Отворен прозорец към затворен свят

печат
Оспорването на опасността от коронавирус със сигурност е абсурдно. Не е ли още по-абсурдно обаче, че една пертурбация на обичайния ход на заболяванията стана обект на нечувана емоционална експлоатация, която ни върна към арогантната некомпетентност, която някога довя облака на Чернобил? Знаем колко лесно призракът на апокалипсиса излиза от своята кутия, за да се вкопчи в първия появил се катаклизъм, да приеме образа на вселенския потоп и да забие плуга на вината в стерилната почва на Содом и Гомор.
Какъв цинизъм е да се вини плачевната недостатъчност на медицински средства за разпространението на бича! От десетилетия вече общественото благо е захвърлено на боклука, откакто болничният сектор плаща цената на една политика, която фаворизира финансовите интереси за сметка на здравето на гражданите. Винаги има повече пари за банките и все по-малко легла и болногледачи за болниците.
Без да плащаме данък на предъвкваното божие наказание, че живеем в Природа, която иска да се отърве от човека като от нежелан и вреден червей, си струва да си спомним, че от хилядолетия експлоатацията на човешката и земната природа наложи догмата за анти-природата. Клод Гуден поставя въпроса: Ако подчиним здравето на населението на законите за печалбата, като трансформираме тревопасните животни в месоядни, не рискуваме ли да предизвикаме фатални бедствия в Природата и за Човечеството? Властниците, както знаем, вече отговориха с единодушно ДА. Но какво значение има това, когато НЕ-то на финансовите интереси продължава цинично да триумфира?
Трябваше ли коронавирусът да докаже и на най-ограничените, че посегателството върху природата заради рентабилността има катастрофални последици за всеобщото здраве, което се управлява непрекъснато от една Световна организация, чиито ценни статистики няма да компенсират изчезването на обществените болници? Има очевидна връзка между коронавируса и краха на световния капитализъм. В същото време изглежда не по-малко очевидно, че епидемията на коронавируса е емоционална чума, истеричен страх, паника, които в същото време прикриват недостатъците на лечението и увековечават злото, влудявайки пациента. По време на големите чумни епидемии от миналото хората са се покайвали и признавали вината си, като се самобичували. Мениджърите на глобалната дехуманизация нямат ли интерес да убедят хората, че няма друг изход от нещастната съдба, която им е отредена? Че не им остава нищо друго освен самобичуването на доброволното робство? Грандиозната медийна машина само префасонира старата лъжа за небесната, непроницаема и неизбежна повеля – просто днес лудите пари са изместили кръвожадните и капризни богове от миналото.
Разгулът на полицейското варварство срещу мирните демонстранти ясно показа, че военното положение е единственото нещо, което работи ефективно. Днес то ограничава жените, мъжете и децата в карантина. Отвън – ковчегът, вътре – телевизорът, прозорецът се отваря към един затворен свят! Това е състояние, изострящо битовия дискомфорт, съсредоточено върху емоциите, побелели от страх, все по-заслепени от безпомощен гняв.
Дори лъжата обаче отстъпва пред общия срив. Държавната и популистката кретенизация имат своите граници. Те не могат да отрекат, че се провежда експеримент. Гражданското неподчинение се разпространява и копнее за коренно нови общества, коренно човешки. Солидарността освобождава от индивидуалистичните овчи кожи личностите, които вече не се страхуват да мислят сами.
Коронавирусът се превръща в индикатор за фалита на държавата. Ето, това поне е сюжет за размисъл на жертвите на принудителното затваряне. Дълго апелирах да се използва колективният отказ, да не се плащат данъци, такси, налози. Сега доказаният фалит на Държавата-мошеник свидетелства за икономическата и социална разруха, която прави абсолютно неплатежоспособни малките и средните предприятия, местната търговия, скромните доходи, семейните фермери и дори така наречените свободни професии. Сривът на Левиатан успява да ги убеди по-бързо от всички наши резолюции, че трябва да го ликвидират.
Коронавирусът прави нещо още по-добро. Спирането на производствените безобразия намалява замърсяването в световен мащаб, спасява милиони хора от програмирана смърт, природата диша, делфините се връщат в морето около Сардиния. Каналите на Венеция, пречистени от масовия туризъм, си връщат прясната вода. Фондовата борса е в колапс. Испания решава да национализира частните болници, сякаш преоткрива социалното осигуряване, сякаш държавата си спомня за социалната държава, която унищожи.
Нищо не е завоювано, всичко започва. Утопията все още върви на четири крака. Да изоставим на тяхната небесна суета милиардите банкноти и кухите идеи, които кръжат над главите ни. Важното е „ние да си свършим работата“, като оставим балона на аферистите да се пръсне. Да се пазим от липсата на дързост и самоувереност!
Нашето настояще не е в затварянето, което оцеляването ни налага, то е отваряне към всички възможности. Именно под въздействието на паниката олигархичната държава е принудена да предприеме мерки, които довчера твърдеше, че са невъзможни. Карантината е добра за размисъл. Тя не премахва присъствието на улицата, тя го преоткрива. Оставете ме да си помисля – с доза скептицизъм, – да помечтая, че въстанието на ежедневния живот има неподозирани целебни свойства. •

Раул Ванейгем


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *