Националните срещу глобалните елити

печат
Откъс от интервю с известния руски публицист Максим Шевченко, взето преди президентските избори в САЩ

За възможността за гражданска война в САЩ говорихме с Вас още през ноември 2016 г., след самата победа на Доналд Тръмп на изборите. Днес, в навечерието на втория мандат на 45-ия президент на Щатите, тази война вече реалност ли е, или в Америка идва „цветна революция“ по ирония на съдбата – злото, което преди сме докарвали другиму, сега ни сполетя нас самите?
Цветната революция не е никаква ирония на съдбата, а технология за разпространение на властта на наднационални глобалистки структури. Нещо повече – този вид „революция“ не е нито патент, нито монопол на отделна страна, била тя САЩ, Великобритания или Канада. Трябва да се отбележи, че цветните революции по правило унищожават националните бюрокрации, опиращи се на така наречения суверенитет (при това деклариран по категории от XIX и XX век), и ги заменят с нов управляващ елит – на практика каста, – пряко зависим финансово и организационно от транснационални структури, глобални фондове от рода на Националния фонд за демокрация [National Endowment for Democracy, учреден от Конгреса на САЩ през 1983 година – б. ред.], Световната банка, че даже от Световната здравна организация (СЗО) и пр.
Затова за иронии и съдби е неуместно да се говори. Ако днес, както виждаме, в САЩ е дошла цветна, кадифена и пр. „революция“, това означава най-малкото, че идва ред националната американска държава – чийто символ е президентът Доналд Тръмп – да изпита натиска на наддържавните, транснационални елити. Следователно конфликтът, който досега познавахме като „арабска пролет“ или „киевски майдан“, е пристигнал вече в най-важната точка на света.
Това първо. Второ, под „гражданска война“ не може да имаме предвид просто конфликт между различни системи и обществени прослойки. Такъв конфликт имаше в царска Русия преди революцията: радикално студентство, либерали, социалдемократи, консерватори, руски съюз „Архангел Михаил“, партия на кадетите, есери-терористи и пр. са действащите лица от онази историческа драма. Ние обаче – до един момент – не наричаме този конфликт „Гражданска война“, независимо от убийството на Александър II и царските сановници при Николай II, Ленския разстрел, 9 януари, декемврийските стълкновения през 1905 г. в Москва и т. н. Защото гражданската война е единствена по рода си форма на мобилизация (безусловно под политически лозунги) на човешкия, интелектуалния и военния ресурс на нацията. Гражданската война не е просто война между граждани, а конфликт между части от една и съща нация, носители на различни проекти за националното бъдеще, или между различни части от една зараждаща се, формираща се нация.
Тоест това, което в момента става в САЩ, още не е гражданска война, а досегашното „предчувствие“ за такава, прелюдия, голяма увертюра?
Да. Да говорим за гражданска война в САЩ още е рано. Американските елити още не са готови да направят последната крачка, както през 1861 г., когато редица щати обявяват, че напускат федерацията, а други остават верни на федералното правителство във Вашингтон, оглавявано тогава от 16-ия президент на САЩ Ейбрахам Линкълн. Проблемът с робството сам по себе си не е причината за Гражданската война. Повод за нея са икономическите проблеми и желанието на Севера да контролира икономическия живот на Юга, а именно да контролира продажбите на южния памук на световния пазар и достъпа на южните щати до технологиите, с които промишленият Север вече разполага (да не забравяме, че памукът се бере от Юга, но се преработва от Севера).
Робството на чернокожите, разбира се, е абсолютно омерзителен фактор – неговото преодоляване и премахване изиграват в американския конфликт огромна роля за идеологическото оправдание и мобилизацията на Севера. Робството безспорно е отвратително явление, но не по-малко отвратително се оказва положението на чернокожите след тържественото премахване на робството и приемането на знаменитата 13-а поправка на Конституцията на САЩ [забраняваща робството и принудителния труд – б. ред.], когато формално свободните чернокожи са хвърлени на произвола на свободния пазар и вероятно положението им става още по-тежко дори от неотдавнашното им тегло на памучните плантации.
Да минем обаче към настоящето. Днешният конфликт в САЩ още не е във формат на гражданска война, но е свидетелство за много сериозно противопоставяне както между граждани, така и между елити. Американските елити не забравят войната, която докарва младата тогава страна до ръба на пропастта (ако да речем бяха победили южните щати, това щеше да има най-тежки последици за съдбата на САЩ), и в хода на събитията през ХХ век изработват редица вътрешни механизми – преди всичко на системни договорености, като сформират три равноправни системи на държавна власт: президентска, парламентарна и съдебна. Тези три власти са принудени да се договарят помежду си, защото нито една от тях не е подчинена на друга. Именно тази система на договорки – сложна, тромава процедура за изработване на консенсус и елитни клубове – е защитният механизъм на нацията от гражданска война.
Има обаче моменти, когато конфликтът се изостря дотолкова, че всяка нация или общност, стремяща се да стане нация (да речем чрез гражданска война, защото, уви, такава е съдбата на човечеството – войната е единствената пещ, от която се раждат нови исторически реалности), е на път да изгуби тези механизми за самосъхранение. Това означава, че светът отново е на ръба на нещо ново. Както казва апостол Павел в Първото послание към коринтяните: Не всички ще починем, но всички ще се изменим.
Това е гениална метафора за най-ярките и болезнени моменти от човешката история. Да, в една война не всички загиват, но от нея всички излизат променени, гледат с други очи на ценността на собствения живот, обществените отношения и световния мир. Класически пример е Великата отечествена война от 1941 до 1945 година. В този кървав купел съветският народ влиза като един, а излиза като съвсем друг субект на историята, политиката, социалните отношения и прочее.
Готова ли е обаче американската нация за гражданска война? Способна ли е отново да рискува и да застане на ръба на катастрофата?
Това е основният въпрос: готова ли е, иска ли гражданска война? През втората половина на 1960-те години също имахме чувството, че бурята се задава. Виждали сме нещо подобно през 1968 г. Това явно е повтаряща се ситуация за американската младеж като цяло, която периодично изпада от елитните закостенели клубове на татковците.
Защо обаче се повтаря така редовно? Работата е там, че митът за Америка се излива в два калъпа. Първият е този на свободите, постановени от отците основатели на Америка. Какъв е смисълът на живота по американски? Да се чувстващ щастлив, защото си богат, свободен, вярващ или – обратно – невярващ. Правата и свободите, заимствани навремето от прашните свитъци на френските енциклопедисти, но наложени – за разлика от френския атеизъм – върху искрената набожност на американското пуританство, дават като резултат невероятно интересен синтез. Американците живеят с чувството (те буквално са пропити с него), че правата и свободите съществуват и са непоклатими. Всяко ново поколение американци е направо закърмено с това съзнание.
Това съзнание обаче влиза във фундаментално противоречие с икономическото и политическото развитие на Щатите, които – естествено – се конституират като империя, а всяка империя създава мощна военна класа, управленческа класа и икономическа класа. Всяка империя цели потискането на човешките права и свободи или тяхното приспособяване към интересите на управленческата, икономическата и военната класа. Именно имперската стилистика е вторият американски калъп. Какво правим обаче, когато правата и свободите са поставени като крайъгълен камък, залегнал в основите на американската държава и общество? Няма как да ги отмениш освен ако не отмениш и самата Америка. Не може да отмениш правото на човека да защитава своята частна собственост и най-вече своето частно пространство. До ден днешен САЩ вероятно са единствената страна, в която полицай, влязъл без съдебна заповед или разрешение в частен имот, може направо да получи куршум в главата, а онзи, който го е убил, може да бъде оправдан от съда. Това го няма никъде по света, но в редица американски щати е така.
Този конфликт – между свободите, които реално съществуват в американското общество и душевност, и имперската стилистика – е очевиден. Най-добрите произведения на американската култура – както на южняците (Уилям Фокнър, Маргарет Мичъл), така и на северняците (Ърнест Хемингуей, Хенри Милър и пр.) – са пропити с патоса на свободата. Цялата американска литература (а нали тя е огледало на народната душа) има огромен психологически заряд (както руската литература поставя въпросите на границата – критичните въпроси – на човешкото битие). Този психологически заряд идва именно от личната свобода. Да си спомним гениалния роман на Джон Стайнбек Зимата на нашето недоволство. Личната свобода е в противоречие със системата на обществените отношения. Този конфликт неизменно присъства в американското общество и непрекъснато се възпроизвежда в него. Неслучайно Демократите са неговите носители.
Да напомним, че Демократическата партия навремето е партията на Юга. Южняците тогава не воюват, за да си запазят правото да изтезават чернокожите – не, огромната част от войниците на Конфедерацията даже нямат роби, те са буквално дрипльовци, защото са нямали даже пари за униформа. Южняците нямат и достатъчно оръжие, което донякъде предопределя тяхното поражение, но то не омаловажава тяхната жертвоготовност и героизъм във войната. Не, южняците не воюват, за да запазят робството, а защото смятат, че северняците посягат на техните изконни права и свободи още от времето на отците основатели на САЩ.
Затова патосът на Демократите тогава е предимно патос на свободите на човека. Републиканците (или северняците), които се отцепват от някогашната обща Демократическа партия през 50-те години на XIX век, по своята същност са били, естествено, имперска партия. Тук не е важно дали са били против робството, или за робството (както днес определени кръгове подозират, че Тръмп е расист). Този конфликт между принципите на отците основатели, постановили и въплътили – честно казано, по-успешно от френските революционери – идеалите за свободата на човека, и нуждите на имперското развитие на САЩ се заражда още тогава. Принципите на имперското развитие са пари, власт и армия. Принципите на отците основатели – свещените права на личността.
Този конфликт продължава до ден днешен. Може да звучи парадоксално, че южняците са били по-близо до принципите на отците основатели, залегнали в Конституцията и Декларацията за независимост на САЩ, отколкото победилите ги северняци. Те са живели, както пише в Библията – пред Бога робът не е по-голям от своя господар и господарят не е по-голям от роба. Тоест покръсти робите си, моли се с тях в една и съща протестантска църква, и ще премахнеш социалния конфликт. Че не е ли същото в царска Русия, та даже по-зле? Православните помещици са продавали православни руснаци като скотове и като роби и са им приказвали, че Господ, видите ли, тъй бил наредил нещата.
В САЩ този конфликт (между имперщината и патосът на личната свобода), както вече казах, съществува до днес и вече е достигнал своята връхна точка. През 1990-те и 2000-те години американският империализъм става глобален. След 1945 година той започва да контролира Европа и голяма част от света. Британската и френската колониална империя не се разпадат от само себе си и даже не под въздействието на марксизма (макар той да ги атакува в лицето на Хо Ши Мин, Нелсън Мандела или Ернесто Че Гевара), а под въздействието на американския империализъм, комуто и предават своето наследство. Между другото, основните инвеститори в Западно- и Източноиндийската компания са британските аристократи, които, колкото и парадоксално да звучи, до ден днешен са основни съюзници на разните хипита, либерали и „Антифа“, като се ориентират към глобални търговски структури и глобални инвеститори, също както и американските Демократи.
Тук не изключвам и клерикалния фактор: други съюзници на глобализма са клерикалните елити, световните жреци. Имам предвид римския папа, кентърбърийския епископ, Далай Лама XIV и тям подобни, включително иранските аятоласи. Всички те по своему тълкуват Бога или сферата на божественото, но говорят едно и също – за небесни еманации, чието благотворно влияние достига и до простите хора, и за глобален диалог между религиите. Всички те са станали отявлени неоплатоници, а неоплатонизмът с учението за световния дух и единния Космос е философската обосновка на глобализма във всичките му измерения: църковно, икономическо, политическо и ценностно. Чуете ли да се говори за „глобален диалог между религиите“, разбирайте, че става дума за глобална клерикална структура, която тясно сътрудничи с глобалистките аристократични структури и им дава своята благословия. Последните на свой ред имат подръка мениджмънт от глобални либерали от сорта на Джордж Сорос, Бил Гейтс, СЗО и всевъзможните фондации за закрила на снежните леопарди и катериците.
Помните ли как Владимир Путин летеше с жеравите през 2012 година? Това не беше от силна любов към редките видове, а за да покаже на тези господари на света, че разбира техния език и е готов да играе тяхната игра. Това обаче беше символична, а не реална закрила на сибирския жерав. Виж, в Съветския съюз имаше реална закрила, защото се създаваха затворени резервати. За каква закрила говорим днес, когато Норникел (фирма на руския олигарх Потанин – б. ред.) разля в Норилск 20 хиляди тона нефтопродукти и всички мислими и немислими сибирски жерави заминаха на оня свят.
Да се върнем обаче на Америка. Либералният глобален мениджмънт, за когото вече споменах, чрез медиите (които, както е известно, са предимно либерални – CNN, BBC, Ню Йорк Таймс и пр.) и разнородни либерални правозащитници си взаимодейства с „Антифа“ и либералите по места. Кой им се противопоставя? Не друг, а Американската империя! Към нея се ориентират националните бюрокрации – същите, които попадат под ударите на цветните революции. Тези кадифени метежи не са нищо повече от инструмент на глобалния елит на Големия Запад (той е матрицата на глобализацията, не Далай Лама или индийските мистици). Този елит вече описах – висшите църковни сановници, аристократите, либералният глобален мениджмънт, медиите, правозащитниците, прогресивните либерали, „Антифа“ и уличните погромаджии. Това е една обща мрежа. Срещу тях е държавата – не като принцип, изразяващ някакви ценности (такива държави в природата не съществуват), а като оръдие за потискане на масите в интерес на управляващата класа.
Независимо каква е управляващата класа – капиталистическа или „пролетарска“, – за да потиска, трябва да разполага с неизменните три групи: управляващи, военни/силови групировки и онези, които се занимават с икономиката. Това е конфликтът между тях – между либералния глобален елит и Американската империя – и той задава формата на днешния свят, включително случващото се днес в Америка.
И кой ще победи в този конфликт? Телевизионните репортажи от САЩ все повече напомнят на репортажите от киевския майдан от 2014 година: същите безумни тълпи младежи, трошащи витрини, обърнати и горящи автомобили. Нима глобалистите ще се окажат по-силни от империята?
Засега все още има баланс на силите. Нещата отиват към фотофиниш. Еднаква е вероятността за победа на Доналд Тръмп и на Джо Байдън на президентските избори и затова ситуацията не върви към радикален, необратим конфликт. Американският конфликт стигна много близо до ръба, след който започва откровена гражданска война, но Рубикон не е минат, защото и за двете противостоящи си страни въпросът „Какво ще стане, ако изгубим?“ изобщо не е маловажен. Ако изгуби Тръмп, какво ще стане с цялата му свита? Съдебни дела, конфискации, разобличения, изтипосване по медиите, лов на вещици за тръмпистите („расисти, фашисти и гадове“)? В крайна сметка на карта е поставен животът на цялото близко обкръжение на Тръмп.
А ако спечели? Какво ще стане с Байдън и неговия отбор, включително онези, които сега ломят улиците по американските градове? Как ще ги нарекат – леви терористи, маргинални „Антифа“, китайски шпиони, руски наемници? Разбирате, нали? В момента двете страни практически минират същия този крехък граждански консенсус, който успява да се съхрани няколко пъти в САЩ след Гражданската война от 1861 до 1865 година. Поредно примирие просто може да няма и дори победата на един от кандидатите на ноемврийските президентски избори още не е съдбоносна и вероятно няма да сложи край на противопоставянето. Всеки ден по улиците на Вашингтон, Ню Йорк, Минеаполис и Оукланд обаче става нещо, което трудно може да се отиграе назад и все повече прилича на залог ва банк. •

Интервюто взе Валерий Береснев


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *