Незападните анархизми

печат

Преосмисляне на глобалния контекст

Бъдещето на анархизма трябва да се оценява в глобален контекст. Всеки опит то да се разглежда на местно ниво ще даде изкривен резултат. Пречките пред анархизма са в основата си глобални. Местните условия определят единствено тяхната специфика.
Сам Мба

За днешните реакционери ние сме революционери, но за утрешните революционери нашите дела ще бъдат дела на консерватори.
Рикардо Флорес Магон

Въведение
Целта на това изследване е да помогне на днешните анархистки и антиавторитарни движения да преосмислят на глобално ниво историята и теорията на анархизма от първата вълна и да преоценят тяхното значение за продължаващия анархистически проект. Вече е крайно необходимо е да се обърне внимание на своеобразието и дейността на движенията сред народите без история, за да се разбере добре цялата сложност и взаимосвързаност на анархизма като световно движение. Това е така, защото историографията на анархизма досега разглежда почти изцяло движенията, свързани с народите на Запада и Севера, докато движенията сред народите на Изтока и Юга до голяма степен се пренебрегват. Така се създава впечатление, че анархистките движения възникват предимно в контекста на по-привилегированите страни. Всъщност анархизмът е движение предимно на най-експлоатираните региони и народи по света. Това, че в голямата част от достъпната анархистическа литература не се разказва тази история, не се дължи непременно на някакво злонамерено пренебрежение към незападните анархистки движения, а по-скоро на факта, че дори в радикалните издания вековете вкоренен евроцентризъм не са преодолени окончателно. От известно време има промяна – през последното десетилетие се направиха опити за по-подробно преразглеждане на тази история в отделни незападни страни и региони, с творби като Анархизмът в китайската революция на Ариф Дирлик, Африканският анархизъм на Сам Мба и Кубинският анархизъм на Франк Фернандес.
Това изследване върви по стъпките на тази скорошна традиция и поема по сравнително неутъпканата пътека на систематичното оценяване, сравняване и синтезиране на изводите от всички тези изследвания, като добавя свои проучвания, за да разработи едно по-глобално разбиране за анархизма и неговата история. Ще започнем с пояснението какво точно разбираме под западен анархизъм. Ако се върнем към споровете в Първия Интернационал, става ясно, че това понятие е неуместно, защото е точно обратното – анархизмът винаги е вземал повече от Изтока и Юга, отколкото от Запада и Севера. Както отбелязва Едуард Кребс, Маркс (и Енгелс) виждаха в идеите и поведението на Бакунин нещо типично руско, докато Бакунин изразяваше своите опасения, че социалната революция ще се характеризира с „пангерманизъм“ и „държавничество“. Това кара някои да характеризират спора предимно като различия между западния и източния вариант на социализма – единият, белязан с изначална отдаденост на реда, а другият – с изначална отдаденост на свободата. В този смисъл анархизмът може да се разбира като източно схващане за социализма, а не като изцяло западна традиция в обичайния смисъл на понятието. Също така не бива да се забравят яростните спорове, довели впоследствие до разрива между народите от по-развитите държави Англия и Германия и по-слабо развитите, донякъде периферни Испания, Италия и други. Този разрив е предизвикан от реални различия от материален характер, но се задълбочава предимно по идеологическа линия – северните англосаксонски народи застават предимно на страната на Карл Маркс, докато южните романски народи застават на страната на Михаил Бакунин. Както в смисъла на противопоставянето Изток-Запад, така и в този на противопоставянето Север-Юг, анархизмът често е присърце на най-потиснатите народи, особено в обществата, чийто предимно феодален характер не позволява на тези народи да пишат история в марксическия мироглед. Това до голяма степен обяснява защо анархизмът набира такава популярност в цяла Латинска Америка и защо емигрантите анархисти от романските народи на Европа са посрещани така добре във всяка от многото страни, където се опитват да разпространяват анархистическите възгледи.
Затова тук не използвам понятието западен по отношение на действителната история на анархизма, а по отношение на начина, по който се създава образът на анархизма през различните обективи на марксизма, капитализма, евроцентризма и колониализма, за да се схваща като такъв. Ние познаваме този изкривен образ, изваден от контекста и историята, създаден предимно от научни работници, пишещи в контекста на основните страни от Запада: Англия, Германия, Франция, Италия, Испания, Канада, Съединените щати, Австралия и Нова Зеландия. Тъй като до 1990-те години практически няма реално оспорване на евроцентричното разбиране за анархизма, в огромната си част достъпната литература, претендираща за „общ преглед“ на анархизма, внушава на читателя, че анархизмът е съществувал само в този контекст и рядко – ако изобщо – извън него. Така широко разпространеното схващане за анархизма е свързаното със Запада, въпреки неговите корени от Изтока: Кропоткин, Бакунин, Годуин, Щирнер и Голдман от първата вълна на анархизма; Мелцер, Чомски, Зързан и Букчин от втората и третата вълна. Рядко се споменават дори мимоходом такива значителни фигури от първата вълна като Шифу, Атабекян, Магон, Шудзо или Гласe. Подобна участ е отредена и на такива фигури от втората и третата вълна като Нараян, Мба и Фернандес – всички с незападен произход. Така създаденият образ на анархизма като западен за съжаление води до непреднамерен евроцентризъм, с който са пропити писанията на много теоретици и автори от втората и третата вълна. Техните произведения по-късно стават емблематични за това какво всъщност значи анархизъм за повечето хора, защото се печатат и препечатват, продават и препродават целогодишно на анархистките панаири на книгата, информационни центрове, книжарници и къде ли не, цитират се и се анализират, сравняват се и се дискутират в читателски кръгове, академични изследвания, на срещи, купони, демонстрации, събрания и живи вериги. Този западен анархизъм определено се ползва с огромна почит в анархистките движения от втората и третата вълна и резултатът е, че голяма част от анархизма – от народна традиция сред най-експлоатираните в обществата по цял свят – се превърна в блудкава смесица от научно любопитство в елитните западни академични среди и краткотрайна бунтарска фаза на младежта – нещо, което в крайна сметка винаги отшумява с възрастта.
Това изследване представя друго разбиране с надеждата, че тази незавидна участ може да бъде преодоляна, защото анархизмът през първата четвърт на 20 век е най-голямото антисистемно движение в почти всички части на света, не само на Запад. Като се има предвид, че над три четвърти от световното население не живее на Запад, бързо става ясно също така, че анархизмът реално намира най-много последователи извън Запада, а не в него. Може да се каже, че анархизмът е не само движение от световен мащаб от самото си зараждане, но и че пак от самото си зараждане е предимно незападно движение. Тази проста истина беше потвърдена за пореден път с възхода на анархизма от втората вълна, от края на 1960-те до началото на 1970-те години в Индия, Аржентина, Мексико и Южна Африка. На свой ред анархизмът от третата вълна, набиращ популярност от края на 1990-те години досега, също я потвърждава отново с възродените движения в Бразилия, Аржентина, Корея, Нигерия и други страни. Значението на този конкретен очерк обаче е в критичното преразглеждане на първата глобална вълна на анархизма, за да се даде възможност на анархистите да мислят по-цялостно и по-ясно за смисъла на миналото и неговите дългосрочни последици за настоящето. Този опит за критика на тесногръдото схващане за западния анархизъм би следвало да помогне за едно по-точно разбиране на значението и потенциала на втората и третата вълна на анархизма, както днес, така и в бъдеще. Подобни бяха подбудите за критиката на ленинизма и сталинизма след събитията от май 1968, вдъхновени предимно от анархисти, и след Движението за демокрация от края на 1970-те години в Китай – и двете с голям принос за разпространението на втората и третата вълна на анархизма по цял свят.
Когато подлагаме на критика нашето разбиране за миналото обаче има няколко момента, които винаги трябва да се имат предвид. При бърз прочит на историческия контекст, в който протичат тези вълни на анархизма, като че ли лесно се очертават няколко „исторически етапа“. Човек например може да остане с впечатлението, че първата вълна на анархизма замира по цял свят с възхода на болшевиките или че падението на държавния социализъм след 1989 г. е „ключовият“ фактор за завръщането на анархизма с третата вълна. Макар и двете да са донякъде верни, към изкушението да се систематизират и опростяват максимално световни социални движения, за да станат по-лесно смилаеми, трябва да се подхожда много внимателно и предпазливо, а най-често е добре да се избягва напълно. Това е така, защото е невъзможно да се вникне напълно в нюансите и сложността на хилядите социални движения, пулсирали през годините в незападните общества, през обектива на една-единствена всеобхватна теория. Дори привидно незначителни социални различия могат да направят подобни теории безполезни. Например, докато анархизмът е в упадък на много места по света след октомврийския преврат през 1917 г., в големи части от планетата именно в този момент той достига невиждан възход. В тези страни това се дължи до голяма степен на насищането с периодични издания с анархистична насоченост на местния език, което естествено означава, че анархизмът се превръща в основен филтър за едно алтернативно общо разбиране на характера на събитията по света. Иначе казано, дори съвсем лека разлика в езика и социалните условия между два региона на света опровергава твърдението за глобалното значение на идването на Ленин на власт. Друг пример е „азбучната истина“, че първобитният комунизъм „неизбежно“ отстъпва на феодализъм, следван по петите от капитализъм, социализъм и накрая – комунизъм. Ако това беше вярно, цялата история на африканските хибридни социалистически общества нямаше да съществува. Подобни опити да се извеждат общи исторически закони трябва да се избягват, за да се разбере значението на различията при създаването на цялото. Теодор Адорно правилно показва в своята Диалектика на отрицанието, че само с отрицание и разграничаване човек може да схване историческия процес в неговата цялост.
Истина е, че светът е обвързан на глобално ниво от няколко века и в резултат на това изникват множество привидни закономерности, но не бива да се забравя, че това обвързване също така протича напълно неравномерно, хаотично и непредсказуемо. Затова нещо вярно за един конкретен регион не е вярно за друг, а нещо вярно за конкретна страна в един регион често не е вярно за цяла друга част от региона. Затова общовалидните твърдения за историята лесно губят почва под краката си, когато бъдат подложени на критика. Тази критика е особено лесна при представителите на най-лошия вид такова детерминистично мислене. Например, както изтъква Сам Мба, много научни работници от марксическото котило дори стигат дотам да твърдят, че колониализмът може да се счита за нещо „добро“, защото дал възможност на всички части на света да достигнат до капиталистическия „стадий“ на историята, „необходимо“ условие, разбира се, за диктатурата на пролетариата. В това изследване нарочно съм избрал да насоча вниманието не само към приликите между различните региони, но също толкова и към отрицанието, разнородността и разликите, именно за да избегна подобни абсурди на мнимата общовалидност. Тоест се опитвам да разкрия кое прави уникални анархизмите от различни незападни страни, региони и области, кое ги доближава и как са обвързани помежду си. Надявам се, че с този избор съм допринесъл повече за бъдещето на глобалния анархистически проект, като съзнателно съм решил да не дефинирам историята на незападните общества вместо тях. Оставям те сами да разказват за нея, като прокарвам връзки, където наистина има такива, и оставям противоречията да възникват свободно, където трябва. Правя го съзнателно и смятам, че това е подходът на един съратник.
Въпреки решението да не следвам някаква обща теория, съм решил да насоча вниманието предимно към един определен период – от края на 19 до края на първата четвърт на 20 век. Макар анархистите от втората и третата вълна обикновено да описват този период като времето на онова, което наричат „класически“ анархизъм, аз твърдя, че анархизмът винаги е бил децентрализирана и разнолика традиция. Вместо да лепвам един етикет на целия период, съм избрал да насоча вниманието към първостепенното значение на противоречията и разликите. Използвам понятието за „вълна“ като начин за разбиране на изгревите и залезите в разпространението на анархизмите по света, а не за дефиниране на характера на самите анархизми. Макар привидно това да поставя времеви рамки на историческото развитие на едно идеологическо течение, което не протича непременно в такива рамки, моят подход в това отношение не е свързан с определянето на времеви рамки, а с опровергаването и разграждането на образа на „класическия“ анархизъм като някаква еднородна мисловна конструкция, която има определено място в пространството и времето. Това е така, защото смятам, че това схващане за класическия анархизъм играе основна роля в създаването на образа на западния анархизъм, който е изграден именно в контекста на Запада и понятието „класически“ никога не се използва за незападния анархизъм. Парадоксално или не, именно като се насочвам към определен период, аз всъщност се опитвам да развенчая мнимото разделение между „класическото“ и „постмодерното“ течение на анархизма, за да покажа, че подобни времеви схващания за „постепенното“ развитие на анархистическите течения са в крайна сметка погрешни. Това е така, защото те не разглеждат дори малка част от пълния спектър на мисълта в историята на анархистическите идеи в глобален мащаб и също така не отчитат преките връзки между идеите в миналото и идеите от по-ново време.
Ако „западният анархизъм“ е евроцентрично понятие, тогава, естествено, „незападният“ би следвало също да бъде донякъде проблематично. Когато го използвам, не искам да създавам впечатление, че незападните общества могат или следва да бъдат разглеждани като някакъв еднороден отделен „свят“ в какъвто и да било смисъл. Също така ни най-малко не намеквам, че вътре в самия Запад няма хора с произход от незападни общества, нито че тези хора никога не са участвали в анархистка дейност. Напротив, едно по-пълно изследване на незападните анархизми би следвало допълнително да проучи историята на анархизма сред коренното и цветнокожото население в границите на западните страни. Поставям си обаче определена цел да обърна внимание на значителното отражение на миграциите по света, особено за последвалите „идеологически присадки“ в развитието на анархизма – някои дори в границите на западните страни, особено Париж и Сан Франсиско. Друга очаквана критика е за моето включване на Латинска Америка в контекста на това изследване и какво точно означава „Запада“ тук. На този въпрос отговарям, че с включването на Латинска Америка аз отричам, че регионът може да се схваща изцяло като част от „Запада“, просто защото повечето от населенията в региона се идентифицират силно с културата на колонизаторите или по-скоро може да се каже, че културата на колонизаторите ги идентифицира. Напротив, в традицията на Гийермо Бонфил Батая аз признавам „дълбокия“ контекст на културата на коренното население, в който са родени тези общества предимно от метиси, и трайното отражение което той е имал и продължава да има върху тези общества. Така Латинска Америка определено може да се счита за част от контекста на незападните общества. За целите на това изследване, което се опитва да сглоби една история на анархизма в страните, в които той до голяма степен е пренебрегван, аз дефинирам „Запада“ като практически съставен от Европа, Австралия, Нова Зеландия, Канада и Съединените щати. Тези региони и национални държави са групирани заедно, защото представляват ядрото на глобалното господство от края на 15 век до наши дни, както със своето противопоставяне на самоопределението на останалата част на света, така и със своето противопоставяне на самоопределението на хората от коренното, цветнокожото население и работническата класа в рамките на своите граници.
Всички национални държави по света днес са хибриди от западно и незападно, тъй като глобализацията наложи хегемонията на неолибералния капиталистически проект по цял свят. Това не стана само със силата на оръжието, а и защото незападните страни до голяма степен реагираха на настъпващото господство от западния свят, като му подражаваха и възприемаха неговите основни ценности и идеи. Западът обаче не очакваше, че с разпространението и налагането на „модернизацията“ в коктейла от неолиберализъм, колониализъм, индустриализация и капитализъм на своя „социален дарвинизъм“, той косвено легитимира вариантите на модернизацията, които са против социалния дарвинизъм, тоест социалистическите и анархистическите проекти. Както наскоро изтъкнаха турските анархисти, незападният „социализъм“ често играе по свирката на модернизацията и даже дава ход на чисто неолиберални капиталистически „структурни реформи“. За разлика от него, изтъкват те, анархизмът е роден от западния и модерния свят и в същото време е тяхно отрицание. Анархизмът е отрицание на модерността и западното господство. И така, по цял свят много незападни народи виждат как техните правителства се поддават на натиска на Запада и затова от целия пакет модернизъм избират само онези възможности, които явно предлагат частица свобода или равенство – анархизмът или социализмът. Така може да се каже, че проектът на модернизма беше обърнат наопаки и срещу себе си от хората, които възнамеряваше да превърна в своя жертва и да постави под свой контрол. Този опак модернизъм (или антимодернизъм) се разпространява със световната миграция на анархисти и анархистически идеи, много често изгнаници по принуда. Ерико Малатеста например помага за разпространението на анархокомунизма от Ливан до Бразилия и от Египет до Куба. Котоку Шусуи почти сам внася анархосиндикализма в Япония, след като натрупва опит в организирането на американския синдикат IWW в Сан Франсиско през 1906 г. Картар Сингх Сарабха оказва голямо влияние върху индийския анархист Бхагат Сингх, след като организира индийските работници в Сан Франсиско през 1912 г.
В това изследване се разглежда анархизмът в неговия азиатски, африкански, латиноамерикански и близкоизточен регионален контекст и има три основни области на проучване, които ни интересуват. Първата е какви специфични местни социални условия водят до възхода на анархизма като идеология и как те формират неговото развитие до своеобразно хибридно проявление на световното анархистко движение. Втората е картографиране и анализиране на влиянието на емиграциите и имиграциите на хора и идеологии и как различните социални контексти си оказват взаимно влияние чрез хибриден обмен. Последната област на проучване, представена в заключението, е оценка на уникалните за първата вълна на незападните анархизми аспекти, пренесени в анархизма от втората вълна, и също така кои аспекти от първата и втората вълна на анархизма са ценни за продължаващия анархистически проект, вече в своята трета вълна.

Азиатският анархизъм: Китай, Корея, Япония и Индия
Трябва да тръгнем от най-многобройния континент на планетата – Азия, – за да започнем за оспорваме преобладаващото евроцентрично разбиране за анархизма и неговата история. Ако пренебрегнем бурната политическа история на региона, в който живее повече от половината от населението на света, означава да прибягваме до най-лошия вид евроцентризъм, да не говорим за тесногръдото и изкривено разбиране за анархизма, което ще получим като резултат. В много части на Азия анархизмът е основното радикално ляво движение през първата четвърт на 20 век. Това би следвало да се счита за много съществено за анархистическия проект, защото в глобалния контекст Китай е безспорно страната с най-голямо население – над 1,2 милиарда, – последвана от Индия с повече от 1 милиард. В тези две страни живее близо една трета от населението на света и във всяка от тях анархистката мисъл е достигнала до ниво на политическо влияние, несравнимо с това в другите по-малки национални държави в Азия. Дори само от гледна точка на дела от населението тези факти придават изключителна ценност на преосмислянето на глобалния контекст и затова започвам от тях. Ще започнем първо с Китай, ще продължим с останалите страни от Източна Азия и накрая ще стигнем до Индия.
Има множество специфични местни причини за широкото разпространение на анархизма в Китай. Мнозина изтъкват традициите на „ограничената държава“ (вувей) в китайската мисъл от даоизма до будизма и конфуцианството. От тази гледна точка Питър Зароу в Анархизмът и китайската политическа култура твърди, че анархизмът се ражда от развалините на неоконфуцианския мироглед. Като развива това схващане, той проследява връзките между даоистките идеи за ред без принуда и последващата поява на анархизма. Въпреки че има известна доза истина в твърденията на Зароу, умишлено трябва да се избягва прекаленото внимание към „анархистическите“ елементи в традиционната китайска мисъл, за да не се пропусне важната роля на глобалната миграция и колониализма. Както отбелязва Ариф Дирлик, прекаленото внимание към традиционната мисъл също може да се приеме за вид ориентализъм, защото приписва всичко ново в Китай на китайските традиции, сиреч никога няма нищо съществено ново в Китай. Вместо това Дирлик предполага, че китайското минало се прочита по нов начин с помощта на анархизма и на свой ред анархизмът се препрочита през призмата на даоистки и будистки идеи. С други думи развитието и разпространението на идеите никога не е еднопосочен процес, то винаги е обмен.
Във всеки случай това е само едната страна. Друга важна причина е, че практически никакви марксически теоретични произведения не са превеждани на китайски някъде до 1921 г., а дори и след това движение около тях се заражда едва към края на десетилетието. Затова анархизмът се радва на почти пълна хегемония в движението от 1905 до 1930 г. и е своего рода филтър за събитията в радикалните движения по цял свят. Дори октомврийският преврат в Русия през 1917 г. е обявен за „анархистическа революция“, макар тази заблуда да не трае дълго. Така че, за разлика от останалия свят, анархисткото движение в Китай не запада с възхода на болшевиките в Русия, а набира популярност едновременно с него.
В Китай анархизмът достига върха на своята популярност през Китайското просвещение, наричано също Движението за нова култура. Анархизмът намира почва с навлизането на влиятелните западни идеи на либерализма, науката и прогреса. По ирония на съдбата именно новото съзнание за Китай като национална държава в един децентрализиран космополитен свят от други национални държави, а не като център на цялата култура, води до възход на идеология, призоваваща за премахването на националната държава.
Идеята за културна революция, която е христоматийно определение за разликата между китайския социализъм и останалото социалистическо движение, може да се проследи пряко назад във времето до този силно анархистичен период на Новата култура, когато самият Мао е член на анархисткото Общество „Глас народен“ и запален привърженик на идеите на влиятелния анархист Шифу и други. Разбира се, анархистическото схващане за културна революция е коренно различно от Културната революция, която Мао провежда на практика, защото тогава той вече е напълно убеден в необходимостта от централизирана абсолютна власт след продължителни контакти с Коминтерна. От анархисткото движение през този период излизат повечето по-късни вождове на Китайската комунистическа партия.
Когато говорим за „китайски анархизъм“, можем да се изкушим да мислим за нещо, което се развива в действителните граници на страната. Тогава обаче ще пренебрегнем значителното влияние на миграцията върху движението, което е доста интернационалистично по своя обхват. В границите на страната дейността на китайските анархисти е съсредоточена предимно в региона на Гуанджоу в южен Китай и в Пекин. В Гуанджоу Шифу е най-деен и влиятелен сред анархистите и помага за организирането на първите профсъюзи в страната. Студенти от Гуанджоу създават Обществото на правдата – първата анархистка организация в Пекин – наред с много други проекти. Въпреки това, като други национални държави по света по това време, Китай бързо се превръща в една по-динамична и разнолика нация, белязана дълбоко както от постоянните нашествия на чужди сили, така и от миграцията на самите китайци по света. Анархисти живеят и се организират в китайските общности по цял свят, в Япония, Франция, Филипините, Сингапур, Канада и Съединените щати. От тях двете най-значителни са емигрантските средища в Токио и Париж.
От двете парижките анархисти в крайна сметка стават по-влиятелни на глобално ниво. Под силното въздействие на европейската среда, в която живеят (и личните причини, довели ги там), те започват да гледат на голяма част от Китай като на изостанала, назадничава страна и отхвърлят повечето аспекти на традиционната култура. В модерността те виждат решението на китайските проблеми, прегръщат идеята за вездесъщата сила на науката, въплътена до голяма степен във възгледите на Кропоткин. В този дух Ли Шидзън и Ву Жихуй създават организация със силен интернационалистичен уклон, наречена Световното общество, през 1906 г. За разлика от тях китайските анархисти в Токио като Лю Шипей са отявлени антимодернисти и радетели за традиционната китайска мисъл и обичаи. Те живеят в различен социален контекст и по ред причини са много по-силно повлияни от анархизма, развил се в Япония, което естествено ни води до въпроса за японския анархизъм.
Също както в Китай, октомврийският преврат на болшевиките не нанася такъв тежък удар на движението, както в много други части на света. Всъщност периодът непосредствено след 1917 г. е апогей за японския анархизъм, както като многочисленост, така и като влияние. Анархизмът в Япония е много разнообразен, но в пъстрата палитра на анархизмите се очертават две основни направления – идеалите за класовата борба на анархосиндикализма, пропагандирани от фигури като Котоку Шусуи и Осуги Сакае, и донякъде по-широкото направление на „чистия анархизъм“, пропагандиран от дейци като Хата Шудзо. И двете направления имат значителен брой привърженици и достигат своите върхове в различни моменти през първата четвърт на двадесети век.
Анархосиндикалистите вървят по стъпките на Бакуниновата традиция на колективизма, основана до голяма степен на обменните отношения: всекиму толкова, колкото е допринесъл за колектива. Освен това синдикалистите се занимават предимно с всекидневните борби на работническата класа с аргумента, че по-висшата цел – революцията – трябва да се отложи, докато не достигнат значително ниво на организация. След революцията нейните субекти ще продължат да бъдат работници, каквито са били преди революцията. Едно от най-ярките въплъщения на това течение е Японската безвластна федерация на профсъюзите (Дзенкоку Джирен) – влиятелна анархосиндикалистка организация, основана през 1926 и наброяваща над 16 000 членове. ◼

(следва)
Джейсън Адамс


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.