Оправù се сам, та и властта да те оправи

печат
Големият февруарски сняг беше като отчитане за цялата почти безснежна зима. Токът прекъсна на стотици места. В горите по планините се прекършиха безчет дървета. Някои останаха да се държат на магия, дочакаха снегът да се стопи. После – бурни ветрове. И един нещастен бор рухна, като закачи високоволтовите жици. Преплитане, волтова дъга, изолаторът се пръсва на парчета – угасна електричеството от Владо Тричков до Мездра, а проводниците във вилната зона на Ромча подпалиха току сколасалата да изсъхне гора.
Димът се издига, някой го забелязва, звъни на „институциите“, но понеже не храни големи илюзии,… пише призив във Фейсбук. Половин час по-късно първите „цивилни доброволци“ с лопати и туби вода стигат до огнището на пожара. От нахвърляните по деретата боклуци – гуми, пластмаса и прочие гадости – се точи задушлив пушек.
След един час се появяват пожарните в състав един джип с двама души. След още половин час налице са два пожарни камиона и една пожарна водоноска, докарана чак от Костинброд. Едната огнеборска кола закъсва – облак пара от радиатора. Водоноската паркира на един завой от горския път, екипажът ѝ стои и меланхолично пуши.
Доброволците – местни и дошли чак от околните села – вече са ограничили разпространението на огъня. В помощ са кладенците и резервоарите за дъждовна вода в околните вили – на част от тях изгарят оградите, та не се налага разбиването на здравите порти с грамадни катинари. Извеждат на безопасно място вързаните на верига дворни кучета – преди винаги лошо лаеха по всеки минал покрай тях, сега прискимтяват, махат опашки и се умилкват на спасителите си.
Успешно добралата се до мястото пожарна кола се справя с онова, срещу което цивилните са безсилни – сърцето на бедствието е удавено с вода, но навсякъде още тлее. Изсъхнали неотсечени дънери, две педи слой окапала шума по земята, пластове хвойни иглички и шишарки – особено шишарките – търкулват се уж овъглени, но пламват като гранати. Самата земя – суха, чакълеста, лопатите стържат, докато успеят да загребат по някоя шепа пръст, за да задуши огъня. При това – силен вятър. Потушените места тук и там пак се разгарят. Подметките на обувките пушат, дрехите – опърлени и нашарени с въглени белези от недоизпепелените храсти.
По някое време довтасва кметът. Оплаква се гръмко, че джипът му е на ремонт, едва намерил кола да пристигне. Цивилните доброволци – тези които за кратко се оттеглят да си починат в незадимените места – го наобикалят и започват да задават въпроси: защо се забавиха пожарникарите, кмете? Къде са дебелогъзите горски служители, дето трябва да водят пожарните, кмете? Ти защо не натисна ЧЕЗ да си орежат просеките около далекопроводите?…
Опа, ЧЕЗ не отговаряла за орязването. Имали наета фирма за това.
И коя е тази фирма бе, кмете? „Разпределяне на отговорности“ в този и много други случаи е един от 1001 начини за легално избягване от отговорност – без това да пречи на прибирането на заплащането.
При този обрат кметът подхваща да изнася речи. Благодари на гражданите за реакцията, на институциите за добрата работа, не забравя да похвали и себе си, че е „създал добра организация за справяне“.
Прекъсват го.
Кмете, горските дембели сега са в кръчмата. А трябва да са тук. Трябваше да се погрижат за опасните сухи дървета, да сигнализират за непрочистените просеки. Вместо това – съставяха актове на онези, които сами сякоха онова, дето му викаш „предпоставка за беля“. Нито сами провеждат санитарна сеч, нито на другиго позволяват това! Фирмите за набавяне на дървен материал режат само здрави дървета и то където им е удобно и колкото им е удобно! След тях остават същите „предпоставки“! Е, кмете? Кажи!
Кметът набързо преповтаря четките към „местното население“ и към униформените пожарникари, след което офейква, с половин уста обещавайки „да вземе мерки“. Даже на обръгналите униформени им става неприятно.
Пожарникари и цивилни продължават да тъпчат локалните огнища. Заразени от адреналина на цивилните, униформените се стараят, пробуждат се от служебно придобитата апатия – и най-сърцатите от тях, когато са започвали тази своя кариера, бързо са схванали правилото да слушат началството и да не му създават неудобства със самоинициативи. Без да ги пита никой, отронват: такава техника са ни дали, съжаляваме.
Мръква се. Синоптиците обещаваха дъжд, но го няма, небето се изчистило, тъничка млада луна виси отгоре като усмивчица на чеширски котарак. В тъмното оранжевеят непогасени петна. В селото още няма ток, святкат туристически фенерчета. Напрежението от усилието най-сетне спада.
Справихме се с тази беля – резюмират просмуканите с миризмата на пожара цивилни. Пожарникарите оставят обходни двойки да наблюдават дали няма да се разгори отново – вятърът още е силен. Поединично и на групи хората се връщат по домовете.
Неколцина живущи досами пожара също се канят да се разотиват. Говорят.
В района има поне петдесет места като това, от което тръгна огънят…
Колко ли е изгоряло, комшу? – Не знам, ама стотина декара навярно има. Поне ти спасихме къщата. – Душа не ми даде да я оставя да изгори. – Е, недей така… – Не е моя, братле. Вече не. Обади ми се преди два месеца някакъв, имам оферта да я взема твоята къща. И аз се подлъгах… Вече съм сам, тъжно ми е в нея. Срещнах „клиента“, доведох го, а той се оказа частен съдия изпълнител. Събирач на борчове. Не съм бил платил всичките ѝ данъци. И я описа. Хилеше се – ето къде била, че тук при вас нищо не може се намери, ни адрес, ни вярна карта на имотите. Такива ми ти работи…
… На следващия ден пожарището още тлее. Дъжд се изсипа в София – на 25 км от там, където трябваше. От Горско стопанство, ЧЕЗ и фирмата ѝ за поддръжка на просеките, от кмета и други „институции“ – ни вест ни кост.
Няма държава, ядосват се вчерашните „цивилни доброволци“ в кръчмата. Справихме се на едно 90 на 100 сами – такава е самооценката.
Уви, не стигат по-далеч от това в мислите си.
По горските черни пътища пак бучат камиони на дърварите – нито едно от сечищата не е в местата с болна изсъхнала гора. Нито една кола от Енергото не обикаля поне да опише килнатите от старост стълбове на ниското напрежение.
Мрачно гледаме високоволтовите трасета по склона на планината.
Пак ще се случи. Пак ще се оправяме сами.
Де да го осъзнавахме всички, че точно това е начинът. И пречките идат от онези, които се бият в гърдите за „компетентност“, „отговорност“ и „задължения“. •

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *