Не е луд оня…

печат

Ода в защита на генерал-лейтенанта министър-председател доктор хонорис кауза Бойко Методиев Борисов

Най-често критиците му казват, че бил „простак“. С тази квалификация или започват отровните си речи срещу титуляра на статията ни, или ги завършват, когато изчерпат злите си слова срещу управлението Му… Едно по-внимателно око обаче би забелязало, че попръжните срещу политиката на Борисов никога не засягат същината, самия принцип на управление. Тоест сърдят му се, не задето властва, а че не го правел „добре“, което пък значи – не в интерес на критика и неговите щедри спонсори, застанали в сянката на сцената, там, където се въди тайнственото и одиозно „задкулисие“. По този момент смело мога да кажа нещо очевидно: всички политически опозиционери смятат властта на друга партия за лошо, а своето – за образцово, при все че ако поизтъркаме с телена четка подробностите, действията на всички властници от всички партии и „движения“ са еднакви и гладко се вписват във формулата „залъгвай и мачкай бедните, облажвай и издигай богатите“. При това наистина няма никакво значение дали упражняващият властта владее и демонстрира изящни обноски, или се държи… ами както се държи „средностатистическият гражданин, данъкоплатец и избирател“, в нашия случай – често, ама твърде често „просташки“.
Не виня „обикновените хора“. Всеки от нас е вършел, върши и ще върши простотии. Държал се е, държи се и ще се държи дебелашки, често или понякога. Пред очите му и в ушите му бръмчи – и то отдавна – напориста пропаганда на онова, което наричаме простащина.
Също така не смятам поговорката „всеки народ си заслужава управниците“ за абсолютно вярна, неоспорима. Управниците винаги се самонатрапват – ако има някаква „вина“ – или „заслуга“ от страна на „народа“, то е доколко енергично се опитва да се съпротивлява. Доколко просто не отстъпва намръщен, мислейки си „правете каквото искате, аз не участвам, не мога да ви спра, но няма да ви ръкопляскам“. И все пак в тази поговорка се съдържа доза истина. Фактът, че Борисов бива избиран, подкрепян, даже и славословен от хора, които не се числят в списъците на поддръжниците на заплата или друг вид облаги, говори нещо. Нещо, в зависимост от различната гледна точка, я грозно, я „величаво“ – че простакът премиер е баш „народен човек“ именно чрез неприкритата си простащина. Тоест, ако някой ще хвърля камък, нека е сигурен, че на него самия никога – ама никога – не му избиват чивиите да изпростее по един или друг повод.
Пък и нека се замислим – и какво от това, че властникът е очевадно, без далекоглед и друга оптика простак? С какво би бил по-добър от него един зализан господин – имахме вече няколко такива! – с обноски, маниери, абе джентълмен, направо английски лорд или френски аристократ? Ще ни е по-приятно да ни сече главите с резултатите от подписваните от него „политически и икономически решения“? Е, за някого може и да има значение. Друго си е да ти кажат „поради макроикономически затруднения се налага преразглеждане на някои аспекти от договора ни за сътрудничество“ вместо „пари нема – оправяй се сам“. Вероятно някой би понесъл по-лесно уволнение, съкращение на заплата, орязване на социални „привилегии“ и дори граждански права, когато му поднесат „новината“ върху кокетна чинийка с фин орнамент, вместо да му тикнат носа – до разкървавяване – в суровата действителност. По този повод има вицове за любезния палач (в други версии – гробар). Толкова любезен, чак обичан. Обаче никой не ламти да има с него „делова среща“.
И така, чисто и просто няма значение дали премиерът е простак. Той си върши възложената му от „задкулисието“ работа. Правителствена работа. А всяко правителство е… някой помни ли още какво е казвал Ботев?
Друг кусур, традиционно намиран връз светлия лик на премиера Борисов, е че „краде“. Че едва ли не като анимационен герой си насипва жълтици в басейна (или джакузито) – и се къпе в тях. Интересно, а кой държавник не краде? Кой никога не е крал? Как изобщо е възможно функционирането на една държавна машина без кражби?! Някои видове кражба – строго погледнато, така че да съответства на тълковния речник, говорим и за грабеж, разбой – даже са узаконени. Лобирането например – а то попада и под определението „корупция“ – или свещената крава на всяка държавност – данъците. Парите, които държавата не просто прибира, а претендира, че ѝ се полагат, а неплащането е такъв грях, че по-добре човек да се отбележи във всички евангелски смъртни грехове, по-добре да наруши всички „божи“ заповеди, отколкото – забележете израза! – „да открадне от държавата“. Леле… косите да ти настръхнат.
Междувременно всеки може да се убеди, разглеждайки стари и нови закони за бюджета как се харчат отнетите от джоба му данъци. В най-добрия случай – и ако е пределно честен към себе си – такъв любопитстващ гражданин ще констатира, че ползата лично за него като представител на „народа“ е минимална, че и максимумът държавни харчове на дело е в негова – на гражданина – вреда.
В един филм – уж комедия – ставаше дума за сладкарка, която платила част от данъците си – толкова, колкото сметнала, че отиват за обществено благо, а онази част, която мислела за вреда (издръжка на бюрократи, дотиране на банки, оръжейни разходи) – отказала да плати. Поради което по закон (пак да си припомним Ботев и неговото мнение за законите) трябва да лежи в затвора.
Но!
Милиардери и корпорации понякога допускат просташки изпълнения да се похвалят колко малко данъци са платили. Цифром и словом десетина долара. При обороти от хиляда милиарда (нарича се трилион) и необявени печалби стотици милиони в същата валута. Защо така? Защото с разни врътки в закона – включително благотворителност – са си приспаднали „дължимото към държавата“. А благотворителността, която давала най-съществено намаляване на данъците, всъщност е точно онова, което направила сладкарката – разпределила средства там, където е редно да има. Нея обаче – в пандиза.
Така че за какви „кражби“ да говорим? Насред бандитска, грабителска масова практика?
В заключение на пледоарията си да не хулим всуе родния си български премиер-министър ще кажа: добри царе, султани, чорбаджии, сутеньори и изобщо властници – няма. Е, има де, но в детските приказки.
Но нали уж сме пораснали, или не? •

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *