Миналото, преходът и настоящето

печат
Александър Коларов от уеб сайта „Истории от прехода“ ни потърси, за да го свържем с Георги Константинов. Проектът изглежда цели да обясни т. нар. „преход“ през личните спомени на хората, които са го преживели. Някои от интервюираните като Филип Димитров или Ричард Ран бяха активни участници в него. На други като анархистите и огромната част от населението на страната, се наложи да се задоволят с ролята на зрители и жертви на въпросния процес.
Александър Коларов е преценил, че спомените на нашия другар Георги Константинов от периода 1989–2019 г. са от „изключително значение за нас, младите“ и го убеди да изложи още веднъж мнението си за „прехода“ и актуалната ситуация в България в момента – протестите и искането за реформи. Не знам дали е получил това, което е очаквал, и дали е останал доволен от него, но мисля, че отговорите на бай Георги биха били интересни и полезни за нашите читатели.
Златко

Вие сте един от дисидентите в България. Критикуван сте за много от действията си, като едно от тях е желанието Ви да взривите паметника на Сталин в Борисовата градина в София. Да Ви върна към тези моменти – какво целяхте да постигнете тогава по време, в което дори все още е имало култ към личността на Сталин? Едва ли е било възможно да се вярва, че с подобно действие може да падне съветският режим. Как определяте това Ваше действие години по-късно като правилно или недотам добре премислено?
Дисидентът според речниците е човек, който се е отклонил от господстващото вероизповедание, вероотстъпник; инакомислещ. Това не е моят случай, аз никога не съм „изповядвал“ маркс-ленинизма и съм бил и си оставам привърженик на идеята за Световна тотална социална революция, която трябва да ликвидира всякакви „вероизповедания“ и основаващите се на тях варианти и нюанси на господстващата политическа и социаликономическа система.
В революционните си действия никога не съм бил сам. В случая с взривяването на статуята на Сталин на 3 март 1953 г. на подсъдимата скамейка бяхме 9 души. Бях осъден като техен организатор. Вън от съдебния процес останаха около 600 души, предимно от Панагюрска околия, която беше в центъра на организацията, която Държавна сигурност квалифицира като „терористическа“.
Взривяването на статуята, както и други подобни акции, бяха част от бойната и психическата подготовка на членуващите в организацията за борба с диктатурата на БКП и по-точно – за участието им в партизанската война, която трябваше да се разгърне в условията на очакваната по онова време Трета световна война.
Разбира се, смешно и нелепо би било да се предполага „падането на съветския режим“ в резултат на подобни изолирани акции. Освен подготовката на бойците, взривяването беше израз на нашия протест срещу един от най-масовите убийци в човешката история, чиито последователи продължават да го боготворят. Останахме живи, защото диктаторът умря на 5 март същата година и в Кремъл започна така наречената „десталинизация“, чиито първи жертви станаха шефът на КГБ Берия и неговите първи помощници.
Надявам се, че разбирате какъв нравствен и физически кураж изисква подобен акт, от който и сега нямам никакви основания да се чувствам неловко. В съседна Гърция Манолис Глезос, който беше свалил хитлеристкото знаме от Акропола, беше обявен за „национален герой“. Ние нямаме такива претенции и изпитваме само чувството на задоволство от изпълнения революционен и човешки дълг.
Ако за нещо съм съжалявал, това е, че вместо статуята, не можахме да взривим нейния жив модел. А това, че верующите в Сталин ме критикуват и днес, само ме убеждава в това колко прави сме били още преди близо седем десетилетия.

Как се гледаше на режима на Тодор Живков във Франция? Имаше ли информация за това какво се случва в България и СССР?
Обикновеният французин се интересуваше от България по-малко, отколкото нашенецът проявява интереси да речем към република Мадагаскар, тоест – никак. Колкото до политическата емиграция, един от центровете на която беше Париж – особено тази, която не бързаше да се „интегрира“ във френското общество, – мисля, че бяхме по-добре информирани от местното население за събитията и процесите, които протичаха в България и в така наречения соцлагер. Това беше и естествено, тъй като разполагахме с много повече информация от тази, която беше достъпна за нашите сънародници, чиито източници се ограничаваха до цензурираната рекламна пропаганда на режима. Едно от доказателствата за тези ми твърдения са статиите, брошурите и книгите, издавани от емигрантския печат – част от които са събрани в сборниците „Барутни (по)мисли“ и „С думи, вместо с куршуми“, издания на „Шрапнел“, София.

Защо се върнахте в България през 1991 г.?
По същите причини, по които Ботев и другарите му слизат на Козлодуйския бряг, само че времената се оказаха далеч по-неблагоприятни от ботевските. Тогава, макар и мижаво, е имало въстание – Априлското – и към четата му се е присъединил поне един – врачанското даскалче, готово да сложи главата си на дръвника за свободата. През 1989 г., когато народът можеше да промени съдбата си, неговата цел беше „да оцелее“ – и „оцеля“! Макар и без една трета. Засега!
Сбъдна се още едно пророкуване. В едно свое интервю от 1982 година пред германския седмичник „Шпигел“ военният министър на САЩ от първия мандат на Рейгън – Каспар Уайнбъргър казва: Скоро СССР ще слезе от сцената, но не с гръм и трясък, а… със скимтене.
Така Западът гарантира „мекото кацане“, властта и парите на обуржоазените мутанти на държавнокапиталистическата класа, с което завърши най-дългият 75-годишен път в историята от „презрелия феодализъм“ до монополистическия капитализъм, посредством обратния „мирен преход“ от държавния капитализъм и неговата диктатура до пазарната или по-точно мафиотската демокрация…
Цената в човешки жертви и разруха, която бе заплатена от нашите народи през този „мирен преход“, е по-висока от участието им в двете световни войни! За 30 години българският народ беше „съкратен“ от 9 на 6 милиона. Дори най-кървавата революция не може да вземе и 5% от тези жертви!
Такъв е „безкръвният“ баланс на извършената социална подмяна от бившите български „комунисти“ при предумишленото, активно и доминиращо съучастие на „освободителите“ от капиталистическия Запад… Всичко, което се случи оттогава до днес, е напълно… „естествено“. След като номенклатурата съхрани почти всички свои позиции вътре в страните на бившите Варшавски договор и СИВ (с цената на капитулацията в „Студената война“) и народът блееше: „45 години стигат!“, „Ю-на-ци!“, „Долу член 1-ви!“, „Мирен преход!“ и ред други подобни политически премъдрости, нищо по-различно от това, което го сполетя, той не можеше да очаква! Ако една господстваща класа не бъде ликвидирана като класа, тя с нейните мутанти и разноцветни изтърсаци, ще продължи да господства „в нова премяна“, „под вънкашност чужда“ с готовност да изядат… още „45 зелника“.

Трябваше ли да се извърши лустрация в България и ако да, то защо не се случи и трябва ли да се извърши сега, 30 години по-късно? Това е едно от исканията на протестиращите.
Защо „лустрацията“ не се „случи“, трябва да е станало ясно от предишния ми отговор, но това, че тя продължава да е „едно от исканията на протестиращите – 30 години по-късно“ е много жалко. Това искане е свидетелство за пропиляното историческо време и за абсолютното неразбиране на станалото и ставащото, което обещава занапред още по-мизерни и безизходни години. Защо? Да искаш „лустрация“ на една класа, която, сменяйки имперските си чорбаджии и формата на собствеността си (от държавна в частна или обратно), беше съхранила господството си във всички сфери на живота – от синода, науката и изкуствата до финансите, икономиката и вътрешната политика – е много повече от нелепост. Това, което все още може да има някакъв смисъл – да се надяваме, че не е станало вече безнадеждно късно, – е бавната, трудна и неблагодарна работа за създаване на критична маса на революционния потенциал, което е безусловна предпоставка за създаването на Народ. Защото Народ ние нямаме, имаме население в насипно състояние и кандидат-гастарбайтери.

Следите ли протестите и подкрепяте ли ги, или по-скоро сте на мнението на част от представителите на десницата, че това са организирани протести от външни сили?
На днешния стадий на „посткомунистическо“ разложение клановете на мафията в съвременната ѝ фауна са представени политически в парламента отдясно наляво, както следва: Воля, ГЕРБ, разединени патриоти, ДПС и БСП (последната е партията на най-много богаташи и като такава е малко по-лява от… Богдан Филов).
Освен парламентарните представители на мафията в протестите участват стари и нови извънпарламентарни партии, някои в проект, които също се надяват да поставят задниците си върху новите депутатски кресла.
За отбелязвате е, че работниците отсъстват от протестите като организирана сила, което показва, че синдикалната бюрокрация е свършила отлично своята работа и че пролетариатът, освен че се е смалил, се е… декласирал. Така наречените интелектуалци продадоха първородството си за паница казионна леща. Няма ги и студентите. Младите участници в протестите представляват аморфна, безидейна и дезорганизирана тълпа, която дори и да е независима от обрисуваните по-горе вътрешни и външни „играчи“, мисля, че няма голям шанс. Най-вероятно те ще изиграят ролята на „полезни идиоти“, обслужвайки едните или другите от противостоящите си кланове и техните политически „сили“… Изходът от подобна комплицирана обстановка може да бъде само един „нов“, шарен парламент, който с родилни мъки ще излъчи петнадесетото поред „следдесетоноемврийско“ правителство, което отново много скоро „ще разочарова“ гласувалите за него „протестъри“, връщайки събитията в изходната им точка. Всичко това ще се извършва в условията на пандемия от коронавирус и произтичащата от нея предстояща социаликономическа криза, каквато човечеството не помни от времето на чумните епидемии…
За днешното състояние на България и досегашните „успехи“ на българския преход казах достатъчно. Може би трябва да допълня, че нищо добро не очаква народа, докато продължава да стои на колене пред отживели богове и сменящи местата си гангстери и мошеници във властта и опозицията.

Какво искате да кажете на младите хора в България, голяма част от които са на площадите вече близо 3 месеца и протестират за „смяна на системата“ и преустановяване на корупционните практики?
Твърде дълго гласът ми „преминава тихо, като през пустиня“, но въпреки това, още веднъж ще отправя към тях апела, който публикувахме през месец юли във вестника на Федерацията на анархистите в България:
Решение има и то е в ръцете на народа, но Народът трябва да се създаде!
С КАКВО ДА СЕ ЗАПОЧНЕ? – СЪС САМОУПРАВЛЕНИЕ НА НАРОДА, със създаване на органи на Самоуправлението, които да изместят и заместят тези на властта. Това предполага превръщането на всякакви протести, митинги или безплодни демонстрации и процесии в общи събрания, на които всяка и всеки свободно ще разискват, изясняват и търсят решения на проблемите на обществото, които са създадени от потисничеството, грабежа и алчността на политическата и икономическа каста, която, предлагайки за ен-ти път услугите си на „спасител“, иска да го измами. Затова тя трябва да бъде отстранена! •

Свободна мисъл


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *