„Калигула“ на Албер Камю

печат
Тази пиеса е писана през 1938-1944 г., вижда сцената през 1945 г. Цитати, реплики на Калигула, „безумния“ римски император, живял и „творил“ през първи век от новата ера:
Чуй ме сега. Първо, всички патриции, всички граждани на Империята, които разполагат с каквито и да е средства, големи или малки няма значение, ще бъдат задължени да лишат децата си от наследство и да завещаят всичко на държавата…
Не ме прекъсвай, не съм ти давал думата. Та, изхождайки от нашите нужди, ние ще екзекутираме тези хора в произволен ред по съставен списък. Когато ни скимне, ще променяме този списък. И ще прибираме наследството им…
Млъкни. Редът на изпълнение на екзекуциите няма никакво значение. По-точно, всички екзекуции имат равно значение, от което следва, че нямат значение. Всеки за нещо е виновен. Тоест всички са виновни в еднаква степен. Забележи, този начин изобщо не е по-безнравствен от ограбването на гражданите чрез увеличаване на косвените данъци върху храните, без които човек не може да мине.
Властването – това значи грабеж. Това е властта. Това е да управляваш. Всички го знаят! Но ограбването става по различни начини. Лично аз предпочитам да грабя открито, без преструвки!
Историческият Калигула може би не е произнасял точно тези думи. Казал го е с делата си – наистина категорично и откровено.
Деянията му характеризират властта като явление. Това е властта – грабеж. Всички го знаят. Друга просто не съществува, не и в нашата Вселена. Можем само да различим по-смела и по-страхлива власт, по-брутална, която си позволява да бъде себе си, и такава, която е стресната от народната съпротива и гледа да пипа внимателно,… ала при всеки удобен случай би проявила същността си на крадец и насилник в целия си ръст и блясък.
Властта е злодей в червата.
Присъда, произнесена не от Камю, а от самата власт. Драматургът-философ и активист единствено е изчистил самопризнанието от увъртанията на „по-нормалните“ властници. Камю констатира, не съчинява.
След първата постановка на пиесата следват много други, включително у нас, в България, включително и сега – за излъчване в интернет поради карантината.
Никога в известните постановки обаче Калигула на Камю не е бивал представян като практически пълномощен говорител на всички властници. Напротив – той е пример за „доведената до абсурд власт“, „прекалено последователна власт“, „безконтролна власт“. Самият „войнишки император“, заклан от в разцвета на силите си (на 28 години) от следващия на опашката, е показван от различните режисьори или като безнадежден психопат, или като „прекалено човечен“, а човешката природа („всички го знаят“) е лоша, тъмна… С една дума, постановчиците на пиесата са се стремили да внушават, че или „лошата власт“ е просто отклонение, или „хората са изроди и само свръхчовешки мъдър управник може ги озапти, но да се пази от прекаляване“.
Омерзителното в т. нар. творческа интелигенция, често наричана „дейци на културата“, е тъкмо тази нейна лигавщина. Хем да се изпъчат като дисидентстващи, ритвайки властта изобщо и държавата в частност по кокалчето (но то е обуто в бронирани ботуши), хем да повъздишат като незадоволени монахини за „силната ръка“, която се ръководи от „просветен ум“. Мечти за добър цар и истерично демонстриран ужас от „лошите“ властници, които – ама разбира се! – са просто изключение.
Тези дейци, всъщност пачаври, леят в ушите на обществото отровата „да балансираме властта, за да не се изражда в тирания“.
Нормално поведение за интелектуалците – не могат си позволят откровението, че властта винаги е тирания, просто защото винаги разчитат на благоволението на властта („правилната, непрекалената“) да им отпуска дажби слава, субсидии, хонорари, награди. Най-смелите „културтрегери“ дръзват да плюят държавата, подир което незабавно облизват плюнката си, поемайки с нея и други телесни течности – вече не свои.
Нарекох режисьорите на такива гаври с пиесата на Камю „пачаври“, а не проститутки само защото „работещите момичета“ честно залагат само своя задник, докато „творците“ подлагат чуждите, призовават зрителите, читателите и слушателите си да се навеждат, като изкарват това навеждане „граждански дълг“, а дори и „доблест“.
Аз обаче наричам това предателство и измама. •

Шаркан


Биографична справка

Албер Камю

Албер Камю е роден на 7 ноември 1913 г. в Мондови, Алжир, в семейство на френско-испански заселници. На 27-годишна възраст заболява от туберкулоза, което слага край на активните му спортни увлечения, но не го спасява от военната наборна комисия. Работейки, учи и завършва философия в Алжирския университет. На вълната на солидарност с Астурийското въстание през 1934 г. влиза във Френската компартия, откъдето само година по-късно е изключен за „троцкизъм“.
Развива дейност като драматург, основава работнически театър, пътува много из Европа. Сътрудничи с ляворадикални вестници, като една от темите на статиите му е тежкото положение на арабското население в Алжир.
По времето на войната живее в Париж и участва в съпротивата срещу нацистката окупация.
След войната често публикува свои материали в издания на анархисти и революционни синдикалисти. Остро критикува „комунистическите“ режими в СССР и Източна Европа.
През 1957 г. получава Нобелова награда за литература.
На 4 януари 1960 г. загива в автомобилна катастрофа.
През 2011 г., във вестник Кориере дела Сера италианският писател Джовани Катели огласява версията на покойния чешки литератор Ян Забрана, че гибелта на Камю е операция на съветските спецслужби като отмъщение за осъждането на инвазията в Унгария през 1956 г.; при това се твърди, че френското разузнаване е знаело за предстоящото покушение, но е предпочело да бездейства. •


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *