История на анархизма

печат
» » » продължава от миналия брой

Появата на анархокомунизма

Анархокомунизмът се развива от радикалните социалистически движения след Френската революция, но за първи път е формулиран като такъв в италианската секция на Първия интернационал. Именно убедителната критика на Кафиеро и Ерико Малатеста проправя пътя за анархокомунизма и загърбването на колективизма с аргумента, че последният неизбежно ще доведе до конкуренция и неравенство. Публицистът Ален Пенгам отбелязва, че между 1880 и 1890 г. перспективата за революция е затворена. Анархокомунистите се обявяват против организационните тенденции на политическа и синдикална борба (например за осемчасов работен ден) като прекомерно реформаторски и в отделни случаи се придържат към терористични актове. Все по-изолирани, те решават да се присъединят към работническите движения след 1890 г. С помощта на Пьотър Кропоткин, с неговия оптимизъм и убедително перо, анархокомунизмът се превръща в основното анархистическо течение в Европа и извън нея, с изключение на Испания, където преобладава анархосиндикализмът. Теоретичната работа на Кропоткин и Ерико Малатеста придобива значение по-късно, тъй като тя е разширена и развита от проорганизационните секции, които изместват антиорганизационните и бунтовни групи. Кропоткин разработва теорията за анархокомунистическата революция, като заявява: „работническата класа, организирана в предприятията (в клетките на капиталистическия начин на производство), е тази, която се стреми да се утвърди като действителна работна сила и като по-рационален промишлен орган или социален мозък от работодателите.“

Организираният труд и синдикализма

Поради големия приток на европейски имигранти, Чикаго се превръща в център на американското анархистическо движение през 19-и век. На 1 май 1886 г. в няколко града в Съединените щати се провежда обща стачка с искания за осемчасов работен ден и анархистите влизат в съюз с работническото движение, макар че целта е реформистка. На 3 май, при схватка в Чикаго стачкоизменници се опитват да преминат през живата верига. Двама работници загиват, когато полицията открива огън срещу тълпата. На следващия ден анархистите организират протестен митинг на площад Хеймаркет в Чикаго. Провокатори хвърлят бомба от странична уличка. В последвалата паника полицията открива огън по тълпата. Загиват седем полицаи и най-малко четирима работници. Осем анархисти, пряко или косвено свързани с организаторите на митинга, са арестувани и обвинени в убийството на полицаите. Те се превръщат в политически знаменитости на международното работническо движение. Четирима от тях са осъдени на смърт и екзекутирани, а петият се самоубива преди екзекуцията. Инцидентът става известен като делото Хеймаркет, с което властта иска да постави бариера пред движението и борбата за осемчасов работен ден. През 1890 г. се прави втори опит – този път в международен мащаб – да се организира борбата за осемчасов работен ден. Същевременно той има за цел да увековечи паметта на работниците, които загиват в класовата борба срещу капитала. Въпреки че първоначално честването е замислено като отделно събитие, през следващата година 1 май се утвърждава като международен работнически празник на борбата за хляб и свобода. Синдикализмът, чиито корени са в 19 век, когато се организират работническите движения и синдикатите в Първия интернационал, преживява своя разцвет от 1894 до 1914 г. Впоследствие се развива анархосиндикализмът, чийто основен принцип – икономическата борба предшества политическата – може да бъде проследен до Прудон и Бакунин, когато същият проблем довежда до разцепването на Първия интернационал. Анархосиндикалистите застъпват гледището, че работническите синдикати трябва да бъдат насочени не само към подобрение на условията на труд и увеличение на възнагражденията на работниците, но и към революционните цели за трансформация на обществото.
Френската Confédération générale du travail (Всеобща конфедерация на труда) е една от най-известните анархосиндикалистки организации в Европа. Тя отхвърля нелегалната борба и е силно повлияна от анархизма. Със своята базова организация и лаборатория за революционните идеи, нейната структура е пренесена в другите европейски организации на съмишленици. По-късно, след 1914 г. организацията поема по пътя на реформизма, за да попадне под влиянието и разпоредбите на ръководените от Коминтерна маркс-ленински партии.
През 1907 г. Международният конгрес на анархосиндикалистите в Амстердам събира делегати от повечето европейски страни, Съединените американски щати, Япония и Латинска Америка. Централната дискусия засяга връзката между анархизма и синдикализма. Ерико Малатеста и Пиер Монат са на диаметрално противоположни позиции по този въпрос. Монат смята, че синдикатите са революционни по природа и че чрез своите борби те ще създадат условия за извършването на социалната революция, докато Малатеста, следвайки Бакунин, не приема, че синдикализмът сам по себе си е достатъчен. Той счита, че синдикалното движение е реформаторско и дори консервативно, като се аргументира, че професионалните синдикални бюрократи са по същество обуржоазени и антиработнически. Малатеста предупреждава, че техните цели се свеждат до увековечаването на самия синдикализъм, докато анархистите трябва винаги да преследват анархията като своя крайна цел и следователно – да се въздържат от всякакви компромиси, пречещи на постигането ѝ.
В Испания синдикализмът се засилва значително още през 1880-те години, но първите организации, свързани с анархисти, не процъфтяват. Едва през 1910 г. е основана Националната конфедерация на труда или CNT, която постепенно се слива с анархизма, като през 1927 година се създава ФАИ (Федерацията на анархистите от Иберийския полуостров, включваща и португалските анархисти), наречена „Желязната ръка на CNT“. CNT е свързана тясно с Международната асоциация на работниците (на федерациите на анархосиндикалистите, основана през 1922 г.) Успехът на CNT стимулира разпространението на анархосиндикализма в Латинска Америка. Регионалната Аржентинска работническа федерация (ФОРА) достига четвърт милион членове и надминава социалдемократическите профсъюзи.
Към началото на 20-и век революционният синдикализъм е разпространен по целия свят, от Латинска Америка до Източна Европа и Азия, като голяма част от дейността му се осъществява извън Западна Европа.

Пропагандата на дело

Използването на революционното политическо насилие, известно под името пропаганда на дело, е работа на малка, но влиятелна част от анархистическото движение в продължение на около четири десетилетия след 1880-те години. То е замислено като форма на въстанически и терористически действия за вдъхновяване и подтикване на масите към революция. Това се случва във време, когато анархистите са репресирани и революционерите остават все по-изолирани. Разпадът на френското социалистическо движение след потушаването на Парижката комуна през 1871 г., екзекуциите и заточенията на много комунари в колонията на Дяволския остров предизвикват появата и практикуването на индивидуалния терор. Главният фактор за засилването на пропагандата на дело според историка Констанс Бантман обаче са писанията на двамата руски революционери между 1869 и 1871 г. – Михаил Бакунин и Сергей Нечаев, – които разработват сериозни въстанически стратегии. (Тези твърдения трябва да се приемат резервирано, защото Бакунин е противник на индивидуалните акции.)
Пол Брюсе, лекар и активен участник във въоръжените бунтове, популяризира пропагандата на дело. В Съединените щати Йохан Мост се застъпва за безпощадните публични действия за отмъщение срещу контрареволюционерите, защото ние проповядваме не само дела сами по себе си, но и действия като актове на пропаганда.
Руските анархокомунисти използват тероризма и нелегалните действия в своята борба. Множество държавни глави в света стават мишена на членове на анархисткото движение. През 1901 г. полско-американският анархист Чолгош убива президента на САЩ Уилям Маккинли. Ема Голдман, за която погрешно се подозира, че е замесена в тази акция, изразява известна симпатия към Чолгош, което става причина за горното мнение.
Голдман подкрепя и Александър Беркман в неуспешния му опит за атентат срещу стоманения магнат Хенри Фрик след стачката в Хоумстед. Тя пише колко несравними са тези малки актове на насилие с потопа от насилие, извършвано редовно от държавата и капитала. В Европа вълната на нелегалната борба (и отдаването на живота „извън закона“ като цяло) се разпространява от анархистическото движение като Мариус Жакоб, Равашол, интелектуалецът Емил Анри и бандата на Боно са сред по-забележителните примери. Членовете на Бандата на Боно например оправдават незаконните и агресивни действия с аргумента, че „експроприират“ имущество, което не е правомерно придобито от капиталистите. В Русия „Народна воля“, която не е анархистка организация, но черпи вдъхновение от работите на Бакунин, убива царя Александър II през март 1881 г. и получава известна обществена подкрепа. В по-голямата си част обаче анархистическото движение в Русия остава маргинално през следващите години.
Още през 1887 г. важни фигури на анархистическото движение се дистанцират както от нелегалната борба, така и от пропагандата на дело. Пьотър Кропоткин например пише в Le Revolte, че структура, основана на толкова дълга история, не може да бъде унищожена с няколко килограма динамит. Държавните репресии срещу анархистическите и работническите движения, включително прословутите френски „закони срещу злосторниците“ от 1894 г., въведени след поредица успешни атентати, може би допринасят за изоставянето на този вид тактика. Ранните застъпници на тази пропаганда като Александър Беркман започват да поставят под въпрос легитимността на насилието като тактика. Редица анархисти се застъпват за отказ от нея в полза на колективните революционни действия чрез синдикалното движение. В края на 19-и век става ясно, че пропагандата на дело няма да предизвика революция. Въпреки че е използвана само от малцина анархисти, тя успява да вкорени схващането за анархизма като стихийна сила и води до изолиране на анархистите от широките социални движения. В началото на 20-и век тя е изоставена от по-голямата част от анархисткото движение.

Революционната вълна

В революционната вълна от 1917-23 г. анархистите се включват активно в различна степен. След неуспешната руска революция от 1905 г. анархистите отново участват както във февруарската, така и в октомврийската революция от 1917 г. и първоначално някои са във възторг от болшевишката кауза. Преди революцията Ленин успява да убеди мнозина анархисти и синдикалисти с високата оценка, която им дава в работата си от 1917 г. „Държавата и революцията“. Възраженията на анархистите обаче не закъсняват. Те се противопоставят например на лозунга „Цялата власт в Съветите“. Диктатурата на пролетариата е несъвместима с гледната точка на анархистите и сътрудничеството скоро приключва, тъй като болшевиките се обръщат срещу тях и другите леви опозиционери. След като затвърждават своята власт, болшевиките започват масови репресии срещу анархисти. В централна Русия те са разстрелвани, затваряни, преминават в нелегалност или капитулират и се присъединяват към победилите болшевики. Анархистите от Петроград и Москва бягат в Украйна. Там е създадена анархистическа Свободна територия, автономен район с близо седеммилионно население. Анархистите, които в началото на гражданската война в Русия се сражават срещу антиболшевишката бяла армия, вече воюват срещу Червената армия, украинската националистическа армия и германските и австроунгарските войски, които продължават бойните действия и след Брестския мир (1918). Този конфликт приключва с Кронщатското въстание от 1921 г., когато балтийските моряци и граждани в гарнизона Кронщат обявяват „Третата революция“. Болшевишкото правителство смазва въстанието. Революционната въстаническа армия на Украйна, водена от Махно и създала Свободната територия на Украйна, продължава да действа до август 1921 г., когато е разбита от болшевиките броени месеци след Кронщатското въстание.
Ема Голдман и Александър Беркман, депортирани от Съединените щати през 1917 г., са сред анархистите, провели кампания в отговор на болшевишката диктатура и потушаването на въстанието в Кронщат. Те описват видяното в Русия и разобличават болшевишката полицейщина. За тях прогнозата на Михаил Бакунин за последиците от марксистката власт и превръщането на лидерите на новата социалистическа държава в нова управляваща класа се оказва напълно правилна. През 1920 г. Пьотър Кропоткин публикува послание до западните работници, в което предрича, че измамният път на държавния социализъм е обречен на провал. Разочаровани от развитието на събитията, Голдман и Беркман напускат СССР през 1921 г., а в същата година умира и Кропоткин. Към 1925 г. анархизмът вече е напълно забранен от болшевишкия режим. „Победата“ на болшевиките в Октомврийската революция и Гражданската война нанася тежки поражения на анархистическите движения в международен мащаб. Много работници и активисти виждат пример в успеха на болшевиките, а комунистическите партии нарастват за сметка на анархизма и други социалистически движения. Във Франция и Съединените щати например членовете на основните синдикални движения и Общата конфедерация на труда, както и повечето от работниците в промишлените предприятия по света напускат анархистическите организации, за да се присъединят към Коминтерна. •

превод от руски – ru.qwe.wiki
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *