Корупцията е институция на държавата

печат
» » » продължава от миналия брой

В края на Средновековието, от втората половина на XV до първата половина на XVII век две категории хора – за да не кажа две класи – започват да проявяват явен стремеж за индивидуално освобождение, а именно и за корупция. Това са военните банди и политиците. И едните, и другите произхождат отначало и главно от Италия. Всъщност бандите не са италианци. В тях повечето са французи, испанци и най-вече германци. Те се привлечени от Италия както от гражданските, така и от войните между италианските държавици, чийто театър дълго време е тази красива и нещастна страна.
Всъщност това са банди разбойници, повече или по-малко организирани и дисциплинирани, състоящи се от хора от много националности. Обесници, обединени само от връзките на порока, варварството и страстта към печалба, наемници без вяра, без закон, предлагащи своите услуги на оня, който плаща повече. Те не се интересуват от справедливостта или несправедливостта на своите действия – само от това да им се плати добре. В по-голямата си част тези банди се състоят от хора със силен дух, подиграващи се с Бога и Дявола, като политиците, за които пиша малко по-долу. Те отлично доказват това през първата половина на XVI век, когато са доведени в Рим от полицая на Бурбоните – генералът на ревностния католически император и защитник на религията Карл V. Тогава опустошават безмилостно свещената столица на католическия свят. Повечето от тях са ветерани от императорските и баварските армии от времето на Тридесетгодишната война.
По-късно тези банди стават част от постоянните редовни армии на големите държави и естествено идват в тях пропити с цялата свирепост и разюзданост от двата века жестоко плячкосване на толкова европейски страни. В редовните армии всички тези блестящи качества не са унищожени, а са енергично потискани с желязна дисциплина – не по-малко жестока и безмилостна от тях самите, – за да служат само в полза на държавата. Така възниква прословутата „чест на пагона“, толкова възхвалявана днес от всички любители на реда като такъв, били те монархисти, или републиканци.
Тази „чест“ не е нищо друго освен тъпо пренебрежение, презрение към човешките права, към човешката съпричастност, както и жестокост, присъща обикновено на разбойниците, които желязната дисциплина превръща в оръдие, сляпо и безпрекословно подчинено на волята на началството. За това свидетелстват чутовните подвизи на германските армии в нещастна Франция, разтръбявани във всички днешни вестници, от които сърцата на добрата немска буржоазия продължават да се надуват от високомерие, докато не се обърнат срещу тях, което със сигурност ще се случи скоро: все пак всеки от тези подвизи е престъпление… Лъжат се ония, които си въобразяват, че днешните редовни армии тръгват от рицарството. Това може да не е по вкуса на германските юнкери, но те нямат нищо общо с рицарството. Те произхождат направо от разпасаните шайки средновековни разбойници, убийци и грабители и до днес са запазили вълчата си природа. В редовните армии на най-цивилизованите държави винаги се спотайва стар разбойник, средновековен грабител, несъмнено обуздан от дисциплината, но не по-малко жесток и чакащ само знак от началника, за да се отдаде с радост на занаята си.
Повтарям, въпреки че военните банди се подвизават в Италия, те са повече испанци и французи, отколкото италианци, и повече германски, отколкото испански и френски бандити. Що се отнася до племето на политиците, то е изцяло италианско. Науката и изкуството на съвременната политика идват от Италия.
Всъщност Италия е люлка на съвременната цивилизация във всяко едно отношение – положително и отрицателно. Докато цяла Европа, разкъсвана между жестокостта на насилието и глада и глупостта на упойващата вяра, потъва в болезнен тежък сън, още от втората половина на XI век много италиански градове –Венеция, Генуа, Флоренция, Милано, Павия и други – са вече истински републики; първите две процъфтяват особено благодарение на търговията и занаятите. Още през XII век те основават първата си лига срещу императора и папата. През XIII век поставят основите на модерното изкуство. През XIV век вече имат прекрасна литература: поезията на Данте и прозата на Бокачо. Духът на тези проницателни, практични и смели творби срещу религията и господството на църквата може да се сравни само с Волтер четири века по-късно. През XV век в Италия има възраждане на гръцката и латинската литература, Христофор Колумб и първите философи атеисти. И накрая, през XVI век – векът на Макиавели – Италия поразява света с несравнимия гений на своите велики художници, със смелостта на своите свободомислещи и същевременно – с дълбокия си упадък, защото точно в тази епоха тя най-накрая пада под двойния деспотизъм на папата и императора, този път обединени срещу нея. Италия пада и губи всичките си свободи. През XVII век като залязващо слънце тя хвърля последен отблясък – прощален лъч на целия свят – благодарение на гения на Галилей, истинския баща на съвременните естествени науки, чрез чиито уста беше принудена да се извини на римската инквизиция, че се е осмелила да запази безсмъртния си гений.
В продължение на пет века свобода и търговски, занаятчийски, художествен, литературен, философски и социален просперитет италианските градове развиват и изпробват всички политически форми: от кратката тирания на малките си деспоти – интелигентни, но жестоки – до народната демокрация. Върху новата основа на католицизма те възраждат опита на градовете на Древна Гърция, което неминуемо води до ново изкуство – изкуството да се завзема и съхранява властта по всички възможни начини – и до нова наука – науката за държавата, представена от професионални политици, поразили света както със своите дръзки и жестоки престъпления, така и с удивителната изтънченост на своя опит и корупция. В продължение на пет века в Италия се води ожесточена борба между класи, партии и отделни личности за завземане на държавната власт, което е единственият предмет, единственият сериозен политически проблем. Всеки малък италиански град сякаш е отделен свят, разиграващ една и съща политическа драма с някои местни особености, присъщи само на него; всеки град е своеобразна академия, където отделните хора и класи, така да се каже, са принудени да изучават на практика науката и изкуството на политиката. Като прибавим съперничеството и безкрайната борба между самите градове и на фона на всички тези сложни и многолики взаимоотношения – постоянната жестока борба на папата срещу императора, гвелфите и гибелините, всичко това няма как да не допринесе за формирането на политическия характер на италианците и в крайна сметка да го бележи с коварството и дълбоката поквара, за които толкова често са упреквани. Династиите Сфорца, Борджия и Медичи вършат своите деяния, преди Николо Макиавели – великият основател на политическата наука – да напише своите безсмъртни творби.
Макиавели не е измислил вероломството – неизменна характеристика на цялата политика. Той само го констатира, подрежда и обобщава не в изкуствена, а в напълно естествена система, присъща на самата логика на нещата, която става предмет на неговото учение. Той просто представя историята като естествена, описва физиологията на обществото пред очите му и извежда основните му принципи. От дълбините на историческото минало и настоящето на Италия той по-добре от всеки друг преди него и дори след него успява да изведе вечните закони на политиката.
Какъв според Макиавели е основният принцип на политиката? Ужасен, но истински, той е престъплението.
Само с помощта на престъпления може да се създаде, укрепи и запази държавната власт, но от момента, в който престъплението започне да служи като инструмент на държавата, то се превръща в добродетел. Такъв е великият принцип на Макиавели, такъв е и вечният принцип на политическата борба на всички минали, настоящи и бъдещи държави.
Макиавели е пламенен патриот. Дълбоко загрижен за упадъка на своята страна, той копнее за нейното освобождение и прераждане, против папата и императора. Той не възлага големи надежди на укрепването ѝ с помощта на католицизма като Данте например. През двата века от времето на Данте престъпленията на папите, разложението на църквата и свещениците карат просветените класи и дори по-голямата част от населението на градовете почти напълно да изгубят своята религиозна вяра. Бог, олицетворен от църквата, донася огромни беди на Италия.
Макиавели и неговите съвременници занапред могат да разчитат само на човешките сили, но там, където религията продължава да има реално въздействие върху духа на народа, и тя може да се използва. И така, религията умира в сърцата на най-просветената част от италианския народ, особено в градовете – известно е, че дори и днес италианските държавници гледат на населението в селата като на подпорна колона или дойна крава, необходима за тяхното съществуване. Всички политически и социални институции, всички класи и общности, създадени и дълго време вдъхновявани от католицизма, неизбежно са въвлечени в общия процес на гибелта на Отечеството и никоя от тях не може да стане опора за неговото обновяване.
Жизнените сили на нацията и нейната организирана социална действителност вече не може да послужат за естествена основа за възраждането на Италия като държава. Затова възниква необходимостта нещо ново – извън живота на нацията и свободата на народа – да се създаде с помощта на политиката, която наистина е патриотична по своите цели, но дълбоко коварна по своите средства, с които, изглежда, единствено може оттук нататък, с насилие да се постигнат тези цели. Италия трябва да се възроди с насилие, лъжи и редица дръзки, умело пресметнати престъпления. •

(следва)

Откъс от една от безсмъртните книги на Михаил Бакунин, Милитаристична диктатура или Социална революция.


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *