Корупцията е институция на държавата
Както вече казах, бонапартизмът всъщност не е нито принцип, нито политическа тенденция, той не идва от някакъв естествен или исторически интерес към икономическото и политическото развитие на страната. Просто една банда разбойници използва дълбоките класови разделения във френското общество, внезапно и дръзко завладява Франция посред нощ и удържа властта в продължение на двадесет години. Бандата е подкрепена от трите огромни порока и нещастия на Франция – неизлечимата и днес страхливост на буржоазията, дезорганизацията на работническите маси и невежеството на селяните. Тя се възползва и от три други отвратителни обстоятелства, които до голяма степен допринасят за краха на Франция през тези двадесет години:
– бюрокрацията, която в крайна сметка убива всяко спонтанно национално движение и дезорганизира всички живи сили на Франция;
– жестоката затъпяваща военна дисциплина, наложена на преторианската армия, сведена до жалкото състояние на наемна охрана със специално обучени командири. Тя превръща войника в сечиво в ръцете на неспособни и покварени до мозъка на костите си офицери.
– и накрая – бичът на католическата църква с нейните безброй „чернокапци“ и главатар в Рим, за които нещастната Франция винаги е била тлъста плячка, която може да им се изплъзне във всеки един момент. Те насаждат в нея всички допотопни суеверия, разногласия и политически измами, които държат селското население във вечно робство.
Такива несъмнено са условията и причините за днешната ситуация, която може да бъде призната и зачитана не от искрения човек, а само от политика, който иска да я използва, за да дойде и да остане на власт. Що се отнася до резултатите от такава политика, те се виждат от настоящото състояние на Франция.
Разгледахме основите на бонапартизма, да видим сега неговите средства. Той има само един, но много мощен инструмент: корупцията. Тя не е измислена от бонапартизма, а е получена като историческо наследство – единственото, от което бонапартизмът е успял да се възползва и продукт на което е станал самият той.
* * *
Поначало значението на думата „корупция“ на френски е „разложение“, „поквара“, „подкуп“. Като оставим настрана всички въпроси, свързани с личния морал (който впрочем е неотделим от колективния), под тази дума аз разбирам пълното безразличие на човека към обществената полза и солидарността, единствено в името на своята лична изгода. Всяка класа или обособена общност от хора – църква, религиозен орден, аристокрация, буржоазия, бюрокрация, армия, полиция и дори банда от разбойници – може да бъде дълбоко неморална – тоест вредна за цялото човечество с основите, условията и целите на своето изключително и привилегировано съществуване – и в същото време все още да не бъде корумпирана, докато не бъде разкъсана от личните интереси на своите членове. Вярно е, че колкото повече интересите на една класа противостоят на обществените, толкова по-корумпирани са нейните членове, което се дължи на неморалността на принципа, залегнал в основите на нейното съществуване; обикновено тази аморалност се прикрива с някакъв измислен идеал – например патриотичен или религиозен.
Точно това се случва с църквата и с аристокрацията и затова, толкова могъщи в миналото, те и днес са се вкопчили така в живота, когато всички социални условия противоречат на тяхното съществувание. Това обяснява защо и буржоазията, след като дойде на власт, започва да проявява безспорни признаци на разложение и упадък.
Поради естеството на всекидневните си занимания тя е твърде реалистична, за да търси опора в абстрактните идеали на патриотизма и религията. Принудена да се задоволява с твърде съмнителните и противоречиви идеали на метафизиката и юридическото право, буржоазията така и не успява да скрие – дори от себе си – своята ниска същност. В това отношение борсовите играчи, големите търговски, банкови и индустриални компании, заедно с финансовите и политически спекуланти, с контрабандистите и грабителите, образуват групите, които са най-податливи на корупция. Те смъкват цинично всяка маска, изхвърлят всякакво подобие на идеал и открито разкриват истинското си лице на експлоататори на богатството и работната сила на трудовите маси. Членовете на тези различни общности вече не се обединяват в името на някакъв – правдив или лъжлив – принцип; те са свързани помежду си само от личната изгода. Такава е истинската корупция.
В сравнение с тези групи от откровени експлоататори, бандите контрабандисти, разбойници и крадци имат по-висок морал. Първо, те са предимно бедни и се борят за живота, което може да не е „законно“, но е закономерно. Освен това те не се радват на уважението и защитата на обществото като привилегированите и богати спекуланти, крадци и разбойници на държавна служба или тези в банките, индустрията и търговията. Те са гонени и преследвани като диви животни от обществото, което не им дава възпитание, образование или поминък, но ги дарява с „привилегиите“ на наказателния кодекс. Те са в постоянна война с обществото, което винаги е било мащеха за тях, и в тази борба са изложени на жестоки опасности, които ги принуждават да се сплотяват – нещо, което изобщо не е необходимо на официалните експлоататори, ползващи се с признанието и любезностите на висшето общество. В подобни съюзи по неволя най-често се формира своего рода колективен морал, който нерядко прераства в дързост, безкористност и истински подвизи.
Разбира се, думата „корупция“ не се отнася за класите – колкото и неморални да са техните принципи, – докато те са обединени в името на някакъв идеал; не се отнася и за бандите от престъпници, стига те да са обвързани със солидарността, която може да ги вдъхнови за героични и безкористни дела. Тя важи само за онези, които предават интересите на колектива, но не в името на по-висши и справедливи интереси, което би било своего рода морално, а единствено за лична изгода. Така че, докато човек остава безусловно верен на повече или по-малко идеализираните интереси на колектива, независимо колко неморални са действията, които той извършва в тяхно име, не може да се каже, че е корумпиран.
Така разбойникът или крадецът, който представлява във висша степен неморални колективни интереси – несъмнено престъпни и вредни за обществото като цяло, – докато е лоялен към своята банда и е готов да се жертва в името на нейното спасение, не може да бъде наречен корумпиран. Има ли нещо по-противно и порочно, жестоко и нечовешко, по-противоречащо на всичко, получило името цивилизация и морал през 19-и век, от деянията на всички тези генерали и офицери от германската армия? Тези достойни представители на едновременно раболепното и арогантно дворянство, които под знамето на новия император на Германия, чиито верноподаници и лакеи са, се отдават с плам, разкриващ истинската им същност, на обикновено забранените, но сега допустими и дори похвални „удоволствия“: те грабят, убиват и безчинстват във Франция.
Така че, колкото и отвратителни и гнусни да са делата им, тези хора вярват, че изпълняват дълга си на германски патриоти и верноподаници на своя владетел: щом вярват, че тъй служат на честта на знамето или на интересите и славата на дворянството, към което в по-голямата си част принадлежат, тогава можем да кажем, че те са жестоки – макар и цивилизовани – диваци, най-зли и опасни врагове на всичко човешко в света, но не можем да ги наречем корумпирани. Това не може да кажем и за шпионите, с които граф Бисмарк явно е напълнил цяла Франция – в крайна сметка мнозина от тях се занимават с мръсния си занаят от чист патриотизъм.
Йезуит, който не от личен интерес, а заради славата на Църквата и Господа и за обогатяването на неговия орден, върши най-ужасни престъпления, които покойният Йожен Сю струпва върху главата на бедния отец Роден – този йезуит несъмнено е гнусен, но не и корумпиран. Буржоата, който не поради страхливост или алчност, а само заради спасяването на своята класа от социалната революция, предава Франция на прусаците, заслужава всякакви определения, но не и корумпиран.
Когато младият радикален буржоа – например г-н Андре, лионският прокурор на Републиката – забравя за своите лудории на свободомислещ и социалдемократ и с едната ръка ласкае бонапартистите, а с другата наказва свирепо представителите на народа, за него може само да се каже, че си е възвърнал моралните принципи на своята класа. Когато обаче видим как един работник – например, г-н Бриалу, избран в общинския съвет на Лион от своите другари – ги пренебрегва, заблуждава, жертва интересите на народа и Франция в името на интересите на буржоазията, тогава ще наречем това предателство и корупция, освен ако действията му не са извършени от суета и глупост.
Корупцията, както вече казах, не е изобретение на бонапартизма – тя е възникнала с появата на първата държава в историята, но точно в наши дни тя се е превърнала в политическа институция на държавата. Никога обаче не е имало държава, която по един или друг начин да не е прибягвала до корупция като средство за управление; никоя държава не би могла да се укрепи чрез урегулиране на интересите на класите, чийто представител и естествен защитник е, в степен, достатъчна, за да не се страхува нито от външни, нито от вътрешни врагове. Когато тези врагове не могат да бъдат удовлетворени, като бъдат допуснати до привилегиите на господстващата класа, унищожени, парализирани или сплашени от нейната сила, държавата е била принудена да се опита да ги подкупи. Броят на корумпираните хора в миналото обаче е безкрайно по-малък, отколкото днес: по-малък преди революцията, много по-малък през Средновековието и абсолютно незначителен в древността. В древността държавата и религиозният култ са съставлявали едно цяло, така че самата държава, която е приемала маската на боговете, е била постоянен и реален предмет на религиозно поклонение. Предателството на интересите на държавата се е разглеждало от общественото мнение като най-престъпно и презрително кощунство. В древния свят обаче един човек не е можел да се постави извън обществото като същество с отделен живот, независимо от политическата и социалната общност. Всъщност човекът все още не е съществувал или е съществувал само като обект на философски размисли; той е бил само гражданин и всеки гражданин е влагал цялата си душа или дори я е придобивал, съобразно принципа на своето индивидуално съществуване, единствено в границите на тази национална организирана и обособена общност, която се е наричала държава. Корупцията и предателството в този златен век на политиката несъмнено са били изключително трудни и редки.
Християнството дава на човека лична душа, независима от държавата и дори от обществото. То несъмнено посява в душата му семената на егоизма – осветени и узаконени от религията, – а също и мисълта за вечното спасение на избраните, които със сигурност обаче са твърде малко и следователно огромното мнозинство от съгражданите му са обречени завинаги да горят в огнения ад. С тази доктрина християнството унищожава древната политическа солидарност, но само за да създаде нова: солидарността на избраните или праведниците на Църквата, тоест духовната и небесна общност, а по съвместителство и другата светска общност от нови държави, благословени и осветени от нея. Така през Средновековието възникват два свята, неразделно свързани и в същото време противопоставящи се един на друг – църквата и държавата. Техният дълбок антагонизъм, развиващ се и задълбочаващ се, бавно, но сигурно откъсва много души ту от едната, ту от другата, а често и от двете.
Между тези светове, погълнати от вечна борба помежду им, по естествена необходимост се появява трета категория общности – по-ограничени и следователно по-тясно обединени и по-свързани: класите и обединенията, отделени от църквата и държавата и въпреки това неразделни от тях и заставащи на едната или другата страна: дворянството по-често и по-охотно се придържа към църквата, а буржоазията и работническите обединения – към държавата. Що се отнася до народните маси (селяни и крепостни) – стълбове на историята, винаги принасяни в жертва на църквата и държавата, – те винаги са се навеждали и са заставали на страната, която им е обещавала закрила, облекчение и спасение и никога не е спазвала обещанията си.
В такава организация няма много място за индивидуализъм, а оттам и условия за корупция. По същество Средновековието е непрекъсната гражданска война – вярно, организирана, но варварска и безмилостна към победените – и нищо не укрепва по-силно съюза, нищо не е в състояние да засили повече чувството на солидарност – понякога фанатична – от борбата. Самите интереси на хората изискват такава солидарност: в разгара на тази непрекъсната и безмилостна борба човек може да спаси живота си само като разчита на общността, към която принадлежи. И накрая – религиозният дух, който цари тогава в Европа, придава на всички тези сдружения – независимо колко престъпни са техните планове – свещен и мистичен характер. Лоялността и честта се смятат за религиозни добродетели. В сравнение с нашата ера индивидуалният бунт и предателството са много редки. Обикновено извършвани под въздействието на силни чувства, те предизвикват всеобщо порицание и почти винаги водят до покаяние или страшно наказание. Разбунтуваният средновековен човек – бил той дори крал или император – трябва да прояви истински героизъм, за да съхрани у всички силните връзки на солидарността – мистични, политически и социални. •
Откъс от една от безсмъртните книги на Михаил Бакунин, Милитаристична диктатура или Социална революция.
(следва)