чрез свободния и разумен труд човек създава цивилизования свят, себе си като творец, отвоюващ своята човешка природа и права от външния свят и от собствената си животинска природа.

Клеймото на безчестието, наложено върху идеята за труда в древния свят и във феодалното общество, все още не е напълно изтрито въпреки всички фрази за достойнството на труда, които се повтарят ежедневно по всякакъв повод. То има два източника: първо, характерната вяра на древните, която и днес има своите тайни съмишленици, да се даде възможност на част от човечеството да се хуманизира чрез науката, изкуството, правотворчеството и правоприлагането; и второ, като следствие от първото – необходимостта щото останалата му част, естествено безкрайно по-многобройна, да се посвети на физическия труд в качеството си на роби. Този основен принцип на древната робовладелска цивилизация е довел до нейния крах. Градската община, покварена и дезорганизирана от привилегированото безделие на римските патриции и граждани, и от друга страна, подкопавана от незабележимата и бавна, но упорита дейност на този обезверен свят от роби, който въпреки робството си е бил спасен от труда, защото, макар и принудителен, е съхранил примитивната им сила – тази древна градска община попада под ударите на варварските народи, към които тези роби в по-голямата си част са принадлежали по рождение. Християнството, тази религия на робите, унищожава по-късно древното неравенство, само за да създаде ново: чрез привилегията на божията милост и на богоизбраните (в съчетание с) неравенството, породено по необходимост от завладяването, отново разделя човешкото общество на два лагера: на смърдящи селяни и на парфюмирано дворянство, на поданици и на господари; последните получават в наследство „благородния“ военен занаят и занаята на управлението, докато за крепостните остава само работата, която се счита не само за унизителна, но и за проклета. Същата причина неизбежно предизвиква същата последица: светът на аристокрацията, изтощен и деморализиран от привилегията на безделието, пада през 1789 г. под ударите на възмутените, обединени и могъщи крепостни селяни и работници. Тогава е провъзгласена свободата на труда и неговата правна реабилитация, но само юридическа, защото трудът фактически все още е унизен и поробен.

  1. i) Първият източник на това поробване, съдържащ се в догмата за политическото неравенство на хората, е атакуван и взривен от Великата революция; затова съвременното презрение към труда трябва да се отдаде на втория източник, който се заключава в разделението между умствения и физическия труд, което се развива постепенно и продължава да съществува и до днес; то възпроизвежда в нова форма древното неравенство и отново разделя социалния свят на два лагера: на малцинство, което сега е привилегировано не по закон, а от притежанието на капитала, и на по-голямата част на наемните работници, принудени да продават работната си сила не поради несправедливото предимство, предвидено по закон, а от… глад. Наистина в наше време теоретично се признава достойнството на труда и общественото мнение смята, че е срамно да се живее без труд, но тъй като човешкият труд, като цяло, се разделя на две части, едната от които – умствената – е призната за изключително почтена, въплъщаваща се в изкуствата, мисленето, концепциите, образите, изчислението, управлението и по-общо частното управление на труда, а другата част е самото физическото изпълнение, което чрез икономическия и социалния закон на разделение на труда се ограничава до чисто механична дейност – без мисъл и идея. При тези обстоятелства привилегированите собственици на капитала, включително хора, които по своите лични способности са най-малко пригодени за това, са усвоили първата категория труд и предоставили втората на народа. От тук произтичат трите най-големи злини: една за привилегированите от капитала, втора за масите и трета, произтичаща от двете предишни – за производството, за благосъстоянието, за справедливостта и за умственото и нравствено развитие на цялото общество. Злото, от което страдат привилегированите класи, се състои в следното: като вземат най-удобната част при разпределението на социалните функции за себе си, те започват, малко по малко, да заемат най-значимото място в света на разума и морала. Безспорно за развитието на ума, на науката и изкуството е необходимо известно свободно време; такъв отдих обаче трябва да се заслужи, той трябва да следва здравословната умора от ежедневния труд, като заслужена почивка, която трябва да зависи само от по-голямата или по-малка степен на енергия, способности и добронамереност на даден човек и да се предоставя от обществото, еднакво и без изключение, на всички. Междувременно всяко свободно време, получено по привилегия, не укрепва ума, а го деморализира, отпуска и убива. Цялата история ни учи, че – с редки изключения – класите на привилегированите, благодарение на богатството и ранга си, винаги са били най-малко продуктивни в умствено отношение, а най-големите открития в областта на науката, изкуството и индустрията в повечето случаи са направени от хора, които са били принудени от най-ранна възраст да се препитават с труд. Човешката природа е така устроена, че възможността за зло винаги поражда зло и че моралът на даден човек зависи в много по-голяма степен от условията на живот и от средата му, отколкото от собствената му воля. В това отношение, както и във всяко останало, законът за социалната солидарност е неумолим, така че, ако искаме да повишим нравствеността на хората, не е нужно да се грижим толкова за съвестта им, колкото за социалните условия на тяхното съществуване, и че както за отделния човек, така и за обществото няма по-добър начин да се повиши нравственото ниво от свободата при пълно равенство. Поставете най-искрения демократ на трона; ако той не го напусне веднага, със сигурност ще стане прословут злодей. Човекът, роден аристократ, ако поради една щастлива случайност не намрази ранга си и не се срамува от дворянството си, неизбежно ще стане тщеславен и нищожен, въздишащ за миналото, безполезен за настоящето и яростен противник на бъдещето. Точно по същия начин буржоата, разбойникът на капитала и привилегированият лентяй ще прекарват свободното си време в безделие, разврат и веселба или ще използват капитала за експлоатация и най-ужасно оръжие за още по-тежко поробване на работническата класа, която в крайна сметка ще се вдигне на революция срещу тях и ще ги помете много по-страшно от революцията през 1793 г. •

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *