Незападните анархизми

печат

Преосмисляне на глобалния контекст

» » » продължава от миналия брой

През 1903 г. Котоку Шусуи напуска работата си като журналист в токийски вестник, когато редакцията обявява, че подкрепя руско-японската война и окупацията на Корея. Основава антивоенния Народен вестник (Хеимин Шинбун), за което е хвърлен в затвора. В ареста се свързва с анархисти от Сан Франсиско и все повече се заинтригува от анархистката теория. След като излиза от там, заминава за Сан Франсиско, включва се в анархосиндиката IWW и се завръща в Япония с интелектуалните и практическите семена на синдикализма. Това скоро оказва влияние на дейци като Осуги Сакае и довежда до основаването на Дзенкоку Джирен.
От своя страна чистите анархисти са по-близки до анархокомунизма от кропоткинската традиция, съчетан със силно изявен антимодернистки, традиционалистки уклон. Като група са представени предимно в борческата организация на Черния младежки съюз (Кокурен). В исторически план теоретикът на „селския анархокомунизъм“ от средата на 19 век Андо Шоеки се счита от мнозина за техен основен философски предшественик. Критиката на чистите анархисти към анархосиндикализма е насочена предимно към съхраняването на разделението на труда при управлението на следреволюционното общество. Това разделение на труда означава, че специализацията ще продължи да бъде основна характеристика на обществото, което ще доведе до затваряне на мисленето в конкретни отрасли, вместо до сливането на умствения и физическия труд. Чистите анархисти също така се застъпват за премахването на разменните отношения в полза на принципа от всеки според способностите, на всеки според потребностите. Би могло да се каже, че се опитват да разработят някакво специфично японско тълкуване на анархизма. Оспорват например смисъла от синдикализъм в общество, което все още е селско в огромната си част и има сравнителна малка промишлена работническа класа.
Въпреки различията между синдикалния и чистия анархизъм, тяхната обща черта е, че всички японски тълкувания на анархизма са хибридни теории, приспособени към местните условия. Тези условия са изключително репресивни – събранията и демонстрациите се разгонват, анархистките издания се забраняват редовно през цялата първа вълна на анархизма. Случаят с червените знамена през 1908 г. е особено показателен – десетки анархисти, празнуващи освобождаването на политическия затворник Кокен Ямагучи, са жестоко пребити и арестувани само защото са развели червеното знаме. Превеждането и издаването на анархистки текстове често се извършва нелегално, за да се избегнат репресиите, какъвто е случаят с превода на Хляб и свобода на Кропоткин от Котоку. Друга особеност на своеобразните местни условия е, че текстовете, в които се описва западната действителност, се адаптират, за да звучат разбираемо за местното население. Например в широко разпространения японски превод на събраните съчинения на Кропоткин европейското понятие комуна е заменено с традиционната японска селска община. Този процес обаче протича частично с помощта на западните анархисти, а също така с емиграцията и имиграцията на хора и идеи. Така всъщност тези очерци се превеждат на японски. Кропоткин кореспондира директно с Котоку и му дава своето съгласие да преведе няколко от основните му творби, а пътуванията му до Сан Франсиско също водят до сериозни промени в японското анархистко движение. Тези връзки между анархистите по цял свят са изключително важни, но както вече казах, всичко се прави разбираемо за хората на местно ниво.
Друга местна особеност, която формира развитието на източноазиатския анархизъм, е, че Япония, подобно на САЩ, счита по-голямата част от региона за своя зона на влияние. Както често се случва и другаде, японските анархисти се възползват от своето относително привилегировано положение, за да разпространяват анархизма по целия регион. Плод на тези усилия в цяла Азия е основаването на Източната федерация на анархистите, в която се включват анархисти от Китай, Виетнам, Тайван и Япония. Така всъщност анархизмът стига за пръв път до Корея, след нахлуването на Япония през 1894 г., за да я „защити“ от Китай. Корейските емигранти в Токио попадат под влиянието на японския анархизъм и се включват с готовност в антиимпериалистическото движение. Повече от 6000 са арестувани от авторитарната японска държава с абсурдното обвинение, че са предизвикали земетресението от 1923 г. Те са пребити, хвърлени в затвора, а двама дори получават смъртна присъда по „Делото за държавна измяна“. По-късно, по време на борбата за независимост през 1919 г., в която анархистите вземат дейно участие, бежанците емигрират в Китай, който по това време е в зенита на анархисткото влияние в руслото на Движението за нова култура. Японските анархисти по това време са солидарни с корейското освободително движение и продължават да го подпомагат.
Към 1924 г. Корейската анархокомунистическа федерация (КАКФ) в Китай е вече формирана с явен антиимпериалистически облик и също така дава своя принос за организирането на открито анархистки синдикати. Същевременно анархистическите тенденции се развиват и в самата Корея. Приблизително по същото време е организиран Съюзът на революционерите, който поддържа стабилни връзки с Черния младежки съюз в Токио. Към 1929 г. тяхната дейност вече е напълно оформена в самата Корея, предимно около градските центрове на Сеул, Пхенян и Таегу. Корейският анархизъм обаче достига своята връхна точка по-късно през същата година извън границите на страната – в Манджурия. Повече от два милиона корейски емигранти живеят в Манджурия, когато КАКФ обявява провинция Шинмин за автономна под управлението на Сдружението на корейския народ. Сдружението има децентрализирана федерална структура от селски съвети, окръжни съвети и областни съвети, които си сътрудничат по въпросите на селското стопанство, образованието, финансите и други жизненоважни проблеми. Секциите на КАКФ в Китай, Корея, Япония и другаде насочват всички свои усилия за успеха на Шинминското въстание, а много от тях направо се преселват там. Корейските анархисти са принудени да воюват на два фронта – срещу опитите на сталинска Русия да смаже Шинминския автономен регион и тези на империалистическа Япония да го завземе – и са разгромени окончателно през 1931 г.
В цяла Източна Азия анархистите заемат твърди интернационалистически позиции, поддържат се взаимно и укрепват движенията на своите другари, а не се затварят в границите на техните национални държави. „Национализмът“ на китайските и корейските анархисти съответно е вид анархистки интернационализъм, облечен в народна носия от чисто тактически съображения. И в двете страни анархисткото движение поддържа националните борби, доколкото те отхвърлят империалистическото господство, но са категорично интернационални в своята дългосрочна цел да премахнат както китайската, така и корейската система на националната държава. Същото важи и за японските анархисти, които проявяват своята солидарност с антиимпериалистическите движения в Япония, Корея и други части от Източна Азия. Както вече отбелязахме, възходът на Източната федерация на анархистите и нейния вестник Изтокът (Дон Бан) е свидетелство за глобалния характер и насоченост на анархизма от началото на 20 век.
Въпреки че Индия и Китай имат обща граница, връзките между анархизмите в двете страни са сравнително неизследвани, защото в Индия анархизмът така и не придобива „формално“ анархистически характер. В Индия анархизмът оставя своя отпечатък предимно с дълбокото влияние, което негови основни черти оказват върху значими движения за национално и социално освобождение. Развитието на силно анархистичното движение Сатяграха може да се разбере само ако първо се разгледат обективните местни условия, в които протича. Индия е втората по население страна в света, с повече от 1 милиард жители. Предтечи на идеята за общество без държава определено може да се намерят в древната индийска мисъл. Сатя Юга например практически е описание на възможно анархистко общество, в което хората се управляват сами по всеобщия природен закон дхарма. Въпреки че общество без държава се разглежда като възможност, голяма част от индийската политическа мисъл подчертава изначално злата човешка природа, а оттам и „божественото право“ на царете да управляват, стига да пазят народа. Ако обаче не управляват по дхарма, в Чанакясутра се допуска, че е „по-добре без цар, отколкото разюздан цар“. Това очевидно е в сериозен разрез със западното схващане за неотменното божествено право на царете, независимо от последиците.
Анархизмът намира своя първи и най-известен израз в мисълта на Махатма Ганди, че „злините на държавата не са причина, а следствие от злините в обществото, както вълните са следствие, а не причина за бурята. Болестта може да се излекува само ако се премахне причината“. С други думи, за Ганди насилието е коренът на всички злини, а държавата е очевидно проявление на това насилие, защото нейната власт зависи от нейния монопол върху неговата законна употреба. Затова той твърди, че „държавата е идеална и не упражнява насилие, когато управлява хората най-малко. Най-близо до чистата анархия е демокрация, основана на ненасилието“. За Ганди процесът за постигане на такава държава без никакво насилие (ахимса) изисква промяна на сърцата и умовете на хората, а не на държавата, която ги управлява. Самоуправлението (суарадж) е основният принцип, залегнал в неговата теория за Сатяграха. Мнозина погрешно разбират това като просто постигане на политическа независимост на индийската национална държава, но всъщност е точно обратното. Суарадж започва от личността, след това се разгръща навън на ниво село и по-нататък до ниво народ. Основният принцип е нравствената автономия на личността над всички останали съображения.
Общо взето стремежът към колективно освобождение при Ганди произлиза преди всичко от чисто анархистко схващане за индивидуализма. Според него съзнанието на личността наистина е единствената справедлива форма на управление. По думите му „суарадж е немислим, ако хората трябва да подчиняват своите възгледи на някакво мнозинство“. С ясното съзнание, че това е в пълен разрез със западните схващания за управлението, Ганди казва, че едно разумно мнение е много по-полезно от това на 99,9% от населението, ако мнението на мнозинството е неразумно. Именно този индивидуализъм при суарадж го кара да отхвърля както парламентарната политика, така и нейното оръдие за узаконяване – политическите партии. Той смята, че хората, които наистина искат светът да стане по-добър за всички, няма нужда да се включват в определена партия, за да го постигнат. Това е разликата между Радж-Нити (държавна политика) и Лок-Нити (народна политика). Индивидуализмът при суарадж означава пълно преосмисляне: например схващането, че човекът съществува за благото на по-голямата организация, е погрешно, защото по-голямата организация съществува за благото на човека и той винаги трябва да бъде свободен да я напуска и да изразява своето несъгласие.
Схващанията на Ганди за пацифисткия път към суарадж обаче имат своите опоненти, дори сред хората, повлияни от анархизма. Преди 1920 г. успоредно се развива едно по-открито анархистическо движение, представено от индийските анархосиндикалисти и легендарния борец за независимост Бхагат Сингх. Сингх е повлиян от различни западни анархистически и комунистически идеи, отявлен атеист в страна, където такива възгледи са изключително непопулярни по това време. Интересно е, че той задълбочено изучава Бакунин, определено се интересува по-слабо от Маркс, но за сметка на това е запален от писанията на Ленин и Троцки, които „успяват да проведат революция в своята страна“. Общо взето Сингх остава в спомените като своеобразен анархист-ленинист, ако изобщо такова нещо може да съществува. В историята на индийската политика Сингх днес се поставя някъде между пацифизма на Ганди и тероризма, защото участва дейно в организирането на антиколониалните борби за освобождението на Индия от британска власт. Той обаче е и част от средите, които Ганди нарича „култа към бомбата“ и естествено обявява за поддръжници на западните схващания за употребата на насилие като средство за освобождение. Индийските революционери му отвръщат, че неговите идеи за ненасилие също имат западни корени в Лев Толстой и затова също не са автентично индийски. Вероятно Сингх наистина е повлиян от западните схващания за социални промени. Картар Сингх Сарабха – като своя японски събрат Котоку Шусуи – организира южноазиатските работници в Сан Франсиско. Картар е близък другар и наставник на Бхагат, а накрая и двамата жертват своя живот за освобождението на индийците по цял свят.
Известни в тези среди са Индустанското републиканско сдружение и младежката организация Науджауан Бхарат Сабха. Сингх участва и в двете. Макар в началото да е против, към средата на 1920‑те Сингх става привърженик на стратегията за въоръжаване на индийското население, за да изгони британците от страната. За целта той пътува из цялата страна, организира народно опълчение и набира множество последователи. През 1928 г. тази стратегия за открито въоръжено въстание отстъпва място на призиви за индивидуални актове на жертвоготовност и терор в статия, публикувана от Сингх в поддържащия борбата за независимост вестник Кирти. В други броеве на същия вестник той публикува своя знаменит текст „Защо съм атеист“, както и редица статии за анархизма. Сингх приравнява традиционната индийска представа за всеобщото братство на анархистическия принцип без господари, като набляга на основното значение на отвоюването на независимост от всяка външна власт. Макар и повлиян от писанията на Ленин и Троцки, Сингх така и не става член на Индийската комунистическа партия, основана шест години преди смъртта му. Вероятно това се дължи на влиянието на анархизма върху неговите идеи. Така или иначе, идеи на анархизма (а може би и цялата анархистическа идеология) изиграват значителна роля и в двете движения за суарадж – на Ганди и на Сингх.

Анархизмът в Африка: Игбо, Египет, Либия, Нигерия и Южна Африка

В началото африканският анархизъм се развива по външните граници на континента, основно в контекста на етнически разнообразните пристанищни градове в Северна и Южна Африка. Много малко литература е публикувана по тази тема. Подобно на случая с Индия това отчасти се обяснява с по-слабото присъствие на анархизма в историята на континента като движение с последователна идеология. Друга причина е хегемонията на капиталистическите и империалистически национални държавни системи или постколониалните системи на африканския социализъм в региона. Най-мощното анархистко движение на континента през първата четвърт на 20 век е в Южна Африка. В скорошните изследвания на нигерийски анархисти като Сам Мба се отбелязва, че анархистката мисъл като идеология достига до африканския континент едва към средата на 20 век. Макар да признават липсата на идеологически последователна форма на анархизъм, в своите изследвания те подчертават анархистки социални елементи, които се срещат при множество африкански племена. Този вид племенен комунализъм се счита за незападна форма на анархизма, уникална и специфична за африканските условия. По техните думи „във всички традиционни африкански общества присъстват анархистически елементи“ и „идеите, залегнали в основите на анархизма, едва ли са нови за африканските условия. Нова е само идеята за анархизма като социално движение или идеология“.
В този смисъл понятието комунализъм е донякъде близко до представата на Маркс за първобитния комунизъм – общество без държава от първобитно-общинния строй преди феодализма. Подобни тези с претенции за историческа общовалидност обаче отдавна не звучат сериозно, защото този „исторически етап“ така и не „преминава“ в по-голямата част от Африка, особено в селските райони на континента. Там старейшините в племенната общност са признати за авторитети поради своя опит, а не по някаква законоустановена принуда. Религията и възрастово разслоените групи мъже, които изпълняват определени дейности за селото, служат за поддържане на вътрешната сплотеност на общността, а в някои общества без държава основните функции са поети от жените. По-конкретно Игбо, Таленси и народите от делтата на Нигер са добре известни със своите антиавторитарни и прякодемократични обществени образувания. Те са организирани основно около върховенството на общите селски събрания – форма на пряка демокрация, – които се вслушват в препоръките на съвета на старейшините. Макар че тези общества са предимно патриархални, жените играят определена роля в управлението на обществото със собствени организации.
Възходът на така наречения африкански социализъм започва с колонизацията, индустриализацията и урбанизацията на континента след Берлинската конференция през 1884−1885 г., когато Европа разделя Африка на национални държави, разположени върху и между бездържавните общества, образувани на основаната на децентрализираното обществено управление в миналото. Тези колониални национални държави улесняват добива на природни богатства в полза на европейските елити, като унищожават, изселват, разделят и отслабват бездържавните общества. В много африкански национални държави антиколониалното движение е оглавено от африкански социалисти като Муамар Кадафи в Либия, Гамал Абдел Насър в Египет и негърските социалисти като Сенгор. Общо за всички тях е, че много бързо се продават и подчиняват на интересите на западния капитал. Макар повечето форми на африкански социализъм да имат предимно марксистка ориентация, оформяна и направлявана от външни капиталистически интереси, при някои не е така.
След като Нигерия получава независимост през 1960 г., тя въвежда общонационална система на колективно земеделие, в която се преплитат елементи на традиционния африкански комунализъм и израелската система на кибуците. В известната Зелена книга на Кадафи също личи влиянието на неговия прочит на Бакунин и Маркс. Неговата идея за джамахирия е много близка до тази на системата на колективното земеделие в Нигерия. Много по-показателен обаче е примерът с теорията и практиката на системата Уджамаа на Джулиъс Ниерере. В тази система, която се противопоставя еднакво на капитализма и доктринерския социализъм, една обновена форма на африканския комунализъм става основа на постколониалното танзанийско общество. За съжаление системата Уджамаа в крайна сметка се проваля, защото бързо дегенерира в държавен контрол над селското население под строгото наставничество на Световната банка. На африканския континент Танзания изобщо не е изолиран пример за подобно развитие на нещата, като е интересно, че то се среща еднакво често в „социалистическите“ и капиталистическите национални държави.
Както вече отбелязахме, единствената страна, в която има значително организирано анархистко движение в началото на 20 век, е Южна Африка. Бял африканер [заселник от предимно холандски произход – б. пр.] на име Хенри Гласе помага за организирането на първите зачатъци на анархистко движение в страната в края на 19 век. В началото на следващия век е основана Социалдемократическата федерация в Кейптаун – коалиция от анархисти и други антидържавни социалисти, – последвана от кратко просъществувалия Южноафрикански IWW. Отличителна черта на тези формации е, че техните членове в огромната си част са бели в национална държава, в която огромното мнозинство не е. Повечето добре платена квалифицирана работа е запазена за белите, докато индийците, цветнокожите (от смесен произход) и бедните бели вършат „съпътстващи дейности“, а за чернокожите е запазен най-тежкият неквалифициран труд.
Ситуацията окончателно се променя през 1917 г., когато членове на Социалистическия интернационал помагат за организирането на Африканските промишлени работници – синдикална организация с предимно чернокожи членове. Макар и силно повлияна от IWW, тя съхранява ранните прополитически елементи на последователите на Даниел Де Леон, изоставени от IWW след разрива между синдикалистите и делеонистите през 1908 г. Когато някои членове започват да се съмняват в смисъла на участието в електоралната политика, се създава Работническият социалистически съюз с ясно изявена антиелекторална насоченост и тактика на пряко действие. От 1918 до 1920 г. в ръководството на Африканския национален конгрес има няколко анархосиндикалисти. Към 1921 г. обаче първата вълна на анархизма в Южна Африка вече затихва, водещи дейци изоставят анархизма и се захващат с основаването на Южноафриканската комунистическа партия. Като вече отбелязахме, анархисти стават видни комунистически вождове в Китай и много други държави, както по-нататък ще видим в Бразилия и други латиноамерикански страни.
Подобно на Южна Африка северноафриканските средиземноморски пристанищни градове също изиграват важна роля за разпространението на анархистките идеи. Египетското анархистко движение е добър пример за тази тенденция, защото там анархизмът е практически изцяло имигрантско явление. Още през 1877 г. египетското анархистко движение започва да издава анархистки вестник на италиански език – Работник (Il lavoratore) – и малко по-късно Социалният въпрос (La questione sociale). Основната им читателска публика е процъфтяващата италианска имигрантска общност в средиземноморския пристанищен град Александрия. Като пристанищен град Александрия има много разнообразно население и става притегателна точка не само за анархистка дейност, но и за много анархисти изгнаници от цялото Средиземноморие. В края на 19 век Малатеста намира убежище там, след като прави опит за атентат срещу крал Умберто I, а през 1900 г. градът приютява и Луиджи Галеани. За кратко време анархистките идеи на италианската общност се разпространяват сред гръцките работници имигранти, които организират синдикат с анархистка насоченост за обущарите в Александрия. Няма обаче много данни за разпространение на анархистките идеи сред коренното египетско население извън имигрантските общности.
Тунис и Алжир са другите две страни, където анархизмът пуска корени. В пристанищния град Тунис в северната част на страната, както в Египет, има анархистко движение сред италианските имигранти, което издава няколко вестника като Работник (L’Operaio) и Човешки протест (La Protesta Umana), последният издаван от известния публицист Луиджи Фабри, който тогава живее в Тунис. Пристанищният град Алжир също е сериозен център на анархистка дейност с различни вестници като Революционно действие (L’Action Révolutionnaire), Камбана (Le Tocsin), Безвластник (Le Libertaire) и Социален котел (La Marmite Sociale). Макар да няма много сведения за междинния период, е добре известно, че след поражението в Испанската гражданска война през 1939 г. много анархисти се преселват в Алжир около пристанищния град Оран.

Анархизмът в Латинска Америка: Аржентина, Уругвай, Бразилия, Чили, Мексико и Куба

Развитието на анархизма в Латинска Америка е процес, оформен както от спецификата на всяка страна в региона, така и от фактори, които са общи за много от тях. Всички те са в подчинено отношение съгласно доктрината Монро от 1823 г., според която Америките са под надзора на страната, която нагло нарича себе си единствената Америка – Съединените щати. По този начин, малко след получаването на независимост от Испания и Португалия, Западното полукълбо набързо е колонизирано наново – неофициално – в името на интересите на САЩ. В контекста на това подчинение възникват първите анархистки движения в Латинска Америка, най-често под железния юмрук на натрапените от Севера (El Norte) диктатори. Важно е също така да се отбележи, че държавната идеология в Латинска Америка е много по-силно повлияна от философията на Аристотел и Тома Аквински, отколкото от либерализма, който е най-влиятелното философско течение в англо-саксонските демокрации. В Латинска Америка корпоратизмът е най-влиятелната философия със своя възглед, че държавата „естествено“ отразява волята на народа, а не служи като „арбитър“ между различните политически сили, както е в Северна Америка. Странният резултат от това е, че голяма част от обществото счита всички опозиционни сили за противници на освобождението. Идеологическият процес на корпоратизма включва лукаво присъединяване на одържавени революционни движения и жестоки репресии над всички, които не приемат подобни ходове. Доминиращата роля на римокатолическата църква в обществото, съчетана с традициите на римското право, са другите два основни фактора, по които латиноамериканските общества се отличават от голямата част от Севера. Това естествено означава, че анархизмите, които се развиват там, са качествено различни, защото възникват в много по-различна политическа среда.
В Латинска Америка анархисткото движение несъмнено е най-силно в Южна Америка, а там несъмнено е най-силно в „южния триъгълник“ на Аржентина, Уругвай и Бразилия. То е най-голямото социално движение в Аржентина от около 1885 г. до 1917 г., когато държавните социалисти овладяват големите профсъюзи. Движението е изключително борбено поради господстващата система на латифундиите, в която шепа семейства владеят почти цялата земя. Това крайно разслоение на обществото формира основата за перонизма – система, в която старите елитни семейства имат безконтролна власт над масата прииждащи имигранти, която упражняват като средновековни аристократи. Тъй като единственото законно средство за постигане на промени в такова общество е гласуването, фактът, че близо 70% от градското население е лишено от право на глас по закон, не прави системата особено привлекателна за мнозинството и създава благодатна почва развитието на анархизма. ◼

(следва)
Джейсън Адамс


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.