На колко Ад ще издържи Раят?

печат
Къде сме ние? В Рая? В Ада? Някъде по средата? По-близо до Рая или до Ада? Какъв беше животът преди пандемията? Райски, адски или и двете едновременно – „в един глас сватбени камбани и погребален звън“ по думите на Роберт Шуман? Кой влиза в това „ние“ и има ли още такова нещо? Подобава ли изобщо такова събирателно понятие за хора, които дори такъв любезен жест на закрила и съпричастност към ближния като носенето на маска може да раздели? Ще оцелеят ли крехките кълнове на солидарността – на които така се радвахме през първия „локдаун“ – в едно общество, което е механичен сбор от индивидуалности?
Днес хората говорят за бъдещето от едностранчиви позиции: за едни наскоро сме били прокудени от Обетованата земя, за други – довчерашното ни благоденствие по начало е било мираж, който най-сетне е изчезнал яко дим. За едните времето преди пандемията е било време на стабилност и сносна нормалност, което един ден може да се върне, за други още тогава сме живели в безвремие на разпад и безнадеждност. Нашите реакции на разклатеното настояще зависят от тези две фундаментални позиции. За едни пандемията носи Страшния съд, апокалиптични страхове, за други – лъч на надежда, защото кризата насочи вниманието ни към неотложни промени, разкри изначалните слабости на статуквото. Утопия и антиутопия – спътници по неволя – се забъркват за мнозина в противоречива смесица от опасения и копнежи.
Философът Жан Бодрияр предрече това преди близо три десетилетия:

Когато нямахме средства, казвахме, че целта оправдава средствата. Днес нямаме цел и казваме, че средствата оправдават целта. Нито едното, нито другото не е неморално. Напълно неморално е само това, че двете вече не се противопоставят: целта и средствата са си станали безразлични. Те вече просто не делят една и съща плоскост.
Всичко върви прекрасно, набъбва като стиропор под напора на компресорите – метастази на Доброто. Всичко тръгва наопаки, веригите се разплитат под напора на тревогите към нови тревоги – капризи на Злото.
Иначе казано, Адът дебне в нашия Рай; Раят дебне в нашия Ад.
Това обезпокоява, обърква.
Навява на разложение.
Духът на нашето време.

Трябва само да заменим думата „средства“ с „живот“ и „цел“ с „растеж“, за да разберем веднага какво има предвид Бодрияр. В господстващата икономическа система те са едно и също. Растем, за да живеем, и живеем, за да растем – растежът (или иначе казано „оптимизацията“) е станал част от нас. Поотделно сме се превърнали в чудовища на Франкенщайн в една система, която знае само една посока (напред към разширяване), една скорост (ускоряване в геометрична прогресия) и една цел (все по-голямо съсредоточаване на власт и богатство). Този ход безспорно отприщи и духа на доброто: най-вече материалните постижения на нашата цивилизация, които застъпниците на тази система продължават да разтръбяват, без да виждат в тях очевидните корени на нашата разруха.

* * *

В средата на март тази година летях до Кения. Още в таксито от летището шофьорът заговори за най-голямата заплаха, откакто свят светува: нашествие на скакалци, поразило огромни площи земя. Как ще се изхранваме? – попита ме на следващия светофар. Вестниците бяха пълни с лоши новини. Опасността витаеше във въздуха, стрясках се от всеки неочакван шум в паническо очакване библейската напаст да скрие слънцето над покривите.
Причините за това бедствие – което ни най-малко не е отшумяло, а просто беше изместено в медиите – са безспорни за науката. Данните показват, че световните океани са били по-топли миналата година, от когато и да било в човешката история – неизменна възходяща тенденция през последното десетилетие. Повишаващите се температури на водата предизвикват метеорологични аномалии – ураганни ветрове, поройни дъждове, суша – и нарушават водния цикъл. Индийският океан е достигнал екологична повратна точка – така нареченото климатично махало. Източна Африка изпитва безпрецедентни, нехарактерни за сезона валежи, които позволяват на ларвите на скакалците да се развъждат в невиждани мащаби.
Когато си тръгнах от Кения в средата на март, темата беше изместена напълно от една-единствена нова водеща тема – коронавирусът. Вратите на „локдауна“ се тръшнаха току зад гърба ми и тази заплаха за живота на стотици милиони хора просто изчезна от полезрението. Това показва нашата неспособност да схващаме структурните недостатъци на господстващата система в тяхната сложна причинно-следствена цялост, да предвиждаме подходящите мерки. Медиите обикновено се съсредоточават върху една-единствена криза, едно бедствие. Така се насажда илюзията за нормалност – заплахите са отклонения от една иначе стабилна реалност. Господстващата система се представя безалтернативно, почти религиозно видение за някаква вечност, която не се вписва в трезвите прогнози на (практически) всички учени – климатолози, еколози, агрономи или вирусолози. Така животът продължава по старому, защото дори на апокалипсиса е намерено място в безкрайния цикъл на капитализма. Последна разпродажба, ликвидация.

* * *

Знаем, че това, което днес наричаме благоденствие, е резултат от безпрецедентна свръхексплоатация. Унищожаването на околната среда и невижданият ръст на неравенството са подробно анализирани и документирани. Тези отрицателни тенденции се признават до голяма степен, но не и в средите на заклетите идеолози и отрицатели на реалността. Въпреки това мнозина продължават да считат сегашната система за стабилна наяве, а да се мятат в кошмари насън.
По какво се разбира, че една система се срива? Историята показва, че кризите, катастрофите и разпадът никога не поразяват човечеството като гръм от ясно небе. В изрази като „глас в пустиня“ или „затишие пред буря“ се крие исторически опит, показателен за нашите избирателни възприятия. Често не обръщаме внимание на пукнатините, докато не зейнат. Сидни Декър, основател на Лабораторията за анализ на сложността и системите „Леонардо да Винчи“ в университета в Лунд, Швеция, обяснява, че организациите се провалят именно защото се движат добре – по тесен набор от показатели – онези, които се ценят в текущата политическа, икономическа или търговска конфигурация. Авариите настъпват – казва той, – без нещо да се повреди, без някой да направи грешка, без някой да наруши правилата, които считаме за съществени.
Просто казано, колата, която шеметно фучи в лявата лента на живота, може изведнъж да предаде богу дух, без да мигне и една червена лампичка. Може и да е имало тревожни признаци, но ние просто не сме им обърнали внимание, потънали в измамно самодоволство. За нас те не са били „съществени“.
Днешните лотофаги (Омир. Одисея, девета песен. Митични същества, които се хранят с цветовете на лотоса и живеят в постоянно опиянение: …който опитвал веднъж плодовете му меденосладки, вече не искал назад да се връща и вест да изпраща… – б. прев.) от плът и кръв в нашето еснафско европейско битие се радват на сравнително пълен килер (говоря по принцип: все повече хора работят в кланици, гледат възрастни хора за мизерни надници или просят по улиците). Така се поддаваме на опиянението от пълната трапеза, без да мислим колко наистина струва и какво се задава на хоризонта. От друга страна хората, които броят всяка стотинка, за да сложат нещо в килера, рисуват картината на идните несгоди – списъкът с покупките, закарфичен на вратичката. Това е големият парадокс на нашето време – ярка картина на назряващата катастрофа в живи краски, закачена за вратичката на пращящ по шевовете килер. Тази картина на Ада обаче изглежда лъжовна в Земята на лотофагите и затова не ѝ обръщаме внимание.

* * *

Това фундаментално противоречие засяга и нашия подход към епидемиите. Утешаваме се, че са историческа реалност – припомняме средновековната чума или испанския грип. В същото време, само през нашия все още млад век ни заля световна вълна от вирусни инфекции: SARS, птичи грип, MERS, свински грип, ебола, хендра, нипа и сега COVID-19. Според специалистите е напълно вероятно пандемиите да продължат да се увеличават в бъдеще и един ден изключително заразен вирус да избие стотици милиони. През 2012 г. научният журналист Дейвид Куамен разглежда точно този проблем в своята книга Преливане: животинските инфекции и следващата човешка пандемия. След безброй интервюта с изтъкнати учени той стига до заключението, че въпросът не е дали това е възможно, а просто кога.
Как да се подготвим за такава заплаха за самото ни съществуване? Дали да търсим системно решение на нейните потенциални причини, или да се задоволяваме с ограничителни мерки и фармацевтично неутрализиране на отделни вирусни инфекции? Какво би означавало да анализираме структурните първопричини, позволяващи на локализирани патогени да се превърнат в глобална заплаха за нашата цивилизация? Защото става ясно, че има причинно-следствена връзка между нашето експедитивно заграбване на планетата и появата на пандемията. Списание Сайентифик Америкън публикува статия през март тази година, озаглавена Разрушено местообитание създава идеални условия за появата на коронавирус. Ако и това не може да ви стресне, има и подзаглавие: COVID-19 може да е само началото на масова пандемия. Защото нашата аграрна система – чудесна в чисто количествено изражение – е процепена от земетръсни разломи. Тя разчита на монокултури, промишлени торове и пестициди, антибиотични добавки към фуража и тежкотоварен транспорт, който вреди на околната среда. Освен това унищожаването на джунглите и пресушаването на блатата позволява на патогените да излизат от своите ендемични екосистеми. Едно пътуване през Гватемала или Борнео например дава ужасяваща представа за това как монокултурните насаждения на маслодайни палми са прояли биосферите на туземните маймуни и прилепи.
Аграрната промишленост ни храни, като унищожава жизнената ни среда. Тя не само е отговорна за една трета от световните емисии на парникови газове – основната причина за промяната на климата и решаващ фактор за нашествието от скакалци, с което навремето се борят с огромни доставки промишлено произведено зърно, – но и все повече застрашава нашето общо здраве. Ако щете, вярвайте, но средната централноевропейска кокошка носачка получава 18 имунизации през шестнадесетседмичното отглеждане на пилетата. Докато умуваме за това колко са полезни грипните ваксини, смело похапваме сочно бяло месце – фрашкано с повече химия от състезател по колоездене. Птичият и свинският грип съсипаха птицефермите и свинефермите, но почти нищо не се направи за повсеместните отвратителни условия в тях. Онези, които – с избистрен от пандемията поглед – преглеждат новини от минали години, могат само да останат поразени от многобройните епидемии. Поразени от статии като тази в Дер Щандарт от 23 юли 2019 г.: Африканският свински грип нанася тежък удар на китайските свинеферми. Дефицитът може да достигне 18 милиона тона или една трета от производството на свинско в страната. След всяка епидемия въздъхваме с облекчение, че лошото е отминало, но всекидневната експлоатация продължава. Раят на безвредната нормалност все някак ще се намести, ще преживеем и това бедствие.

* * *

Тази криза поставя под въпрос нашия либерален обществен ред. Не можем да продължаваме по старому. Устойчивото развитие вече е неотложно. Достойно за уважение изказване на човек със значително влияние на име Волфганг Шойбле. Само че то е направено след финансовата криза през 2009 г., когато, както вече знаем, пълният срив на системата се размина на косъм. Оттогава политиката не направи почти нищо, за да ограничи хазартния капитализъм, безсрамното печалбарство на финансовите спекулации или поне да наложи по-справедливи данъци и да предотврати прането на пари в световен мащаб. Напротив, плутократичното съсредоточаване на богатството (а оттам и властта) се засили неимоверно. Политиците продължиха сами да орязват своите правомощия за намеса, уж би било някак си недемократично да се регулира стопанският живот в полза на обществото. Така ще продължи и след химическата победа над пандемията. Който продължава да храни илюзии, че парламентарното представителство обслужва интересите на народа – особено на младите и бъдещите поколения, – или тъне в дълбока заблуда, или взима пари от лобистите.

* * *

Какво трябва да се случи? Необходимите мерки са вече ясни в сферата на профилактиката и здравеопазването, ако поставим справедливостта и устойчивостта на първо място. Всеки човек на земята трябва да има достъп до имунизации и антивирусни лекарства. За бедните те трябва да бъдат безплатни. Производствени мощности за ваксини трябва да се изградят по целия глобален Юг с международна помощ. Всички програми за „структурни реформи“ (плод на болни мозъци), които от дълги години спъват системите на здравеопазването и ветеринарната инфраструктура, трябва да бъдат ликвидирани. Възможностите на общественото здравеопазване трябва да бъдат мащабно разширени с финансиране чрез световно здравно застраховане и система за разпределяне на тежестта, организирана на принципа на споделената отговорност. Експертите от години настояват за създаването на такава система, включително такива, които познават темата от първа ръка, като Медико Интернешънъл.
Всичко това е много хубаво, жизненоважно и необходимо, за да излезе Раят на свобода от стените на частните клиники. То обаче не е достатъчно, защото отдавна се знае, че профилактиката е спътница на доброто здраве и най-добрата мярка за справяне с бедствието е неговото предотвратяване. В средносрочен план трябва да закрием фабриките за животни. Не само от етични съображения, а като мярка за самосъхранение. Трябва да рестартираме и пренасочим опустошителната световна производствена верига към локални, управляеми и регулирани мрежи – към по-дребно селско стопанство. Трябва да се възползваме от генетичното разнообразие, което Роб Уолас нарича „имунологична защитна сеч“. Трябва също така да оздравим горите и мочурливите земи по цял свят.

* * *

На 19 януари 2020 г. международната фирма за комуникации Еделман публикува своя високо ценен Барометър на доверието със забележителното заключение, че въпреки силната световна икономика и почти пълната заетост, нито една от четирите обществени институции, измервани от изследването – държавата, бизнеса, НПО и медиите – не се радва на доверие. Причината за този парадокс се крие в страховете на хората за бъдещето. Според тяхното изследване 56% от анкетираните по света смятат, че капитализмът в сегашния му вид носи повече вреда, отколкото полза на света. Цялостното недоверие се поражда от растящо усещане за несправедливост и пристрастност в системата. Цари повсеместно схващане, че институциите все повече обслужват интересите на малцина.
Иначе казано, демократичните инстинкти не са закърнели – повечето хора изобщо не са толкова глупави или толкова слепи, колкото нерядко се представят от елита. Къде обаче намира отражение това недоверие? Къде са големите въстания? В световния Север може и да има засилена съпротива, но и тя е още твърде слаба, за да застраши системата, която днес изяжда нашето бъдеще.
Защо коренното идейно преобразяване продължава да ни убягва? Както вече казахме, живеем с единия крак в Рая и с другия в Ада – това има лоши последици за обществото. То е дотолкова дезинтегрирано, че смисълът на „ние“ рядко излиза извън листчетата със „сем. …“ на звънците на блоковете. Резултатът е политическа апатия и социална изолация. Две трети от населението на Германия определя самотата като голям (51%) или много голям (17%) проблем. През 2017 г. 38% от швейцарците се определят като самотни. Това са цифри отпреди короната.
Не е за вярване, но това усещане за самота дори кара възрастните японци нарочно да вършат престъпления, за да влизат в затвора. Броят на затворниците на възраст от 65 години нагоре се е учетворил през последните две десетилетия в Япония. В поразителна статия в Блумбърг, озаглавена Японските затвори са убежище за възрастни жени, интервюираните описват затвора като място за създаване на средище, каквото не могат да намерят у дома. Една 78-годишна жена нарича затвора оазис с много хора, с които можеш да си говориш. Подслон, осигуряващ помощ и грижа. Късче от рая в сравнение с ужаса на едно смазващо изолирано битие.
Пандемията поставя под въпрос процеси, които също така изостри. „Локдаунът“ е дъното на продължаващия десетилетия наред разпад на обществото. В същото време все по-ясно разбираме необходимостта от общи действия – защото при заразата болестта на един човек застрашава всички ни. Тази реалност би следвало да бъде вече очевидна дори за най-самонадеяните (макар някои противници на маските видимо да оспорват това твърдение). Дори да оставим настрана етиката и съчувствието, все пак би следвало да считаме доброто здраве за висша ценност на един свръхразвит индивидуализъм. Тук проблясва искрица надежда за солидарност в тази (долна) земя на консуматори и конкуренти.

* * *

Когато една система се срине или се окаже изначално сбъркана, трябва да се установи нова. Това не е философия, не е политика – това е логиката на здравия разум. Това е задача, която трябва да ни мобилизира. Чакащите спасение от небето в тежки времена страдат от религиозни заблуди. Това не е теория, не е илюзия, не е дори идеал – това е живият човешки опит. Оптимизмът не означава невежество. С широко отворени очи продължавам да вярвам в реалната възможност за едно утопично бъдеще. И макар да продължаваме своя безумен бяг към пропастта на екологията и цивилизацията, аз искам да се изправя срещу него заедно с другите, обединени, в обща борба. •

Илия Троянов, ноември 2020 г.
Превод на български: А. Ванчев


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *