Пандемията – класова война срещу работещите

печат
Правителството обяви втори „локдаун“ в страната, който ще стартира от петък, 27 ноември. Това се случва на фона на пълен колапс на здравната ни система, най-вече заради липса на медицински сестри и санитари, неконтролируемо разпространение на вируса, което изведе България на първо място по смъртност в цяла Европа и пълна несигурност у мнозинството работещи хора относно доходите им в краткосрочен и средносрочен план.

Как се стигна дотук?

Да започнем с колапса на здравната ни система. Истината е, че тя беше на ръба на пропастта много преди пандемията, както алармират от години медицинските специалисти. Пандемията само помогна да направим решителна крачка напред. Сега е моментът да си припомним, че сестринското съсловие се организира в масови протести за адекватни заплати и човешки условия на труд, които да запазят сестрите, съответно и здравната ни система, както и за слагане на край на развилнялата се търговия в здравеопазването. Те протестираха месеци наред, организираха палаткови лагери и стигнаха дори до окупация на парламента в отчаян опит да принудят управляващите да вземат мерки за спасяване на българското здравеопазване. Управляващите категорично отказаха да изпълнят дори едно от исканията на съсловието. Резултатите от това са катастрофални и днес всички – и работещи в здравеопазването и пациенти – ги изпитваме на гърба си.
Въпреки че пропуснаха възможността да спасят здравната система от колапс, управляващите можеха поне да смекчат пропадането към дъното, като вземат адекватни мерки след началото на пандемията. Вместо това, от пролетта насам станахме свидетели на едно престъпно безхаберие и най-безочливо сметкаджийство, което прибави към неизбежния крах на здравеопазването и чувство на отчаяние и безнадеждност. Докато в цяла Европа правителствата се втурнаха да увеличават с огромни стъпки заплатите на медицински сестри, санитари и лекари, България остана единствената страна, в която вместо увеличения, на работещите им бяха сервирани – бонуси… и то съвсем не за всички. Безумната мярка за 1000 лева еднократна помощ за заетите на първа линия хвърли в хаос съсловието, създаде напрежение около неяснотите – кой да се счита за работещ на първа линия и кой не – и спомогна за подкопаването на така необходимото сплотяване и солидарност в моменти на криза, а по-голямата част от работещите така и не получиха нищо. Мерките, предвидени за догодина, продължават да копаят дъното, като мизерното увеличение на заплатите ще бъде временно, само за 2021 година.
Това обаче е само капка в морето. На хилядите лекари, медицински сестри и санитари, които изнемогват, опаковани в скафандри, даващи непосилни дежурства, за да компенсират липсата на кадри, не бяха и все още не са осигурени дори най-елементарни предпазни средства – ръкавици, маски, престилки. Докато в здравната система ежегодно се изливат милиарди, работниците са принудени да си купуват сами предпазни средства, десетки болници преживяват на помощи и благотворителни кампании, други изпращат отчаяни призиви за доброволци, докато пациенти умират пред вратите на лечебните заведения поради липса на персонал. Управляващите имаха месеци от пролетта до днес да опитат да подготвят здравната ни система за идващата втора вълна на вируса. За да спестят пари, за да не променят неолибералния модел на здравеопазване, за да не намалеят приходите на търговците с човешко здраве обаче, те не направиха нищо и сега здравеопазването се срутва върху главите ни.

Противоепидемичните мерки на правителството

След като видяхме, че управляващите отказаха да вземат мерки в здравеопазването, нека да хвърлим поглед и върху другите противоепидемични мерки, които бяха предприети от пролетта насам. От самото начало те имаха и все още имат силно изразен класов характер. С навлизането на коронавируса в България в началото на пролетта, правителството обяви пълен локдаун, въпреки че разпространението на заразата беше многократно по-слабо от това, което наблюдавахме в началото на есента, когато пък правителството отказа да въведе дори частичен локдаун. Зад тези наглед хаотични действия на управляващите прозират ясно икономическите интереси на тяхната класа. Локдаунът през пролетта беше продиктуван най-вече от тънките сметки на бизнеса, че ще успее да спаси летния сезон и да ограничи финансовите си загуби от очаквания отлив, ако разпространението на болестта се ограничи до края на май. Така и стана – със започването на летния сезон разпространението беше овладяно и всички барове, хотели и ресторанти отвориха врати, а противоепидемичните мерки отстъпиха място на търговийката. Това пък от своя страна съвсем очаквано доведе до рязко нарастване на разпространението на болестта, което започна през юли, излезе от контрол през октомври и продължава да расте и до днес. Именно през октомври беше моментът, когато класовият характер на управлението на кризата се разкри в цялата си прелест. На станалите печално (и комично) известни брифинги, редом до здравния министър на страната започнаха да се появяват субекти като Ричард Алибегов – шеф на асоциацията на заведенията, – които започнаха да дават наставления на населението. Това даде ясно да се разбере в чий интерес се управлява кризата. Съответно кръчмите останаха отворени, случаите продължиха да нарастват, а цената я платиха и продължават да я плащат преди всичко семействата на работниците, които за разлика от Алибегов действително работят в кръчмите му.
Докато шефовете са доволни в своята привилегия да се самоизолират и да провеждат онлайн съвещанията на управителните си съвети, работниците са тези, които трябва да работят на място – в кръчмите, в офисите и в магазините всеки ден, въпреки опасността от заразяване, за да изхранват семействата си.
Класовият характер на управлението на кризата обаче не се изчерпва с това. Той прозира във всяка една от мерките, взети от началото на кризата. Докато държавата се разтапяше от съпричастност към многострадалните бизнесмени и намаляването на безценните им печалби, тя беше строга мащеха за работещите и народа като цяло. Галейки с перце и обсъждайки жертвоготовно всяка прищявка на бизнеса, управляващите се нахвърлиха злобно срещу народа, обвинявайки го за провала на безумните им мерки. Като отказа да въведе реални мерки за справяне със здравната криза – за да не навреди на печалбите на бизнеса, за да компенсира и да симулира отговорност – държавата въведе куп половинчати, безсмислени или направо вредни мерки, насочени срещу обикновените хора. Народът трябваше да носи маски на най-чудновати места, да спазва непрестанно променящи се графици за зелени коридори и пътеки, и всевъзможни други приумици на управляващите. Работата на щаба се изчерпа в соченето с пръст срещу народа и обвинения в липса на дисциплина, в глупост и в неразбиране. На този фон не е изненада, че много хора просто плюха и на управляващите, и на щаба, и на мерките.

Социалните мерки

Пандемията ще отмине, както е отминавала и всяка друга подобна пандемия в историята на човечеството. Тя обаче ще остави след себе си тежки икономически и социални последствия. Те започнаха да се проявяват още от самото начало, по време на първия локдаун през пролетта, когато хиляди работници загубиха работата си или бяха изкарани в принудителен неплатен отпуск. Социалните мерки на държавата в тази ситуация не бяха изненадващи с оглед на класовия интерес, който обслужва, както видяхме вече по-горе. За бизнесмените моментално бяха организирани фондове за подпомагане, поемащи по-голямата част от разходите им за периода на кризата, безлихвени кредити и още куп привилегии. Работещите, тълпящи се пред бюрата по труда, не получиха нищо. В сегашния локдаун хиляди работещи се изправят пред същата ситуация, но допълнително влошена заради факта, че голяма част от тях вече са изразходвали полагащите им се обезщетения от трудовата борса още по време на локдауна през пролетта и сега остават буквално без доходи по средата на зимата и без изгледи за облекчение на положението през идните месеци. Управляващите обещаха кризисна помощ от 24 лева на ден за изпратените в принудителен неплатен отпуск – естествено не от особена загриженост за работещите, а най-вече за да помогнат на фирмите да си задържат кадрите. За съкратените заради локдауна работници, които се считат за непотребни за бизнеса – и съответно непотребни за държавата, – пари няма!
Последствията от класовия принцип на разпределение на щедростта на държавата не се изчерпват със социалната катастрофа, в която са хвърлени съкратените. Те рушат самите устои на обществото. Днес виждаме как отказът на управляващите да осигурят доходи за родителите, принудени да напуснат работа, за да се грижат за децата си, докато училищата и детските градини са затворени, води до грозно противопоставяне между родителите, притеснени за доходите си, и учителите, загрижени за живота си. Можем да видим тези примери и в други сектори. Чрез антисоциалната си политика, държавата е на път да нанесе повече щети на обществото от пандемията.

Какво можем да правим?

По отношение на здравната криза мачът вече е приключил. Каквито и мерки да се предприемат от тук нататък, вече е късно да говорим за справяне със ситуацията. Това, което може да се направи, е да се окаже натиск върху управляващите да осигурят поне елементарните предпазни средства на работещите в сектора, за да могат да продължат с достойнство да спасяват живота на хората. Другото и дори по-важно е да се окаже силен натиск – не само от медиците, а от цялото общество – работещите в сектора да бъдат справедливо обезщетени за изнасянето на здравната криза на гърба си, не чрез еднократни или временни бонуси, а чрез трайно и значимо увеличение на заплатите. Това увеличение на заплатите трябва да представлява и първата стъпка към радикална реформа на сектора, която да сложи край на търговията с човешкото здраве и която днес повече от всякога е въпрос на живот и смърт.
По отношение на социалните мерки, протестите на работниците в най-засегнатите сектори вече избухнаха, докато пишем тази статия. Това, което трябва да се направи, е да не се допусне разделението на работещите, което управляващите така добре владеят и упражняват винаги, когато имат тази възможност. Трябва да се настоява за гарантиране на доходите на всички – тези в неплатен отпуск и съкратени, тези в туризма и тези в производството. За правото на учителите да работят дистанционно и правото на родителите да бъдат вкъщи при децата си, без да рискуват да останат без доходи. Сега не е време за разделение по сектори, градове и професии. Време е за солидарност и сплотеност. •

25 ноември 2020 г.
Автономна работническа конфедерация


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *