Наследството на Мъри Букчин: синдикалистка критика

печат
На 14 януари се навършват 100 години от рождението на Мъри Букчин. Може би си струва да разгледаме приноса му към радикалната политика.
Букчин участва в комунистическото младежко движение през 30-те години на миналия век. В крайна сметка той изоставя официалните марксистки организации, за да се обърне към безвластния социализъм. Основна характеристика на политическите убеждения на Букчин от шестдесетте години до края на живота му е неговата опозиция на ориентацията на работническа борба, която е от основно значение за синдикализма и мнозина анархисти – и марксисти – от края на 19-и век и началото на 20-и век.
След Втората световна война общите стачки и мащабните улични битки на работниците от тридесетте години са замиращ спомен. Следвоенните години консолидират консервативната бюрокрация в профсъюзите. Американската работническа класа през 60-те години на миналия век вече няма голямото „войнствено малцинство“ от радикални работници, характерно за американските работни места от началото на века до Втората световна война. Това кара някои радикали да търсят нов „агент“ на революционната промяна. Букчин е пример за този начин на мислене:

Противно на очакванията на Маркс индустриалната работническа класа сега намалява като количество и непрекъснато губи традиционната си идентичност като класа Днешната култура [и] … режими на производство … превърнаха пролетария до голяма степен в дребнобуржоазна прослойка …. Пролетариите … ще бъдат напълно заменени от автоматизирани и дори миниатюризирани средства за производство … Класовите категории сега се смесват с йерархични категории въз основа на раса, пол, сексуални предпочитания и определено национални или регионални различия.

Този цитат е от последната книга на Букчин – Следващата революция: народните събрания и обещанието за пряка демокрация. Това показва известна липса на разбиране за това как синдикалистите – и други социалисти – гледат на работническата класа. Основата на революционния потенциал на работническата класа се крие както в нейната позиция на по-голяма част от населението, така и в нейното обективно угнетено и експлоатирано положение. Работниците не разполагат със собствени средства за препитание. По този начин ние сме принудени да търсим работа от работодатели, за да получим заплатите, от които се нуждаем. Тази договореност принуждава работниците да се подчиняват на автократични управленски режими, при които на работниците се отказва контрол върху решенията, които ги засягат пряко всеки ден в трудовия процес и управлението на работните места. Работодателите притежават продуктите на нашия труд и използват това, за да изсмукват печалби – ситуация, която по своята същност е експлоататорска.
Работническата класа е разнородна и има различни прослойки. Ядрото на работническата класа са физическите работници, които трябва да се подчиняват на управленския контрол по време на работа и самите не са част от контрола на системата върху работниците.
Според Работническото мнозинство от Майкъл Цвайг това са около 60 процента от населението (което включва зависимите от тях хора и тези, които са напуснали редиците на работническата класа). Други 15 процента от работната сила са наети като „професионални“ служители от по-ниско ниво, с подобно подчинение на мениджмънта – учители, журналисти, библиотекари, програмисти и пр. Тази прослойка има висше образование и често се заплаща по-добре от физическите работници, но често създава синдикати и е потенциален елемент в коалицията на работническата класа. Работническата класа не намалява и е по-голямата част от населението.
„Индустриалният пролетариат“ се състои от работници в „основната индустрия“ – не само преработващата, но и транспорта, енергетиката, строителната и добивната промишленост (кариери, петролни и газови находища, дърводобив). Тук трябва да бъдат включени работниците в силно индустриализираното земеделие на Америка, тъй като това е основно производство на стоки. Работниците в тези различни сектори съставляват около 25 процента от работната сила в САЩ. Намаляването на работните места в производството се дължи най-вече на начина, по който капиталистите постоянно търсят нови технологии, и на промените в работата, за да намалят броя на работните часове за единица продукция. Това не е нещо ново, то продължава поне от 20-те години на миналия век. Схемите за интензификация на работата при „свито производство“ през последните 40 години като форма за ускоряване са най-новият обрат. Независимо от това, САЩ все още произвеждат около 17% от световната продукция, въпреки че само 12 процента от работната сила са заети в отрасъла. Работните места в други „основни отрасли“ като транспорт и строителство обаче не намаляват в същата степен. „Основната индустрия“ все още е от основно значение за американската икономика – около половината от брутния вътрешен продукт на страната. Затова развитието на войнствено работническо движение в този сектор на икономиката би имало голямо социално влияние.
Синдикализмът наистина очаква появата на контролирано от работниците движение с разрушителна сила – например стачки, които спират потока от печалби към класата на собствениците. При една все по-глобализирана производствена система в широк географски мащаб транспортните и складовите системи стават все по-важни. По този начин работниците на важни работни места – в производството, енергетиката и транспорта – имат потенциална сила, която може да се използва за защита на интересите на работническата класа с развитието на по-високо ниво на солидарност, отнасящо се за цялата класа. Освен това работната сила има потенциала да изхвърли капиталистите от контрола върху системата на обществено производство – поемане на работните места и реорганизиране на производството въз основа на самоуправлението на работниците в отраслите. Букчин напълно пренебрегва тази причина за синдикалисткия акцент върху борбата на работниците и самоорганизацията в света на труда. Ако работническата класа трябва да поеме колективното управление на производството, трябва да има движение, организация на работници в тези отрасли, които да изпълнят това. Как иначе да се освободят от потисничеството на наложения капиталистическия режим на работа?
Въпреки че синдикалистите признават значението на „основната индустрия“ поради причините, които споменах тук, синдикалистите не свеждат работническата класа до „индустриалния пролетариат“, а често се ангажират с организиране и в други отрасли като търговия на дребно, здравеопазване и услуги. Целта на синдикализма е реорганизация на цялата икономика под самоуправление на работниците.
Букчин твърди, че по-ниското ниво на борба на работниците след Втората световна война се дължи на факта, че хората вече нямат жив спомен от предкапиталистическата епоха, когато дребните фермери са управлявали собствена ферма или занаятчиите са управлявали собствена работилница. Теорията тук е, че стремежът към „работнически контрол“ се е основавал на живия спомен за предишна ера, когато производителите са контролирали своя труд. Букчин твърди, че радикалните работници в ерата на големите синдикалистки съюзи…

…бяха най-често занаятчии, за които фабричната система беше културно ново явление. Много други имаха пряк селски произход и бяха само едно или две поколения отделени от селския начин на живот. Сред тези „пролетарии“ както индустриалната дисциплина, така и затварянето във фабричните сгради създаваха много смущаващи културни и психологически напрежения. Те живееха в силово поле между доиндустриален, сезонно определен, до голяма степен спокоен занаят или аграрен начин на живот, от една страна, и фабрична или цехова система, която подчертаваше максималната, силно рационализирана експлоатация, нечовешките ритми на машините, подобен на казарма свят на задръстени градове и изключително жестоки условия на труд, от друга страна. Следователно изобщо не е изненадващо, че този вид работническа класа беше изключително експлозивна.

Първо, тази теория е неправдоподобна форма на икономически детерминизъм – сякаш икономическата структура директно „кара“ хората да вярват в определени неща. Второ, предположението на теорията не е вярно. Още през 30-те години много радикални работници не са имали опит в отдавна отминалата предкапиталистическа ера на самостоятелно заети занаятчии и фермери. Често техните родители и баби и дядовци са били наемни работници. Освен това борбите за контрол са част от борбата на работниците и днес. Когато медицинските сестри се борят, за да защитават нивото на персонала, това е борба за контрол. Съвсем наскоро работниците в една рафинерия проведоха национална стачка за правото да прекратяват операции за техническо обслужване, които смятат за опасни. Това е борба за контрол. Когато учителите се борят за класове с по-малко деца и повече пособия, от които се нуждаят учениците им, това е борба за контрол.
За да разберем относително ниското ниво на борба на работниците през последните десетилетия, е необходимо да разгледаме начина, по който бунтът на работническата класа се появява и развива епизодично – в периоди на стачни вълни и широко разпространена борба. Такива периоди следват продължителен период на организиране, усилия за народно образование, поуки от предишни неуспешни борби и нарастващ брой активни работници, които се радикализират и обучават в организаторски умения и пр. Затова високото ниво на борба на работниците и развитието на „съзнание за солидарност“ не е просто „автоматичен“ продукт на състоянието на работническата класа.
Букчин не успява да намери нов „агент“ на революцията… в САЩ. Неговата стратегия, основана на местната избирателна политика – „безвластническо общинарство“ – няма особен смисъл и така и не придобива популярност. Букчин наистина оказва влияние върху радикалното кюрдско движение в Турция и Северна Сирия да възприеме прякодемократични идеи за управление. Кюрдите обаче имат различна стратегия. Букчин не греши, като подчертава потенциала на общите събрания за безвластническо социалистическо управление като част от самоуправлението в общността. Общи събрания се провеждат в последно време в хода на различни видове борби. По този начин събранията на градските жители имат своята роля. Като стратегия за промяна обаче това не може да замести значението на масовите организации и борбите в сферата на производството.
Букчин беше прав, че борбите около разграничителните линии на расата и пола и унищожаването на природата излизат все по-напред и заемат централно място през 60-те и 70-те години. Борбата на движението на афроамериканците за свобода, срещу сегрегацията и други аспекти на расовото неравенство, движенията на жените, гейовете и лесбийките през онази епоха помогнаха на цялата левица да достигне до едно по-задълбочено разбиране за некласовите аспекти на социалната структура, която потъпква свободата. Това повлия и на безвластниците активисти, на синдикалистите и техните организации. Нещо повече – нашето мислене за стратегията трябва да разглежда начините, по които системата се променя с течение на времето – как новите проблеми излизат на преден план, нови сегменти от населението се активизират и възникват нови социални движения. Нашето стратегическо мислене трябва да вземе предвид тези неща. Капиталистическият режим обаче винаги е имал расистки и полово ориентиран характер в САЩ и тези аспекти на потисничеството присъстват на работните места и в начина, по който функционират институциите на системата. Различни аспекти на потисничеството действат пряко върху различни сегменти от разнообразното население на работническата класа. Класовата солидарност е капсулирана в лозунга „Посегателството срещу един е посегателство срещу всички“. Ако група от класата е подложена на расова дискриминация, сексуален тормоз, расистки полицейски убийства или атаки срещу имигранти, отказ от солидарност е да не се развиват практики за подкрепа на борбата на засегнатата група.
Работническата класа не може да се освободи, ако не може да се „формира“ в движение, което има за цел общо социално освобождение – справяне с въпроси като потисническия характер на държавата, моделите на расово и полово неравенство и екологично разрушителния характер на капиталистическата динамика. Работещите хора не могат да постигнат успех в борбата срещу доминиращите класи, без да съберат различни групи хора и да изградят все по-високи нива на взаимна подкрепа за борбите. •

Том Ветцел
Том Ветцел е автор на Преодоляване на капитализма, публикувана от AK Press.

превод Емил Проданов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *