Капиталът в ХХI век

печат
(продължава от миналия брой)

12) Какво да се прави?

Ролята на държавата в икономиката е предмет на разгорещени дискусии – едни призовават напълно да се „отмени“ държавата и да се разчита изцяло на пазарните механизми, а други, обратно, се стремят да повишат ролята на държавата в регулирането на икономиката. И едните, и другите са частично прави: необходими са както съвсем нови инструменти за обуздаване на „разбеснелия се финансов капитализъм“, така и модернизация на данъчната и социално-осигурителната система, които са станали толкова сложни и тромави, че са на път да се обезсмислят. Държавната намеса например предотврати краха на международната финансова система през 2007-2008 г., но държавата не съумя да реагира адекватно за отстраняването на предпоставките, довели до финансовата криза – по-конкретно, стъписващата непрозрачност на световните финансови потоци и ръстът на имущественото неравенство.

13) Прогресивна скала на подоходния данък

Едно от съществените нововъведения през XX век е развитието на прогресивното данъчно облагане на доходи и наследства. Тези институти изиграват значителна роля за намаляването на имущественото неравенство през изминалото столетие и до голяма степен обясняват защо концентрацията на богатствата така и не достига нивото от неговото начало.

От друга страна, стремителното съкращаване на прогресивния подоходен данък в САЩ и Великобритания от началото на 1980-те изиграва своята роля за ръста на най-високите доходи и разширяването на пропастта между богати и бедни. Същевременно, развитието на данъчната конкуренция между държавите (които така и не съумяха да съгласуват данъчната си политика) принуждава много правителства да освобождават доходите на капитала от прогресивното данъчно облагане, което може да доведе (ако вече не е довело) до регресивно данъчно облагане на върхушката на богаташите – тоест, доходите на милионерите се облагат с неколкократно по-нисък процент, отколкото тези на надничарите.

Интересно е, че САЩ са първата страна, където данъчната ставка за най-високите доходи (1919–1922) и за наследствата (1937–1939) надвишава 70%. Счита се, че целта на такъв висок данък е не толкова да пълни държавната хазна, колкото да обуздава ръста на максималните доходи и на наследствата, чиито размери законодателите от това време определят като социално неприемливи и икономически неефективни.
Прогресивният данък върху доходите справедливо може да бъде отнесен към либералните инструменти за намаляване на имущественото неравенство. Той се е превърнал в някакъв компромис между социалната справедливост и индивидуалната свобода. (N. B.: Да се граби!)
В резултат на данъчната реформа от 1986 година обаче максималната ставка на подоходния данък в САЩ спада до 40%. В същото време доходите на мениджърите от висшето звено започват рязко да нарастват.
Ако приемем необходимостта да се балансира съществено имущественото неравенство в САЩ, изглежда разумно да се въведе около 80% данъчна ставка върху доходите над един милион долара годишно. Това не само няма да ограничи ръста на икономиката на САЩ, но ще позволи и да се разпределят плодовете на този ръст по-адекватно.
За разлика от ред други недоказуеми теории – като например тази, че ниските данъци стимулират икономиката, – инвестициите в образование, наука, технологии, изобретения и здравеопазване са безспорно доказан двигател на икономическия ръст. За да се обезпечат необходимите инвестиции за развитие на образованието и здравеопазването в САЩ, е напълно достатъчно ставката на данъка върху доходите над 200 хиляди долара годишно да се увеличи до 50–60%. Очевидно е обаче, че нищо подобно няма да се случи в обозримото бъдеще, а обратното е много по-вероятно – още по-голямо намаляване на данъците на върхушката за сметка на образованието и здравеопазването на огромната част от населението, което може да доведе до ръст единствено „на хартия“ (или по-точно – „на монитор“) – спекулативен, инфлационен и по същество илюзорен.
За съжаление, тенденцията в прилагането на прогресивната скала на данъчното облагане в САЩ през XX век свидетелства за бавно, но неумолимо движение към установяване на олигархичен режим.

14) Данък върху богатството

Освен прогресивното подоходно облагане, друг начин за обуздаването на взривоопасния ръст на крупните състояния може да бъде въвеждането на глобален прогресивен данък върху богатството, съпътстван от засилване на прозрачността на международните финансови операции. За да функционира такъв данък обаче, информацията за капиталите трябва да бъде открита и достъпна за демократичните институции – необходимо условие за ефикасното регулиране на банковата система и международните капиталови потоци.

Основната задача на данъка върху богатството не е толкова финансирането на социални проекти, колкото възпирането на безконтролния ръст на имущественото неравенство и регулирането на финансовите и банковите системи за предотвратяване на кризите.
Без въвеждане на глобален данък върху богатството има опасност делът на 1% от населението от световното богатство да продължи да расте безкрайно. Нещо повече, ако в условията на свободна търговия и свободно движение на капитала и на работната сила, не съществува силна социално ориентирана държава и прогресивно данъчно облагане, опасността от възникване на националистически и протекционистки настроения нараства многократно.
Данъкът върху богатството, за разлика от данъка върху доходите от капитала, трябва да позволи по-справедливо да се оценяват и облагат с данъци най-крупните състояния. Ставката на данъка върху богатството трябва да бъде ниска –няколко процента, но засега никой не предлага конкретни цифри. Данъкът върху богатството е нова идея и тя трябва да бъде адаптирана към капитализма на XXI век. В демократичните институции на Европа и Америка са длъжни да обсъдят скала за ставките на този данък, основите за оценка на облагаемите активи, редът за предаване и обмен на информация за размера на активите и техните собственици.

Налага се обаче да констатираме, че въвеждането на прогресивен данък върху богатството изисква недостижимо понастоящем ниво на международно сътрудничество и политическа интеграция между страните в Европа. Затова е разбираемо, че в настоящия момент въвеждането на данък върху капитала в глобален мащаб е утопия.

15) Прозрачност на финансовите потоци

Обоснована дискусия за методите за решаване на глобалните проблеми, стоящи пред човечеството (бъдещето на социално ориентираната държава, стойността на прехода към нови източници на енергия и т. н.) е възможна само при наличието на точни и пълни данни за разпределението на богатствата в света.
За съжаление, значителна част от световния капитал е „скрита“ в офшорните зони. Финансовата прозрачност може да бъде постигната само ако европейските и американските банки разкриват на съответните държавни органи всички операции по сметките на своите клиенти.

Заключение

Според Пикети разривът в благосъстоянието между 10-те процента от населението и всички останали жители на САЩ и Западна Европа е започнал да се увеличава от 1980-те и ще продължи да расте поне до края на XXI век.

Проученият от Пикети огромен масив от информация, събран за три столетия, сочи, че такъв тип икономическо неравенство е норма, а не изключение. От този факт следва, че възможността за отделния индивид да се изкачи на върха на имуществената йерархия във все по-голяма степен ще се определя от наследеното семейно състояние, а не от неговите лични способности.
Нещо повече, законите на съвременната пазарна икономика съдействат щото концентрацията на богатствата в ръцете на нищожен процент от населението да продължи да расте. Ако държавата не се намеси в тези процеси, не може да се изключи рискът от политически размирици в развитите страни на Запада.
Динамиката на имущественото неравенство, демонстрирана от Пикети, очевидно противоречи на един от фундаменталните принципи на демократичното общество – материалният успех да бъде резултат от усилията и дарбите на човека, а не на неговите прадеди.
Този принцип е действал успешно в течение на тридесет-четиридесет години след края на Втората световна война, но Пикети доказва, че този период е „аномалия“, предизвикана от сътресенията от двете световни войни, и не може да се разглежда като естествена проява на икономическите процеси, протичащи в обществото.
Пикети от една страна предлага да се повиши съществено ролята на държавата в регулирането на икономиката в международен мащаб – в частност, чрез въвеждане на глобален данък върху богатството, – но от друга сам признава, че в дадения момент подобни действия са пълна утопия.

Георги Константинов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *