Обществата на контрола

печат

1. История

Фуко разполага обществата на дисциплината през XVIII и XIX век; те достигат своя апогей в началото на XX век. Те организират големите затворнически множества. Индивидът продължава да се премества от една затворническа среда в друга, като всяка има свои собствени закони: първо семейството, след това училището („не си си вкъщи“), след това казармата („вече не си на училище“), след това фабриката, от време на време болницата, евентуално затворът, който е типичното място за лишаване от свобода. Затворът е същинският модел на обществата на дисциплината: героинята на филма Европа 51, когато вижда работници, възкликва: „Мисля, че видях затворници…“. Фуко анализира много добре идеалния проект на затворените множества, особено забележим във фабриката: там се концентрират; разпределят в пространството; подреждат във времето; съставляват във време-пространството една производителна сила, чийто ефект трябва да бъде по-голям от елементарния сбор на отделните сили. Фуко също така съзнава обаче краткостта на този модел: той наследява обществата на суверенитета, чиято цел и функции са били съвсем различни (вземането – вместо организирането – на производството, вземането на решение за смъртта вместо управлението на живота); преходът се е осъществявал постепенно и изглежда Наполеон е извършил голямата трансформация от едното общество в другото. Правилата на поведение от своя страна обаче изпитват криза в полза на новите сили, които се въвеждат бавно и нахлуват стремглаво след Втората световна война: обществата на дисциплината вече са това, което ние не сме; това, което сме престанали да бъдем.
Изпаднали сме в повсеместна криза на всички видове затворени общества: затвор, болница, фабрика, училище, семейство. Семейството е „интериор“, в криза като всеки друг интериор – училищен, професионален и пр. Съответните министри многократно обявяват реформи, които смятат за необходими. Реформиране на училището, реформиране на промишлеността, на болницата, на армията, на затвора, но всички знаят, че тези институции са свършили курса в повече или по-малко дългосрочен план. Въпросът е само да се управлява тяхната агония и да се ангажират хората, докато се инсталират новите сили, които чукат на вратата. Обществата на контрола са на път да заменят обществата на дисциплината. „Контрол“ е името, което Бъроуз предлага за новото чудовище, в което Фуко разпознава близкото ни бъдеще. Пол Вирилио също не престава да анализира свръхбързите форми на контрол, които заместват старите правила, действащи по време на затворената система.
Няма нужда да привеждаме примери за крайностите във фармацевтиката, ядрената енергетика, генетичните манипулации, макар че те са предназначени да се намесят в новия процес. Няма нужда да се питаме кой режим е най-суровият или най-поносимият, ​​тъй като във всеки от тях се сблъскват освобождение и поробване. Например в кризата на болницата като среда на затвореност, в разслояването на сектора на амбулатории, поликлиники, грижи по домовете и пр. за първи път се очертаха както нови свободи, така и механизми на контрол, съперничещи си с най-строгите затваряния. Няма смисъл да се страхуваме или да се надяваме, а трябва да потърсим нови оръжия.

2. Логика

Различните училища-интернати или затворнически среди, през които преминава индивидът, са независими променливи: всеки път, когато трябва да се започне от нулата, общият език на всички тези среди съществува, но той е аналогов, докато различните средства за контрол са неразделни вариации, образуващи система с променлива геометрия, чийто език е цифров (което не означава непременно двоичен). Затварянията са форми, различни отливки, докато средствата за контрол са модулация, подобно на отливка, която сама непрекъснато се деформира, променя, или на сито, чиито мрежи периодично се сменят. Това се вижда ясно при заплатите: фабриката беше тяло, което довеждаше вътрешните си сили до точката на равновесие с възможно най-високо производство и възможно най-ниски заплати; в едно общество на контрол обаче предприятието е заменило фабриката и то е душата. Без съмнение фабриката вече е била запозната със системата на премиите, но предприятието се стреми по-дълбоко да наложи един профил за всяка заплата, в състояние на вечна метастабилност (във физиката – състояние на стабилност на динамична система, което е различно от състоянието с най-малка енергия – б. ред.), която преминава през изключително комични тестове, съревнования и изпити. Ако най-идиотските телевизионни игри са толкова успешни, това е така, защото те възпроизвеждат точно ситуацията в предприятието. Фабриката отлива от индивидите тяло с две преимущества: за работодателите, които следят всеки елемент от масата, и за синдикатите, които мобилизират масата за съпротива; предприятието обаче непрестанно въвежда необяснимо съперничество като здравословно съревнование, отлична мотивация, която настройва индивидите един срещу друг и същевременно ги разсича, раздира от вътрешни противоречия. Модулиращият принцип на „заслужената заплата“ изкушава самото национално образование: всъщност, точно както предприятието замества фабриката, продължаващото обучение има тенденция да замени училището и непрекъснатият контрол да замести изпита. Това е най-сигурният начин да се предостави училището на предприятието.
В обществата на дисциплината постоянно започвахме отначало (от училището в казармата, от казармата във фабриката), докато в обществата на контрола никога не стигаме до край – предприятието, формацията, услугата като метастабилни и съжителстващи състояния на една и съща модулация, един универсален деформатор. Кафка, който вече се утвърждава на кръстопътя на двата типа общества, описва в Процесът най-страховитите юридически форми: привидната оправдателна присъда в обществата на дисциплината (между две задържания) и безграничното отлагане (неспирните вариации) в обществата на контрола са двата коренно различни юридически начина на живот и ако нашето право е колебливо, самото то в криза, това е, защото излизаме от единия начин, за да влезем в другия. Обществата на дисциплината имат два полюса – подписът, който посочва индивида, и регистрационният номер, който показва неговата позиция в дадена маса. Това е така, защото правилата никога не са виждали някаква несъвместимост между двете, властта едновременно масовизира и индивидуализира, тоест тя конституира като тяло тези, върху които се упражнява, и формира индивидуалността на всеки член на тялото (Фуко вижда произхода на тази двойна загриженост в пасторалната власт на свещеника – над стадото и всяко отделно животно, – но гражданската власт от своя страна трябваше да се превърне на свой ред в светски „пастир“ с „други средства“). Обратно, в обществата на контрол същественото вече не е подписът или номерът, а кодът: кодът е парола, докато обществата на дисциплината се регулират от лозунги (и двете от гледна точка на интеграцията, а не на съпротивата). Цифровият език на контрола се състои от кодове, които определят достъпа или отказа на достъп до информацията. Вече не сме изправени пред двойката маса-индивид. Индивидите са се превърнали в „лица“, а масите – в представителни извадки, данни, пазари или „банки“. Може би именно парите най-добре изразяват разграничението между двете общества, тъй като дисциплината винаги прибягва до валути със златно покритие като еталон, докато контролът ни отправя към плаващи валутни курсове с постоянно лъкатушещи проценти. Старата монетна къртица е животното в затворените среди, но змията е това на обществата на контрол. Преминали сме от едно животно към друго, от къртица към змия, в режима, в който живеем, но и в начина си на живот и отношенията си с другите. Човекът на правилата беше един непрекъснат производител на енергия, докато човекът на контрола е по-скоро вълнообразен – синусоида върху координатна ос. Пистата от старите спортове навсякъде е заменена от сърфинг.
Лесно е да се съчетаят типовете машини със съответното общество, не защото машините са определящи, а защото изразяват социалните форми, способни да ги пораждат и да си служат с тях. Старите общества на суверенитета владееха прости машини – лостове, валове, часовници; новите общества на дисциплината бяха оборудвани с енергийни машини, с пасивната опасност от ентропията и активната опасност от саботажа; обществата на контрола боравят с машини от трети вид – информационни машини и компютри, чиято пасивна опасност е блокирането, а активната опасност е пиратското хакване и въвеждането на вируси. Това не е технологична еволюция, а по-дълбока мутация на капитализма.
Тази мутация е добре позната и може да се обобщи по следния начин: капитализмът от XIX век е концентрация – на производства и собственост – и затова създава фабриката в средата на затвореността, като капиталистът е собственик на средствата за производство, но евентуално и собственик на други среди, проектирани по аналогия (дома на семейството на работника, училището). Що се отнася до пазара, той се завладява понякога чрез специализация, понякога чрез колонизация, понякога чрез намаляване на производствените разходи. Днес обаче капитализмът не е производство – което той често отпраща в периферията на Третия свят, дори сложните отрасли на текстила, металургията или петрола. Това е капитализъм на свръхпроизводството. Той вече не купува суровини и не продава готови продукти: той купува готови продукти или сглобява компоненти. Той иска да продава услуги и да купува акции. Това вече не е капитализъм на производството, а на продукта – на продажбата, на пазара. По същество той разсейва, а не концентрира и фабриката отстъпва място на предприятието. Семейството, училището, армията, фабриката вече не са различни аналогови среди, които се сливат в собственика, държавната или частна власт, а са цифрови форми – които могат да се деформират и трансформират – на същото това предприятие, което има само мениджъри. Дори изкуството е изоставило затворените среди, за да навлезе в отворените банкови вериги. Завоеванията на пазара се извършват чрез поемане на контрола, а не чрез усвояване на правилата, повече с фиксиране на цените, отколкото с намаляване на разходите, с трансформация на продукта, а не със специализация на производството.
Корупцията придобива нова сила. Търговският отдел се превръща в център или „душа“ на предприятието. Учат ни, че предприятията имат души, което е най-ужасяващата новина на света. Понастоящем маркетингът е инструментът на социалния контрол и формира наглата раса на нашите господари. Контролът е краткосрочен и бързооборотен, но също така непрекъснат и неограничен, докато дисциплината беше продължителна, безкрайна, но ограничена. Човекът вече не е затвореният човек, а задлъжнелият човек. Вярно е, че капитализмът е запазил като константа крайната мизерия на три четвърти от човечеството, твърде бедно за дълговете, но твърде многобройно за затваряне: контролът не само ще трябва да се сблъска с натиска по границите, но и с експлозиите в бедните квартали или гетата.

3. Програма

Няма нужда научната фантастика да проектира механизъм на контрол, който постоянно показва къде се намира един елемент в открита среда – животно в резерват или човек в предприятие (с електронен нашийник). Феликс Гатари си представяше град, където всеки може да напусне апартамента, улицата, квартала, благодарение на електронната си (лична) карта, която вдига една или друга бариера; картата обаче може да бъде изплюта в определен ден или часове от деня; това, което има значение, не е бариерата, а компютърът, който идентифицира – законно или незаконно – местоположението на всяко лице и управлява едно повсеместно модулиране.
Социално-техническото проучване на зараждащите се механизми на контрол трябва да бъде категорично и да описва това, което вече се случва на мястото на дисциплинарните затваряния, за което всички обвиняват кризата. Възможно е старите средства, заимствани от старите общества на суверенитета, да се върнат на сцената, но с необходимите адаптации. Важното е, че сме в началото на нещо. В режима на затвора това е търсенето на „алтернативни“ присъди поне за дребната престъпност и използването на електронни нашийници, които принуждават осъдения да си стои вкъщи през определени часове. В режима на училището това са формите на постоянен контрол и непрекъснато обучение със съответното загърбване на всякакви университетски изследвания, въвеждането на „предприятието“ на всички нива на обучение. В режима на болницата новата медицина – „без лекар, без болен“ – се освобождава от потенциалните пациенти и лица в риск, което по никакъв начин не свидетелства за напредък към индивидуализация, както обичат да казват, а просто замества индивида или номера с един „индивидуален“ материал, който подлежи на контрол. В режима на корпорацията това е новото отношение към парите, продуктите и хората, които вече не преминават през старото фабрично сито. Това са само нахвърляни примери, но те ще ни позволят да разберем по-добре какво се разбира под криза на институциите – едно децентрализирано и постепенно инсталиране на един нов режим на господство. Един от най-важните въпроси е негодността на синдикатите: свързани през цялата си история с борбата против дисциплинарните или затворническите мерки, ще успеят ли да се адаптират, или ще оставят място за нови форми на съпротива срещу обществата на контрол? Ще успеем ли да скицираме вече контурите на тези бъдещи форми, способни да атакуват радостите на маркетинга? Много млади хора странно твърдят, че искат да бъдат „мотивирани“, те искат стажове и непрекъснато обучение; от тях зависи да разберат за какво са използвани, така както батковците им – не без затруднения – разкриха целта на обществата на дисциплината. Извивките на змията са по-сложни от тунелите на къртицата. •

Жил Дельоз


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *