Народи от цял свят, още едно усилие!

печат

Светът се променя из основи

Шокът от коронавируса изпълни само присъдата, която произнесе срещу себе си една тоталитарна икономика, основана върху експлоатацията на човека и природата. Старият свят се разпада и рухва. Новият, изплашен от купищата развалини, не смее да ги разчисти; повече уплашен, отколкото решен, той се мъчи да си възвърне дързостта на детето, което прохожда. Сякаш дългият крясък на катастрофата остави народа без глас. И все пак онези, които се изтръгнаха от смъртоносните пипала на консуматорството, са на крак сред развалините. Те се събуждат сред реалността на едно битие, което никога няма да бъде същото. Те искат да се освободят от кошмара, който лиши земята и нейните обитатели от тяхната природа. Това не е ли доказателство, че животът е неразрушим? Не се ли пречупват пред тази очевидност лъжите отгоре и доносите отдолу, не се ли разбиват – един и същ прибой? Борбата за живота няма нужда от оправдания. Искането за върховенство на живота е в състояние да унищожи стоковата империя, чиито институции са разклатени в световен мащаб. Досега се борихме само за оцеляването си и останахме затворени в една социална джунгла, където цареше законът на най-силните и най-хитрите. Ще напуснем ли затвора, в който коронавирусната епидемия ни принуди да се реинтегрираме в мъртвешкия танц на плячката и хищника? Не е ли очевидно за всяка и всеки, че въстанието в ежедневния живот, чийто предвестник във Франция бяха жълтите жилетки, не беше нищо друго, освен опит да надминем това оцеляване, което обществото на хищничество не преставаше да ни налага всекидневно с военна сила?

Това, което повече не щем, е закваската на това, което искаме

Животът е природно явление в постоянен експериментален кипеж. Той не е нито добър, нито лош. От неговата манна небесна черпим сила – незрима сила у нас и във Вселената. Животът обаче дари на човешкия вид способността да различава не само манната от отровната гъба. Той ни въоръжи със съзнание, даде ни способността да изграждаме себе си и да претворяваме света. За да забравим тази изключителна дарба, беше необходимо да бъдем обременени с тежестта на историята, която започва с първите градове-държави и завършва – още по-бързо – с разпадането на пазарната глобализация. Животът не е спекула. Той носи само белези на уважение, благоговение, преклонение. Той няма друг смисъл, освен човешкото съзнание, с което е надарил нашия вид, за да го просветли. Животът и неговият човешки смисъл е поезия, създадена от един и от всички. Тази поезия винаги е искряла със своя блясък в големите въстания на свободата. Ние вече не искаме тя да бъде, както досега, една мимолетна светкавица. Ние искаме да развихрим едно въстание, безкрайно като буйния огън на живота, който утихва, но не угасва. Един цял ​​свят, вдъхновен от песента. Това е нашата воля за живот, изкована от разкъсаните вериги на властта и хищничеството. Вериги, които ние, жени и мъже, сами изковахме за жалост. Ето ни, в сърцето на едно социално, икономическо, политическо и екзистенциално преобразяване. Това е мигът на хвърления жребий, но не е повеля да завладеем отново света, от който сме били прокудени. Това е дъхът на един нов живот, който чрез неустоим мощен порив на народите ще възстанови своите изконни права.

Съюзът с природата изисква края на печалбарската ѝ експлоатация

Все още не сме осъзнали достатъчно добре връзката между насилието, упражнявано от икономиката върху природата, и насилието на патриархата върху жената, откакто се е възцарил три-четири хилядолетия преди така наречената християнска ера.
С доларово-зеления капитализъм се прояви тенденцията бруталният грабеж на природни богатства да отстъпи място на корупцията в името на опазването на природата. Така е и при имитацията на любов, когато изнасилвачът се маскира като съблазнител, за да похити своята жертва. Хищничеството отдавна използва практиката на кадифената ръкавица. Настъпи часът, когато един нов съюз с природата придобива първостепенна важност. Очевидно не става дума за преоткриване на симбиозата с естествената среда, в която са еволюирали цивилизациите на берачите, преди да бъдат изместени от цивилизацията на търговията, интензивното земеделие, патриархалното общество и йерархичната власт. Става въпрос за възстановяване на естествената среда, в която може да се живее, въздухът може да се диша, водата може да се пие, селското стопанство да се освободи от отровите, свободата на човека да замени свободата на търговията, патриархатът да се разфасова и йерархията да се премахне.
Не беше нужен коронавирусът, за да лъснат отровите на пазарното потисничество – последици от хилядолетията обезчовечаване и посегателства срещу природата. От друга страна, катастрофалното управление на катаклизма разкри неспособността на държавата да се справя ефикасно вън от единствената функция, която е в състояние да упражнява: репресията, милитаризацията на човека и обществото. Борбата срещу унищожението на природата няма нищо общо с обещанията и похвалните риторични намерения, били те подплатени, или не от пазара на възобновяемите енергии. Борбата се основава върху практически проект, който залага на изобретателността на хората и техните общности.
Екологичното земеделие, което възстановява земите, отровени от пазара на пестициди, е свидетелство за изобретателността на един народ, които може само да спечели от унищожаването на всичко вредно. Време е да премахнем концентрационните ферми, където малтретирането на животните докара свинската чума, птичия грип, лудата крава, полудяла от фетишизирането на парите, което печалбарите ще се опитат отново да ни накарат да преглъщаме и да смиламе. Толкова по-различна от нашата ли е съдбата на тези лоясали животни, които излизат от затвора, само за да влязат в кланицата? Не „живеем“ ли в едно общество, което изплаща дивиденти на корпоративния паразитизъм и оставя деца, жени и мъже да мрат поради липса на медицински изделия?
Така една необратима икономическа логика лишава от бюджетни средства нарастващия брой старици и старци. Тя защитава „окончателното решение“, което безнаказано ги праща да пукнат в старческите домове, лишени от средства и болногледачи. Висш здравен служител от Нанси във Франция заяви, че епидемията не била основателна причина да не се съкращават легла и болничен персонал и никой не го изрита в задника. Икономическите убийци предизвикват по-малко емоции, отколкото психично болен, търчащ по улицата и размахващ бръснач по заповед на някакъв не по-малко луд бог. Не апелирам към правосъдието на народа, не се застъпвам за септемврийски линчувания на аферистите. Искам само човешката щедрост да направи невъзможно завръщането на пазарния „разум“.
Всички режими на управление, които познавахме, фалираха, разпаднаха се от жестокия си абсурд. От народа зависи да осъществи един проект за общество, което възстановява фундаменталното единство на хората, животните, растенията и природните богатства. Лъжата, която наричаше такъв проект утопичен, не устоя пред шока на реалността. Историята порази търговската цивилизация със старческо слабоумие и немощ.
Не повярвахме ли твърде много на една конвейерна медицина, която често се отнася към тялото като автомонтьор към повреден автомобил?

Да сложим край на милитаризацията на тялото и ума

Репресията е последното основание за съществуването на държавата. Самата тя я понася под натиска на мултинационалите, налагащи своя диктат на земята и живота. Логичното поставяне на въпроса за смисъла на съществуването на правителствата ще ни даде отговора на днешния въпрос: щеше ли карантината да бъде по-ефикасна, ако не бяхме оставили печалбарството да съсипе медицинската инфраструктура? Този въпрос обаче е опасен и затова милитаризацията и въоръжената до зъби охрана на държавата днес поемат курс на репресии по цял свят. Орденът на демократите не може да намери по-добър предлог да се пази от гнева на хората. Лишаването от свобода в домовете ни не беше ли целта на лидерите, притеснени, че все по-малко могат да се осланят на своите разпасани жандарми, биячи, убийци на заплата?
Хубава генерална репетиция е тази тактика на капана, използвана срещу мирните демонстранти, които настояват, освен всичко друго, и за оздравяване на болниците. Поне сме предупредени: правителствата няма да се спрат пред нищо, за да ни откарат от затвора до… изолатора. Кой обаче ще премине доброволно и послушно от строгия карцер в препраната и позакърпена усмирителна риза? Няма ли яростта на затворника да се възползва от възможността да изобличи тираничната и анормална система, намерила в коронавируса поредния многоцветен тероризъм, с който пазарът на страха ни манипулира? Размишленията ни не спират дотук. Помислете за учениците, които в страната на правата на човека бяха принудени да коленичат пред полицейщината на държавата. Помислете за образованието, с което даскалският авторитаризъм пречи от векове на спонтанното любопитство на детето и не позволява щедростта на знанието да се разпространява свободно. Помислете за жестоката конкуренция, надпреварата, настойчивото „стани да седна“, които ни затвориха в една казарма. Доброволни роби, набиваме крак на плаца. Наля-ВО! Надяс-НО! Какво значение има накъде? Всички остават в строя. Всеки, който приеме лая на командите, остава роб.

Да излезем от мъртвешкия и затворнически свят на търговската цивилизация

Животът е свят, който се отваря, и светът се отваря към живота. Вярно е, че често търпи ужасни обрати, когато любовта се превръща в омраза, а страстта към живота – в инстинкт за смърт. Векове наред човек е поробван, колонизиран, принуждаван да работи и оцелява като животно. За пръв път виждаме обаче затваряне в изолационни килии на милиони двойки, семейства, самотни хора, които фалитът на здравните служби убеди да приемат съдбата си къде безропотно, къде със сподавено негодувание. Всеки се оказва сам, изправен пред едно битие, което го изкушава да преоцени робския труд и непотребните потребности.
Скуката от консуматорските удоволствия замени ли въодушевлението от мечтите, които детството ни остави жестоко попарени? Диктатурата на печалбата реши да ни отнеме всичко в момент, когато безсилието ѝ лъсва по целия свят и я изправя пред възможно унищожение. Абсурдната безчовечност, която ни разяжда толкова дълго време, изби като абсцес в затвора, към който водеше политиката на доходоносните убийства, практикувана цинично от финансовите мафии. Смъртта е последното унижение, на което човешкото същество се подлага – не заради някакво проклятие, а заради дълго натрапваната му безжизненост. Веригите, които си изковахме в страха и чувството за вина, не ще разкъсаме с нови страхове и угризения, а с живота – преоткрит и възроден.
Не е ли той, който показва несломимата сила на взаимопомощта и солидарността в тези времена на жестоко потисничество? В продължение на хилядолетия сме заучили с безкрайни повторения да потискаме чувствата си, да пречупваме житейските си пориви. Копнеехме вселилият се в нас дявол да ни направи ангели. Нашите училища са убежища на лицемери, на страхливци, на садистични мъчители. Последните ентусиасти на знанието бродят със смелостта на отчаянието. Ще излезем ли от килиите и ще се научим ли най-сетне как да освободим науката от оковите на нейната печалбарска полезност? Ще се научим ли да творим със силата на чувствата си, а не да ги потискаме? Да си възвърнем жизнеността, а не да я опитомяваме като нашите така наречени по-нисши братя?
Аз не проповядвам вселенската абстрактна етика, душевност и воля, а разобличавам пазара на страха, където памукът на сигурността в ушите заглушава тропота на ботуша. Разкривам манипулацията на емоциите, която затъпява и видиотява тълпите, предупреждавам за насаждането на чувство на вина, което дебне в търсене на изкупителни жертви. Вън всички без документи, старите, безработните, бездомните, чужденците, жълтите жилетки, всички вън! Такъв е ревът на тези продавачи на нищото, които пробутват коронавируса, за да сеят емоционалната чума. Наемниците на смъртта се подчиняват само на забраните на господстващата логика. Това, което трябва да бъде премахнато, е системата за обезчовечаване, създадена и ожесточено прилагана от тези, които я защитават от страст към властта и парите.
Капитализмът е съден и осъден отдавна. Заливат ни с излишни становища и спорове за него. Доста! Агонията на капитализма се видя ясно в агонията на целия свят. Призракът на коронавируса беше, ако не преднамерен резултат, то явно въплъщение на проклятието на неговия абсурд. Причината е ясна. Експлоатацията на човек от човека, чийто изтърсак е капитализмът, е злополучен експеримент. Зловеща шега на чирака на магьосника, която веднъж завинаги трябва да погребем в позорното минало. Единствено шеметният изблик на преоткрития живот може да разбие оковите на търгашеското варварство и да заличи дамгата на икономическата коректност, с която всички сме жигосани.

Самоуправлението анулира парламентарната демокрация

Не можем да търпим повече тази отвратителна постановка. Накацалите по всички етажи със своите национални, европейски, атлантически и световни комисии отговорни за катастрофата започват да играят ролите на виновни и невинни. Икономическият балон, който те надуха с виртуални дългове и фиктивни пари, се спука и спихна пред очите ни. Икономиката е парализирана. Дори преди коронавирусът да разкрие мащабите на бедствието, „висшите инстанции“ иззеха и спряха машината, по-сигурно от стачките и социалните движения, които, въпреки правотата на протестиращите, останаха неефикасни.
Стига електорални фарсове и втръснали декламации. Нека тия натрапени избраници, пробутвани от финансите, да бъдат пометени като мръсотия и да изчезнат от нашия хоризонт, както изчезна оня къс от живота, който им придаваше човешки облик. Ние не искаме да съдим потискащата система, която ни осъди на смърт. Искаме да я унищожим. Как да не попаднем отново в този свят, който се руши, в нас и пред нас, без да изградим общество човешко, което остава все така достижимо, с индивидуална и колективна солидарност? Съзнанието за стопанство, управлявано от хората и за хората, предполага ликвидиране на механизмите на пазарната икономика.
Със своя последен удар държавата не се задоволи да вземе гражданите за заложници и да ги затвори. Тя уби десетки хиляди уязвими хора, като ги лиши от помощ. Държавата и нейните спонсори разрушиха обществените услуги. Нищо вече не работи. Ясно е едно – всички техни усилия имат една единствена цел – да подкарат отново престъпната печалбарска организация. Те вършеха своята работа с презрение към народа и резултатът е плачевен. От народа зависи да свърши своята работа, като им види сметката. От нас зависи всичко да тръгне по нови пътища. Колкото повече разменната стойност преобладава над потребителската стойност, толкова повече се налага царството на стоките. Колкото по-високо ценим онова, което ни радва в живота и природата, толкова по-бързо ще отслабва захапката на стоката. Безплатното потребление ще ѝ нанесе последния удар.
Самоуправлението слага край на държавата, разорена и разобличена от пандемията. В главните роли на парламентарната демокрация са предприемачите на едно общество, в което печалбата изяжда човека. От друга страна видяхме как народът, изправен пред немощта на правителствата, прояви непоколебимата си солидарност и постигна реална здравна самозащита. Това не е ли опит, който вещае разширяване на практиките на самоуправление? Нищо не е по-важно от подготовката да изземем от държавата обществените сектори, преди да бъдат окончателно ликвидирани от диктатурата на капитала. Държавата и алчността на нейните спонсори спряха всичко, парализираха всичко, освен обогатяването на богатите. Сега обедняването на бедните е в основата на тяхното „възстановяване“. По ирония на историята те отново искат да подпрат своята разнебитена кочина на просешката тояга. Онзи, който е погледнал смъртта в очите, няма да се уплаши от държавата и нейната полицейщина.

Нашето богатство е нашата воля за живот

Отказът да се плащат данъци и такси вече не е само в репертоара на подривните инициативи. Как биха могли да ги плащат милионите хора, на които им липсват средства за препитание, докато парите, изчислени в милиарди, продължават да бъдат поглъщани от бездната, изкопана от финансовите спекулации и дълга? Нека не забравяме – пандемиите и невъзможността да се лекуват са резултат от печалбарството. Ще останем ли под знака на лудата крава, без да си извадим поука? Ще разберем ли най-сетне, че пазарът и неговите мениджъри са вирусът, който трябва да бъде ликвидиран? Мина времето на възмущението, оплакванията и констатациите на интелектуален хаос.
Подчертавам важността на решенията, които местните и федералните събрания ще вземат „от народа, за народа“ по въпросите за прехраната, жилищата, транспорта, здравеопазването, образованието, кооперативната банка, подобряването на средата на човека, животните и растенията. Да вървим напред, макар и пипнешком. По-добре да се лутаме, като експериментираме, отколкото да вървим назад и да повтаряме грешките от миналото. Самоуправлението покълва в ежедневния бунт на живота. Да си спомним, че опитът на анархистическите колективи на испанската революция беше прекъснат и унищожен от сталинистката шарлатания. Не искам никой да ме одобрява, камо ли да ме следва. Аз вървя по своя път. Всеки е свободен да направи същото. Желанието за живот е безгранично. Нашата истинска родина е навсякъде, където свободата да живеем е застрашена. Нашата земя е отечеството ни без граници. •

Раул Ванейгем, 10 април 2020 г.


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *