От националсоциалист до анархист

печат
Моята история е често срещана, но малцина изявяват желание да говорят за подобна трансформация, основно заради срама, който изпитваме. Искам да разкажа за идеологическата си еволюция, за да знаят тези, които са били там, където бях аз (а те не са малко), че не трябва бъдат мълчаливи заради това, в което някога са вярвали, но трябва да говорят за това, което днес знаят.
Интересът ми към политиката се зароди, когато бях на 14 години. Тогава бях метълист и почти ежедневно се събирах с приятели и познати от същата субкултура. Тези наши сбирки се състояха в това да слушаме музика, да си говорим за различни групи, да се напиваме всеки път до несвяст и да вандалстваме. Това, което ни сплотяваше, не беше само музиката. Общото между всички ни беше, че бяхме едни изключително ядосани, объркани, самотни и тъжни хлапета, намерили някаква утеха в тежка музика, алкохол и пр. През компанията ни минаваха много хора, често от други градове. Един ден, докато слизах към сборния пункт в градинките, видях, че имаше някой, когото не познавах. Беше скинар, наскоро преместил се в нашия град. От него ден срещите започнаха да се изменят. Той ни говореше за национализъм, партии, против циганите и евреите. Изведнъж се оказа, че не сме някакви загубеняци в парка, а чеда на велик род, който сме длъжни да браним и да се гордеем. Че виновниците за долнопробното ни положение не са държавата, училището или родителското безхаберие, а евреите, които в световен заговор стоят зад всяко зло на света. Как ние сме генетически по-висши от неевропейците, а те, по-нисшите от нас, с тяхното безкрайно множене са заплаха за нашето съществуване. Най-много масло в огъня обаче наляха конспиративните теории, особено книгите на Ян ван Хелсинг, които приемахме като верую. Това беше плавен процес на фанатизиране.
Знам как на човек тези неща му звучат нелепи, но когато си на 14-15 години и си нямаш понятие от света, ставаш доста податлив и често приемаш всичко за истина, защото не мислиш логично, а реагираш с емоция – именно на това тази идеология почти винаги разчита – не на невежеството, а на гнева, който таим в нас, и го насочва към други. Смятам, че значително влияние в по-ранен етап върху нас имаше индоктринирането в патриотарство от родителите ни и училището, които непрекъснато ни говореха за турското робство и – съзнателно или не – маргинализираха днешните турци, като че ли те са виновни за греховете на предците си.
Изведнъж от метъл фенове, които се събираха и алкохолизираха в градинките, се превърнахме в борци за България, за Европа, против неправдата към българите и срещу световния еврейски заговор. Тези „борби“ се състояха горе-долу в същото, което правехме дотогава, но вече освен да пием, говорехме за това колко велики сме българите.
Времето летеше, започнахме да порастваме и в един момент започнах да страня от останалите заради глупостите които вършеха, не защото ги смятах за нередни, а от страх да не ме хване полицията и досието ми да провали мечтаната ми кариера, която за мен се оказа една котва към благоразумието. Бях все още напълно верен към нацизма, но в този период дойде и първата пукнатина в убежденията ми, която съдбата ми поднесе по възможно най-ироничния начин – влюбих се в туркиня. Това предизвика същинска екзистенциална криза у мен. Когато бях с нея, нито за миг не почувствах, че това е нещо неправилно, но мисълта за това други да разберат, че аз, „чистият българин“ съм с туркиня, тежко тегнеше над мен, което накрая ме накара да я оставя. Все още следвах вярно националсоциализма, но болката започна малко по малко да променя мнението ми.
Колкото повече време минаваше, толкова повече се разрастваше пукнатината в убежденията ми. Виждах как много от хората, които считах за съмишленици и приятели, не полагат и грам усилия, за да прилагат убежденията и идеите в живота. Напиваха се, дрогираха се, биеха хора, които с нищо не ги предизвикваха, третираха жените като боклуци и постепенно започнах да се отделям от тях.
Недълго след това се преместих в друг град, за да продължа да уча, и там се запознах с много хора от друг произход, които се държаха изключително приятелски с мен, помагаха ми при нужда, без дори да моля. Дори един от професорите, с когото станахме много близки, беше от еврейски произход.
Последните пирони в ковчега на нацистките ми убеждения бяха забити, когато започнах работа. Първата ми работа беше като сервитьор. На интервюто шефовете ми обясняваха колко е прекрасно да се работи при тях, как бързо ще се издигна, колко добре съм заплатен и тям подобни глупости. Работих непрекъснато, редовно извън работно време. Аз и колегите ми бяхме подложени на психически тормоз, като ни се крещеше непрекъснато или ни заплашваха, че ще ни удържат от заплата дори за най-малките неща. Караха ни да рециклираме найлонови чували, само и само да не отделят малко повече средства, които бяха необходими. Бяхме инструктирани кога и как да не даваме касови бележки, в никакъв случай да не допускаме цигани в кафенето. Тези, които експлоатираха нашия труд, не бяха евреи, цигани, турци или араби. Бяха българи, с които уж трябваше да си помагаме.
Втората ми работа беше да давам частни уроци, а по-късно бях за кратко преподавател в „елитно училище“. И в двете институции ясно видях тоталната дискриминация над деца от турски или цигански произход. Нерядко гневът на колегите ми беше основателен, защото (основно децата от цигански произход) ги предизвикваха, но те често забравят, че тези деца израстват в една изключително лоша среда. Много от тях са буквално оставени на произвола, без въобще родителите им да се позаинтересуват от развитието им. Вместо обаче преподавателите и директорите да разглеждат проблема с родителите и институциите, децата се превръщаха в изкупителна жертва, защото е много по-лесно да ги преместиш или изключиш, отколкото да ги възпиташ и да им помогнеш да се развият.
Тогава вече изпитвах ясен антагонизъм към държавата и системата. Виждах, че разликата между хората не е нито етническа, нито идеологическа, а изцяло класова. Исках да видя справедливост. Вече бях оставил настрана гнева, който изпитвах като хлапак, и заедно с него се отърсих от нацистката отрова, която се възползваше от него. Не бях обаче сигурен как да се идентифицирам политически. Много от убежденията, които придобих в този период, бяха подобни на тези на комунизма, но категорично не приемах тази идеология, която виждах като по-безчовечна и по-лицемерна и от нацизма. Един ден случайно попаднах на една статия на Пиер-Жозеф Прудон. За пръв път открих човек, чиито идеи да са близки до моите и бях изключително изненадан, когато отворих биографията му и видях думата анархист. До този момент не знаех почти нищо за анархизма, свързвах го с пънкарите, които за мен не бяха по-малко алкохолизирани малоумници от метълите. Постепенно започнах да чета повече трудове от Прудон, после открих Бакунин, Кропоткин и още много други мислители, всеки от които разшири моя мироглед. Когато бях националсоциалист си въобразявах, че се застъпвам за някаква справедливост, но след като изоставих тази идеология, все още знаех, че светът си има проблеми и не може да продължава по същия начин. Днес с гордост мога да се нарека анархист, не се съмнявам, че с убежденията, които имам днес, бих могъл вече истински, заедно с моите другари, да се боря за онеправданите на тази мизантропска система и дълбоко вярвам, че успеем ли, ще построим по-добър свят за всички твари на земята.

P.S. Вероятно се питате защо написах всичко това? Написах го, защото в последно време се запознавам с все повече хора, които са преминали по моя път. Които носят в себе си гняв, дали от бедност, родители, училище, или обкръжение. От този гняв винаги се възползват вредни идеологии, като не е задължително да е само нацистката. Нацизмът го използва и го насочва към хора от други етноси, докато капитализмът – към хора от други класи.
Ако не бързаме с лека ръка да осъждаме проповядващите нацизъм и приложим известна тактичност, бихме могли да откъснем много хора от тази идеология. Повечето от тях са или са били гневни хлапаци, които търсят справедливост, но гневът им е насочен в грешната посока.

Liberius Anarchistus


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *