„ЛЯВОТО“ Е БЕЗСИЛИЕ, ДОКАТО…

печат
В януарския брой на „Свободна мисъл“ отпечатахме статията „Лявото означава сила“. Познавайки отблизо разговора, в чийто контекст беше написана, мисля, че основната теза на статията – „либералното ляво се прострелва в крака и се обрича на маргиналност и безсилие“ – заслужаваше, ако не друго, то поне да бъде изложена пред анархистите и техните симпатизанти.
При все това статията страда от тежки недостатъци, които предизвикаха недоумение у някои читатели на вестника. Ако трябва да ги обобщя в едно изречение, бих казал, че тя използва предпоставки и излага като факти неща, които са не просто спорни, а направо са отречени от анархистката мисъл. Приемайки имагинерното понятие за „левицата“, авторът слага в един кюп диктатори и безвластници, социалдемократи и революционери, борци за „капитализъм с човешко лице“ и за „безвластен комунизъм“, палачи и жертви, Георги Димитров и Георги Шейтанов. През такова едро сито могат да бъдат прекарани всякакви шмекерии.
Еволюцията на обществото е представена чрез доминиращия буржоазно-либерален разказ за света, в който обществените позиции могат да бъдат нанесени и категоризирани според една или две оси, удобни за статуквото. Този разказ предпоставя, че обществото се създава в борбата между „противоположни“ политически крайности – ляво и дясно, – които са непостижими и нежелани от повечето хора, и единствено възможният обществен модел се намира в „златната среда“ между тях. Излагането му в статията беше разбираемо, предвид това, че тя беше написана като аргумент срещу хората, които го използват. Импотентността на идентичностните политики прозира дори през него. Като революционери обаче ние не можем да си позволим да гледаме на историята през розовата мъгла на буржоазния либерализъм и неговия наследник – марксисткият авторитаризъм. Затова тук съм си поставил за цел да я разпръсна.

Няма ляво, няма дясно – има борба за власт между политически гангстери

Преди всичко, понятието „левица“ е вредно, защото не значи нищо. Няма да коментирам произхода му и дали е адекватно на програмите на различните социални движения. За да облекчим логически изложението обаче, нататък ще наричаме „левица“ онези движения и партии, които се борят да облекчат положението на работниците чрез реформи или одържавяване на икономиката посредством завземане на властта.
При все това искам да отбележа, че всякакъв опит за позициониране на властниците в някакъв „политически спектър“ и измерване на разстоянието до „левия“ му край е предателство спрямо потиснатите класи. Близостта в думите и делата на онези, които се борят, за да овладеят държавната власт, не се определя от политическата им принадлежност, а от позицията им във властовата йерархия. Преди избори всички политици говорят за повече демокрация, повече подкрепа за потиснатите, по-“леви“ политики, ако трябва да използваме тази дума. След изборите изведнъж властниците, стари или нови, забравят за демокрацията и бедните, и провеждат по същество „десни“ политики. Това важи за всички властници и в историята, и в географията, без изключение. Тук обаче целта не е да правим исторически обзор. Затова ще посоча само, че при т. нар. представителната демокрация репресиите срещу „крайнолевите“ често се прокарват не от „десните“, а от „левите“ властници. Едната причина е, че пазят симпатизантите си от влиянието на по-слабо корумпираните реформисти или, не дай си боже, опасни революционери. Основната цел обаче е съхранението на статуквото.
Основен стълб в либералния разказ е приказката за борбата между „леви“ и „десни“, според която „левите“ са „извоювали“ от „десните“ различни регулации, които правят съвременното общество по-поносимо спрямо предишните. Механизмът на еволюция на обществото е принизен до махалото на властта, което се движи между левите и десните – когато левите я вземат, уж раздават пари на бедните; когато я вземат десните, натискат бедните да работят, за да се натрупат малко пари у властта. Този модел напомня на геоцентричната система на Птолемей – елегантно прост, но доказано неверен.

Борбата на левицата не е борбата на работниците

Няма съмнение, че масовите работнически движения от края на XIX и началото на XX век спомагат за облекчаването на положението на работниците, които участват в тях. Да обясняваме обаче днешните държавни регулации върху условията на труд с тези движения е като да обясняваме премахването на робството по света с Гражданската война в САЩ. Ако анализираме един след друг примерите, посочени във въпросната статия („8-часовото ограничение на работния ден, уикендите, масовото осигуряване и достъпа до здравеопазване и образование“), ще видим, че съвсем не са „извоювани чрез борбите на работниците“.
Днес повечето хора в „нормалните“ страни работят 40 часа седмично, но дори там, където това е извоювано от работниците с пот, дързост и кръв, държавните регулации не са пряко следствие от борбата. Работниците в САЩ, чиято борба и днес се чества на 1 май, воюват фабрика по фабрика, сектор по сектор, не за държавни регулации, а за реално ограничаване на работния ден от работодателите им. Едва когато постигат достатъчно много успехи, за да стане популярно в национален мащаб, и когато компании като Форд на практика доказват ползата от по-късия работен ден за капиталистите, политиката за ограничаване на работния ден влиза в предизборните програми и се превръща в държавна политика. Ще пропуснем стотиците други страни по света и ще приключим в добре познатата ни България, където указът за „постепенно въвеждане на 5-дневната работна седмица“ е издаден 20 години след възцаряването на уж работническо-селска власт. Доколко работниците имат роля в това, мисля, че няма нужда да бъде обяснявано.
Можем смело да твърдим, че държавните регулации върху работния ден никога не са били цел на работническото движение. Напротив, те са въведени от управляващата класа под маската на „леви“ или „социални“ политики, като една от целите на това несъмнено е обезсилването на работническите движения. И наистина, ако проследим историята в САЩ, ще видим, че работниците престават да бъдат фактор в обществото и заплаха за статуквото много скоро, след като държавата налага своя контрол над условията, при които се трудят.
По подобен начин стои въпросът и с масовото социално подпомагане (на което са се радвали още плебеите в Рим), здравното и пенсионното осигуряване (налични още за армиите на древните империи, но в модерна форма – въведени от Бисмарк), и леснодостъпното образование (основен стълб в развитието на капитализма във всяка модерна държава). Трудно може въобще да се твърди, че те някога са били поставени като цел на работническите движения. Всички тези „придобивки“ са въведени от управляващите класи почти без участието (и понякога дори със съпротивата) на работниците. Защото са в интерес на капиталистите.
Безплатното здравеопазване например може да означава по-малко печалба за неколцина капиталисти, които няма да могат да продават лекарствата си на картелни цени. То обаче е в интерес на капиталистическата класа, когато нейната печалба е обвързана с производителността на работниците. Иначе всички капиталисти биха били принудени да плащат на работниците си достатъчно, за да се лекуват в условията на един хаотичен и неоптимизиран пазар.
Затова всяка капиталистическа класа, щом се консолидира достатъчно в рамките на националната държава, въвежда безплатни „социални придобивки“ като здравеопазване и образование. Така работниците от една страна са подготвени да се справят с модерните „средства за производство“, а от друга – могат да участват регулярно в безкръвната кланица на капиталистическата експлоатация. Ако движенията за защита на работниците са повлияли, то е индиректно, чрез заплахата, която са представлявали. По същият начин волът спира да дърпа плуга, ако не го напоят с вода и нахранят със слама. Никому обаче не идва наум да каже, че волът управлява господаря си. Освен на онзи, който се опитва да го яхне.

Победите на левицата са победи над работниците

Няма съмнение, че в началото на XXI век положението на бедните в страните, в които работническите движения са силни и автентични, е по-добро в сравнение с това в края на XIX. Цената обаче е ужасна и битката за социално равенство е загубена.
Преди всичко, цената е платена с кръв. Първо, с кръвта на най-осъзнатите представители на работническата класа, които оглавяват съпротивата срещу експлоатацията и са брутално избити. После, с кръвта на десетки милиони обикновени хора, които не се съпротивляват, когато държавната власт ги повежда в хекатомбите на две Световни и множество локални войни. Още стотици милиони са доведени до гроба или до ръба на оцеляването.
Постепенно жестоката експлоатация се прехвърля върху новите работници в „третия“ свят, на които изобщо не е дадена възможност да се организират за съпротива. Междувременно, в „първия“ свят работническите движения са унищожени с тактиката на тоягата и моркова, като всеки опит за работническа съпротива е смазан с насилие, предаден от продажен синдикат или оглавен от продажен политик.
Ако погледнем отблизо „края на историята“, който Ф. Фукуяма обявява в началото на 90-те, ще видим, че работниците не се съпротивляват срещу събитията, не защото са силни, а напротив – защото са вече дезорганизирани, декласирани и загубили борбата. В „третият“ свят се бетонира днешният режим на диктатура и експлоатация. В „първия“ и „втория“ свят работните места изчезват, отрасли се закриват, заплатите намаляват. Работниците не успяват да организират нищо повече от църковни шествия по улиците, не успяват дори да се опитат да застрашат процеса на своето обезсилване. Те не са организирани – не са дори идеологически грамотни – и затова не са в състояние да се съпротивляват.
Левицата участва безскрупулно в този процес. Тя паразитира върху автентичните работнически движения и ги бюрократизира, интегрира в системата, която експлоатира самите работници, и в крайна сметка ги продава на капиталистическата класа в интерес на своите апаратчици и функционери. Партийните и синдикалните лидери на левицата сключват взаимноизгодна сделка с властите – малко повече зоб за работниците в замяна на унищожаването на съпротивителните им сили. И когато настъпва „краят на историята“ и капиталистите решават да си вземат обратно торбите със зоб, няма кой да им попречи.

Радикална левица или радикална експлоатация

Марксисткото крило на „левицата“ претендира, че е по-радикално и вместо да сключва сделки с властта, я завзема. В този смисъл то постига успех, като завзема властта в значими страни като Русия и Китай, но това не променя с нищо положението на пролетариата, дори напротив – укрепва експлоатацията! Някои другари твърдят, че „Източният Блок е постоянна заплаха, принуждаваща Западните елити да отстъпват пред исканията на работниците от страх от революция“. Историческата истина обаче е малко по-различна.
Твърде скоро след създаването си СССР престава да заплашва с революция останалия свят и започва „да строи комунизма в една отделна страна“. Нещо повече, той никога не проявява скрупули в кооперирането с „империалистическите сили“, що се отнася до потискането на общия враг – работниците. Там, където успява да завземе напълно властта, левицата много бързо се преобразува в нова експлоататорска класа под формата на един тотален капиталист – държавата. Работниците остават потисната класа в тази държава, всякакви самостоятелни работнически движения са унищожени светкавично и безкомпромисно. Потисничеството и експлоатацията на Изток са много по-жестоки, отколкото на Запад. Източният блок никога не подкрепя работнически движения в Западния, освен когато те се поставят изцяло в услуга на империалистическата политика на Москва. В замяна получава същото отношение – когато на Изток се надига автентично движение, Западът или безучастно гледа потъпкването му, както през 1956 г. в Унгария, или успява да го постави под контрол, както направи със „Солидарност“ в Полша.
„Краят на историята“ е чудесна илюстрация за ролята на радикалната левица в борбата срещу работническите движения. В онези страни от Източния блок, които капитулират пред Запада, работниците изнасят на гърба си прехода към частния капитализъм, а функционерите на левицата стават новите „предприемачи“. В Китай, в който диктатурата се запазва, левицата днес продава работниците като глави добитък на всеки, който има долари. За организирана съпротива и дума не може да става – само се множат самоубийствата. За сметка на това, в китайския парламент има повече от 100 милиардери и всички те с радост подкрепят политиката на „комунистическата“ партия.

Тогава какво да правим ние, левите?

Понятието за „ляво“ в буржоазно-демократичния разказ не отговаря на действителността. В същата тази действителност има обаче много хора, които се наричат леви, защото отхвърлят все по-растящото неравенство в обществото. Исторически погледнато, мнозинството от хората, които се борят се за общество от равнопоставени личности и се съпротивляват срещу модерната форма на експлоатация, се асоциират с автентичните работнически движения и с „левите“ политически позиции. Затова и днес хората, отхвърлящи неравенството и експлоатацията, се наричат леви. Затова и ние проявяваме разбиране към тези наши другари, които, попаднали в капана на либералния или марксисткия разказ, прехвърлят загрижеността си за хората върху т. нар. „леви“ движения, уж борещи се за „правата“ им. На тези свои другари и съмишленици можем само да кажем: борбата съвсем не е загубена, тя тепърва предстои!
Обезсилването на работническото движение е извършено чрез овладяването или унищожаването на класовите му организации. Синдикатите са пречупени или корумпирани. Партиите са маргинализирани или – още по-лошо – овластени. Революционните организации, доколкото ги има, са смазани и от „десните“, но още по-безпощадно – от „левите“ власти. (Всъщност властниците от „маркс-ленин-сталинската“ школа са абсолютни шампиони в убийствата на революционери и флиртът с тях е предателство спрямо революцията). Вероятно това е неизбежна историческа фаза, стъпка в еволюцията на човечеството към отхвърлянето на несъстоятелността на държавата като средство за освобождение в един определен исторически контекст. Тази фаза обаче е отминала и реалността вече е различна. Време е за възраждане на революционните класови организации – това е голямата задача, стояща пред всички, които искат да бъдат леви днес.
Хората, работещи срещу заплащане, са повече от когато и да било. Те обаче не представляват организирана сила и могат да бъдат само стихиен фактор за развитието на света. Единственият начин този фактор да бъде насочен в посока на освобождение от труда е работещите да се организират и да се превърнат в революционна сила. Огромната част от тях вече не са в промишлеността, работата им е несигурна и временна, квалификацията – потенциално ненужна. Значителна част са трайно безработни. Светът днес е много по-малък – както за тях, така и за работодателите им. Ролята на повечето работници е все по-малко решаваща. Репресивните възможности на властта – все по-невъобразими.
При все това, те са огромното мнозинство от човечеството, имат потенциал да преобърнат света и скоро ще бъдат принудени да се превърнат във фактор, за да не бъдат премахнати. За тази цел обаче трябва да намерят в себе си сила да създадат организации, способни да мобилизират милиарди хора и то не за овладяване на държавата – трябва ясно да разберат, че така само ще бъдат заробени още повече, – а за един общ ураган на революцията, който да помете всяко потисничество и експлоатация и да ги замени със самоорганизираща се федерация на свободни и равнопоставени хора. •

Златко


 

1 коментар

  • Nihilismo o muerte

    разбира се че политиката е театъра на властта с който днес се развлича плебса като седне да обядва в 7-8 часа.Всяка политика е изградена върху властовия принцип , някой знае по-добре от самия теб какъв е собствения ти интерес и ти трябва да се съгласиш с това.Иначе никой нямаше да смее да твърди че представя другиго.Анархизма трябва да загърби политиката тя никога няма да реши проблемите на работническата класа.Тези хора са освинени свине.При тях работата е ценност защото така се оцелява и те сами желаят мръсотията която сами си произвеждат.Те знаят че каквото и да стане в кочината те ще го отнесат , тях ще набедят и пак те ще опъват каиша за „общото благо“ дори да дойдат природни бедствия.И ценноста на работата , способа за оцеляване, е най-високо тачен , те почти пълно презират остатъка от културата си защото няма корелация с тях и не им помага никак в освинения им живот , те дори казват че най-различни злини които срещат в живота се случват защото еди си кой не работел като хората или защото не бил научен на работа.Работата е горчивото лекарство нужно за поддържане на живота при това стадо свине.Не може да им се помогне , дори Исус , Буда и Сократ да се върнат и да тръгнат да ги поучават.Само ако всяко стадо(класа) свине се слеят в едно ако падне кочината , всичкото прасе ще види зурлата на другото и ще се припознае в свинското си отражение.Няма друг начин.
    Лявото и дясното са два влака двищежи се в паралелни коловози откъдето и да се качиш , седиш ли в тоя влак ще се върнеш на същата гара , без напредък век след век.Факт е че има и идиотизирани политолози вярващи на университетски псевдо-науки , но пък кое цивилизовано прасе не обича лъжата…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *