Корупцията е институция на държавата

печат
» » » продължава от миналия брой

Такава е идеята на книгата Владетелят. Въпреки това Макиавели не е повече монархист, отколкото републиканец. Преди всичко той е италианец. Всъщност по своя нрав и начин на живот дори е по-близък до републиканската, отколкото до монархическата форма на управление. Той се застъпва особено за създаването на велика и силна национална държава – монархическа или републиканска – и е твърдо убеден, че както монархията, така и републиката се основават на дръзки и ловки интриги, насочени при монархията срещу така наречените народни партии, а при републиката – срещу открито реакционните партии и особено срещу тези, които се стремят към трона. Както в този, така и в другия случай обаче това довежда до самоизмама и поробване на народите маси.
Нещо повече, като поддръжник на емпиричното познание и един от най-просветените хора на своята епоха, Макиавели прекрасно вижда, че общият ход на историята по негово време определено води до създаването на големи монархии и също така разбира, че създаването на силна и централизирана държава е несъвместимо с републиканските форми на управление.
Всеки, който иска и може да мисли сериозно и безпристрастно и да основава политическите си заключения само на реални събития и взаимоотношения между държавата и класите, трябва да бъде наясно: днес както в Европа, така и в Америка има само две тенденции, две реални посоки: едната води цивилизования свят към сътворението на огромни и чудовищни ​​политически, деспотични, технически, военни и бюрократични държави, основани на пълното подчиняване – да не кажа поробване – на работническите маси за просперитета на владеещите и управляващите ги класи, които на свой ред са подчинени на всемогъщата държава. Другата посока води пролетариата от всички страни до пълното му освобождаване от държавната власт и дава възможност в бъдеще да се предвиди създаване на организация от нов международен тип, основана на свободата и принципите на социалното и икономическото равенство. Всичко друго, което се случва между тези две диаметрално противоположни посоки на развитие, днес е лишено от правото на съществуване и препитание, и е само дим и призрак.
Аз не се съмнявам, че народното движение, резултат от логиката на историята и естествените нужди на човешката природа, ще възтържествува. Все повече се убеждавам обаче, че окончателният триумф на човечността над жестокостта може да бъде постигнат само с цената на жестока борба и огромни жертви.
Макиавели проницателно разкрива и предсказва в книгата си основния принцип на съвременната държавна власт, установена от втората половина на 17 век нататък върху руините на Средновековието след религиозните войни по целия европейски континент (с изключение на Холандия и Швейцария). Този принцип не е нищо повече от принципа на изкуствената, предимно механична сила, основана върху внимателно проектираната научна експлоатация на богатството и жизнените ресурси на една нация и организирана, така че да я държи в пълно подчинение. Този принцип произнася смъртна присъда за всички народни структури и съдържа изрично или скрито поробване на народите и тържеството на абсолютната централизирана власт: военна, полицейска, финансова, бюрократична. Самата тази сила става обект на своего рода религиозен култ.
Именно тази система, под тройното пагубно влияние на татарите, на Византия и на цивилизацията, официално изнесена от Германия, е укрепена в германско-източната част на Руската империя. Започнала с Вестфалския мир, във Франция тя е основана от политически авантюристи, дошли от Италия със свитата на Катрин и Мария Медичи, и разширена и укрепена от гения на Ришельо, за да бъде окончателно утвърдена при Луи XIV. Тази система преживява много революции, които не я отслабват, а напротив, я укрепват все повече и съхраняват славата и силата на Франция в продължение на два века. В крайна сметка системата започва да запада, а постоянните ѝ победи убиват духа на Франция и в крайна сметка потапят страната в жалкото състояние, в което се намира до днес. Само социалната революция – разрушаването на държавата и окончателното премахване на тази система – може да изведе Франция от това положение.
В Германия тази система е издигната върху руините на старата германска империя в резултат на победата на протестантското движение: тази религиозна реформа, която има освобождаващо значение и пробужда прогресивните стремежи навсякъде в другите страни, в тази страна на почтително подчинение и илюзорни идеали има само един резултат: парализира напълно в продължение на поне два века развитието на ума и окончателно установява религиозния култ към светската власт, властта на владетелите и техните служители. Реформацията и днес продължава да изпълнява в Германия същия дълг, който Източното християнство отдавна изпълни в Русия: да обърне душите, егоистично заети със собственото си спасение, към Бога и да предаде тялото и имуществото на всеки и всички заедно на абсолютния произвол на суверена.
В писмо, изпратено преди няколко месеца до редакцията на малък вестник в Женева, публикувано на руски език, признатият ръководител на германските социалдемократи, г-н Карл Маркс, излага исторически софизъм, който много ме изненада, тъй като идва от един толкова образован и интелигентен човек. Карл Маркс твърди, че ако в Германия все още има абсолютна власт на суверените, то това трябва да се обясни главно с фаталното влияние на Русия. Г-н Маркс подценява историята на собствената си страна, излагайки нещо, което явно противоречи на опита на всички времена и на всички държави. Виждано ли е някога една нация, стояща на по-нисък етап от развитието на цивилизацията, да налага и пренася собствените си принципи в несравнимо по-развитата държава, освен по пътя на завоеванията?
Доколкото знаем обаче, Германия никога не е била завладявана от Русия. Следователно е абсолютно невъзможно Германия да приеме руски принципи; повече от вероятно и дори сигурно обаче е, че в резултат от непосредственото си съседство и политическо, индустриално, търговско, научно и социално превъзходство, Германия внася свои идеи в Русия, нещо, което обикновено се признава от самите германци, когато казват, не без гордост, че Русия дължи на Германия онази частица от цивилизацията, която притежава… И наистина: политически и административно, военно и бюрократично, ние дължим създаването на нашата имперска система на Германия, както ѝ дължим и нашата скъпа управляваща династия с нейната чисто немска кръв.
Ако не пренебрегва или отрича историята, г-н Карл Маркс трябва да признае, че хората – или по-скоро руските народи, защото има поне два основни народа – на Великорусия и Малорусия, които говорят два езика и имат в много отношения две различни истории, – по никакъв начин не допринасят за възхода на империята, която възниква и започва да се развива в Москва под властта и жестокото влияние на татарите. Тази империя печели малко в човешки план и от получената по-късно византийска благословия…
И накрая, тази система – основана, от една страна, на военната жестокост на дворяните, чиято сервилност пред суверена може да се сравни само с глупавото им презрение към всичко, което е под тях в социалната йерархия, а от друга страна, на робския, страстен патриотизъм на търпеливата и послушна до края на живота си буржоазия – днес се гради във втората германска империя – пруско-германската, основана на страха от Бога и уважението към властта и всички вишестоящи. •

Откъс от една от безсмъртните книги на Михаил Бакунин, Милитаристична диктатура или Социална революция


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *