История на анархизма

печат
» » » продължава от миналия брой

Ранният анархизъм

Събитията през 18-и век

Съвременният анархизъм се ражда от светската и хуманна мисъл от епохата на Просвещението. Научните открития, които я предшестват дават увереност на мислителите, че хората могат да разсъждават за себе си. Когато природата е опитомена чрез науката, обществото може да бъде свободно. Развитието на анархизма е повлияно силно от творбите на Жан Мелие, Холбах, чийто материалистичен мироглед резонира във възгледите на анархистите и Жан-Жак Русо, особено в неговите „Разсъждения за неравенството“ и аргументите му за моралната първичност на свободата. Русо акцентира върху добротата в характера на хората и разглежда държавата като фундаментално потискаща. „Допълненията към пътешествията на Бугенвил“ на Дени Дидро също оказват своето влияние върху формирането на анархистическия светоглед.
Френската революция действа като ориентир в историята на анархизма. Използването на революционно насилие от масите завладява анархистите от по-късните векове с такива събития като похода на жените към Версай, щурма на Бастилията и бунта в завода на Ревейон, които се разглеждат като революционен архетип. Анархистите се идентифицират с „Бесните“, които изразяват искането на санкюлотите (фр. „безгащниците“) да се противопоставят на революционното правителство като „дървен камък“ – правителство не може да бъде революционно. Разобличавайки якобинската диктатура, Жан Варлет пише през 1794 г., че „правителството и революцията са несъвместими, ако хората не желаят да установят конституционна власт в постоянно въстание срещу самите себе си“. В своя „Манифест на равните“ от 1801 г. Марешал очаква занапред изчезването, веднъж завинаги, на „отвратителното разграничение между богати и бедни, между големи и малки, господари и лакеи, управляващи и управлявани“. Френската революция запечатва в съзнанието на анархистите, че веднага щом бунтовниците завземат властта, те стават нови тирани, за което свидетелстваше насилието, режисирано от държавата при царуването на терора. Протоанархистическите групировки на бесните и санкюлотите в крайна сметка са гилотинирани от якобинците.
Дебатът за влиянието на френската революция върху анархистическата кауза продължава и до днес. За историка анархист Макс Нетлау френската революция не прави нищо повече от реформирането и модернизирането на милитаристичната държава. Руският революционер и мислител, анархистът Петър Кропоткин обаче проследява произхода на анархистическото движение в борбите на революционерите. С по-умерен подход независимият учен Шон Шийхан отбелязва, че Френската революция доказва, че дори най-мощните политически институции могат да бъдат свалени.
Уилям Годуин в Англия е първият, който разработва съвременната анархистка мисъл. Обикновено той се смята за основател на школата, известна като философски анархизъм. В своята „Политическа справедливост“ (1793 г.) Годуин твърди, че правителството по своята същност упражнява злокобно влияние върху обществото и увековечава зависимостта и невежеството. Той смята, че разпространението и използването на рационалното мислене сред масите в крайна сметка ще доведе до изчезването на правителството като ненужна сила. Въпреки че отрича моралната легитимност на властта, той е против използването на революционната тактика за нейното отстраняване. По-скоро той се застъпва за заместването ѝ чрез процеса на мирната еволюция. Неговото отвращение към създаването на общества, основани на закона, го води до осъждането на властта, правото на собственост и дори на брака, като проява на народното „умствено поробване“. Годуин счита, че основен принцип на обществото, поощряващ естественото развитие на личността, е използването на правото ѝ на разсъждения, за да стигне до взаимноизгодни начини на социална организация. Във всеки случай, твърди той, правителството и неговите институции ограничават развитието на способността да се живее пълноценно в съответствие с напълно и свободно упражняваната лична преценка.

Прудон и Щирнер

Французинът Прудон се счита за основател на съвременния анархизъм, това си име той получава със своята пионерска работа „Що е собственост? Или върху принципа на правото и правителството“, публикувана през 1840 г. В нея той пита: „Що е собственост?“, на който въпрос отговаря в обвинителен тон: „собствеността е кражба“. Теорията на Прудон за симбиозата отхвърля държавата, капитализма и комунизма. Той призовава за коопериране на основата на сдружения на свободни личности, свързани в децентрализирана федерация с „народна банка“, предоставяща безплатни кредити на работниците. Той я противопоставя на това, което нарича „владение“ или ограничаване на собствеността върху ресурси и стоки при повече или по-малко непрекъсната им употреба. По-късно Прудон добавя, че колективната „собственост и свобода“ са опората срещу държавната власт. Тази система на взаимност при труда и потреблението наричат „мютюализъм“ (от фр. mutuel – взаимно), а нейните последователи – „мютюалисти“ или прудонисти. По-късно те ще играят важна роля в Първия Интернационал, особено на първите му два конгреса, проведени в Женева и Лозана, но европейското му влияние намалява с ръста на анархокомунизма. Мютюализмът обаче намира благодатна почва в края на 19-ти век сред американските анархоиндивидуалисти.
В Испания Рамон де ла Сагра създава анархистическото списание „El Porvenir“ (исп. „Бъдещето“) в Ла Коруня през 1845 г., вдъхновено от идеите на Прудон. Каталунският политик Пи-и-Маргал става основен преводач на произведенията на Прудон на испански език. За кратко той става президент на Испания през 1873 г., докато е лидер на Демократичната федерална републиканска партия, с която се опитва да реализира някои от идеите на Прудон.
Влиятелната форма на индивидуалистичния анархизъм, наречена егоизъм или още егоистичен анархизъм, е изложена от един от най-ранните и известни привърженици на индивидуалистичния анархизъм – немският философ Макс Щирнер в неговия труд „Единственият и неговата собственост“ – основен философски текст, публикуван през 1844 г. В него Щирнер е критичен спрямо капитализма, защото предизвиква класова борба, богатите експлоатират бедните, използвайки държавата като свой инструмент. Също така отхвърля религията, комунизма и либерализма, защото създават личности, подчинени на Бога, колектива или държавата. Според Щирнер единственото ограничение на правата на човека е тяхната сила, с която получават това, което искат, без оглед на Бог, държава или морал. Той вярва, че общество не съществува, но „хората са неговата реалност“. Щирнер се застъпва за самоутвърждаване и предвижда създаването на съюзи на егоисти, безсистемни сдружения, които непрекъснато се актуализират, като се подкрепят всестранно чрез акта на волята, предлаган като форма на организация вместо държавата. Индивидуалистичните анархисти твърдят, че егоизмът ще насърчи един истински и спонтанен съюз между хората. Щирнер е за индивидуалния бунт, който не се стреми към създаване на нови институции или техни подобия.

Обратите през 1848 г.

Европа е разтърсена от нова революционна вълна през 1848 г., която отново се надига в Париж. Новото правителство, състоящо се главно от якобинци, е подкрепено от работническата класа, но не успява да проведе значими реформи. Прудон и руският революционер Михаил Бакунин са въвлечени в събитията от 1848 г. Провалът на революцията дооформя възгледите на Прудон. Той стига до убеждението, че революцията трябва да бъде насочена към унищожението на властта, а не към завземането ѝ. В капитализма вижда корена на социалните злини, а правителството, използващо само политически инструменти, не е в състояние да реши реалните проблеми. Ходът на събитията от 1848 г. и провалът на революцията на свой ред кара Бакунин да загуби доверие във всякакви реформи.
Други анархисти, участвали активно в революцията от 1848 г. във Франция, са Анселм Белегариг, Ернест Кьордероа и ранният анархокомунист Жозеф Дежак, който пръв се нарича либертер (фр. libertaire – борец за свобода). За разлика от Прудон, той твърди, че „не само продуктът на труда, а задоволяването на нуждите, независимо от тяхното естество, дава право на работника“. Дежак е критик на мютюалистката теория на Прудон, на пазарната икономика, на антифеминистките му възгледи и поддържането на индивидуалната собственост. По-късно в Америка той издава книгата си „Революционният въпрос“, а по-късно, на части и „Човешката сфера – една анархистка утопия“ в своето периодичното издание „Le Libertaire“ – „Списание на социалното движение“.
Френското анархистическо движение, макар да се нарича „мютюалистко“, започва да набира скорост през 1860-те години, когато работническите сдружения се превръщат в сила.

Класическият анархизъм

Десетилетията от края на 19-и и началото на 20-и век са „златният век“ на анархистическата история. В тази „класическа“ епоха, обхващаща периода от 1840/1860 до 1939 г., анархизмът (наред с марксизма) играе важна роля в борбите на работническата класа в Европа, Северна и Латинска Америка, Азия и Австралия. Модернизмът, железопътните линии, достъпът до печата и масовата миграция помагат на анархистите да разгърнат своята кауза.

Първият Интернационал, Парижката комуна и Михаил Бакунин

През 1864 г. се създава Международната асоциация на труда (МАТ), наричана още „Първият Интернационал“, обединяващ различни революционни движения, включително прудонисти, марксисти, синдикалисти, анархисти и бланкисти (от името на революционера Луи Огюст Бланки). Водеща фигура в Интернационала и член на неговия Генерален съвет е Карл Маркс. Четири години по-късно, през 1868 г. към Първия интернационал се присъединява Михаил Бакунин със своите другари анархисти-„алиансисти“, които се застъпват за колективизация на имуществото и революционно премахване на държавата. С контактите и чрез кореспонденцията си с други членове на Интернационала Бакунин се стреми да създаде международни братства от революционери, които да гарантират, че настъпващата революция няма да вземе авторитетен курс, в рязък контраст с другите движения, които се стремят към завземането на държавната власт. Енергията и писанията на Бакунин на най-различни теми – от социалната революция, организационния въпрос, равенството между половете до образованието – допринасят за увеличаване на влиянието му в MAT. Основната му линия в Интернационала е работа за победата на революцията, против създаването всякакви правителства, включително от работници или „експерти“. Пролетариите трябва да се стремят да се освободят от класовото господство на буржоазията с помощта на преки действия, съюзяване, взаимопомощ и стачки, против участието в буржоазната политика.
Първоначално бакунистите работят с марксистите, за да придадат на Първия Интернационал по-революционна социалистическа насока. Впоследствие обаче Интернационалът се поляризира в два лагера от последователи на Маркс и на Бакунин, който характеризира идеите на Маркс като централистки. Бакунин прогнозира, че ако марксистката партия дойде на власт, лидерите ѝ просто ще заемат мястото на господстващата класа, срещу която са се борили. Последователите на Прудон – мютюалистите – също се противопоставят на Марксовия държавен социализъм и са против участието на работниците в политиката и парламентаризма, за обществена и лична собственост.
Междувременно въстанието на френските работници след френско-пруската война води до създаването на Парижката комуна през март 1871 г. Анархистите играят видна роля в Комуната, заедно с бланкистите. Въстанието е повлияно до голяма степен от идеите на анархистите и заема важно място в анархистическата история. Радикалните социалистически възгледи, подобни на Прудоновия федерализъм, до известна степен са осъществени в Комуната. Най-важно е, че работниците доказват, че могат да управляват фабриките и обществените услуги. След поражението на Комуната анархисти като Варлен, Луиз Мишел и Реклю са разстреляни или заточени на Дяволския остров. Анархистическите идеи се преследват във Франция повече от десет години. Видни членове на Първия Интернационал, оцелели от кървавото потушаване на Комуната, емигрират в Швейцария, където по-късно създават Анархистически Интернационал в Сен Имие.
През 1872 г. конфликтът между марксисти и анархисти приключва. През 1871 г. на Лондонската Конференция Маркс предлага създаването на политически партии, което е осъдено от анархистите като неприемлива опортюнистическа перспектива. Различни секции (като италианската, белгийската и юрската федерация) отхвърлят предложението на Маркс по време на Конгреса в Хага (през 1872 г.), разглеждайки го като опит за създаване на държавен социализъм, който в крайна сметка не е в състояние да освободи човечеството. За разлика от марксистите, те предлагат вместо с политическа борба, освобождаването на работническата класа да се извърши със социална революция. В резултат анархистите са изключени от Първия Интернационал, в отговор на което антиавторитарните федералистки секции свикват свой Международен конгрес в Сен Имие и приемат революционна анархистка програма. •

превод от руски – ru.qwe.wiki
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *