Политиката и въпросът за насилието

печат

Бележки за нападението над Капитолия

Мирът не е отсъствие на конфликти, а способността конфликтите да се управляват с мирни средства.
Роналд Рейгън

Империята не съществува явно освен в криза, тоест нейното съществуване е неявно, реакционно.
Tiqqun*, Въведение в гражданската война

Няма нужда човек да бъде радикално настроен, за да види в днешните речи поредния опит на демокрацията да прикрие бавната си и болезнена смърт с грандиозни декларации за неуязвимост. Разправят, че демокрацията е устойчива, силна, че неизбежно ще възтържествува, дори когато се разпада пред очите ни. Вече никой не вярва в светостта на политиката. Нито зрителите, ужасени от необратимия ѝ упадък, който тече на живо по телевизията, нито втрещените политици, повтарящи до втръсване утешителни брътвежи като баячки, напомпани с адреналин. Дори либералите, потресени от посегателството срещу своя ред, проявяват признаци на износване. И публиката, и актьорите, всички започват да усещат, че пиесата е към своя край.
Докато сенатори бълват глупости за свещената и неприкосновена демокрация – и своята персона като нейни жреци, – политиката заприличва на мач след изтощителни продължения с капнали играчи, които вяло подритват топката на морализаторските баналности и само чакат последния съдийски сигнал. Това има своето обяснение – политикът е блюстител на двувековната традиция, която се крепи само на един измислен, бутафорен мир с едно въображаемо минало. Не бива обаче да се подвеждаме от този отказ и страх да се заеме позиция, различна от баналната реакция на случващото се. Това е основна цел на политиката – да обезврежда всяко тяло, до което се докосне, да амортизира всяко нравствено сътресение и да внушава абсолютен неутралитет на своите зрители. Резултатът е политическо отчуждение, социално раздробяване и борба за голия живот. Освен набор от норми на поведение, политиката е механизъм за възпиране, разсейване и насилствено разделение. Борбата за голия живот, отчуждението и изключването от политиката са нейният краен, а не страничен продукт.
Това не означава, че политиката се е отделила от предхождащото я насилие. Напротив, тя отделя нас от нашата войнственост, от нашата енергия, от нашия порив, докато води от наше име безкрайна война за тотално обезвреждане. Реч след реч, сенатор след сенатор навира в очите ни немислимото, невъобразимото, безпрецедентното събитие: насилието в залите на Конгреса, тълпата, пресякла демаркационната линия, осквернила „храма на демокрацията“, за какъвто минаваше Капитолият. Говорителите на обществения ред никога няма да признаят, че насилието, пред което вчера се оказаха безпомощни, изобщо не е немислимо и още по-малко безпрецедентно. Какво беше избиването и изселването на коренното американско население? Какво бяха законите за избягалите роби, ако не жестоко насилие? Как може да се обявява за невинен същият този законодателен орган, който десетилетия наред приемаше безброй военни бюджети, с които реално финансираше кръвопролития в Афганистан, Ирак и Сирия? Кризата се е превърнала в смисъл на съществуването на господстващия ред. Рейгън разкри с думи прости отвратителната същност на политиката: мирът от край време е просто мирно управление на конфликтите, отклоняващо и насочващо насилието към чужденеца, който няма право да съществува и дори да се разпознава като такъв. Няма по-добър съветник от архитекта на „войната срещу наркотиците“, касапина на Централна и Южна Америка, човека, който остави СПИН да върлува като „бич божи за педалите“ и да погуби милиони хора, акушера на неолиберализма. Вместо да направи смислен анализ на сегашните безредици, CNN предпочете да даде думата на Джордж Буш, чиято „ос на злото“ служеше като имперски крайъгълен камък и чиято жестока „война с тероризма“ бързо беше усвоена от полицията и силите за поддържане на „обществения ред“. После трябваше да тръпнем в очакване Обама да направи изявление за пресата или да произнесе вдъхновяващ призив за единение след тези „трагични“ или „срамни“ събития. Човекът, чиито роботи-убийци избиха безброй цивилни, щеше да даде ценни насоки за необходимостта от „единство на нацията“ и либералите в цялата страна щяха да мирясат с възстановена вяра в статуквото – до следващото изригване…
Да говорим без заобикалки – тези вълнения, с десетки хиляди хора в цялата страна, окупиращи държавни учреждения, не вещаят нищо добро за нас. Пред очите ни ескалира скрита война, групи от хора биват определяни за „терористи“, отправят се обещания за безмилостни отмъщения. Обещанието на сенатора Шумър да възстанови реда в републиката не трябва да се пренебрегва. Десните фанатици отвън са сериозна заплаха, но за момента най-страшните за нас фашизоиди са във властта, те обещават връщане към „нормалното“ със силите за борба с безредиците, сълзотворен газ, чували за моргата и закони за запушване на устата на недоволните. Сегашният маскарад засилва и двете страни на конфликта: дясната менажерия, ръководена от Тръмп, е вдъхновена от „подвига“ на десетки патриотични „мъченици“, докато дясноцентристката партия на реда получава възможност да разпростре неусетно своето брутално господство и контрол върху гражданите и особено тези от нас, които още не са достатъчно обезвредени, за да бъдат считани за нейни.
Това е своего рода физически закон. Колкото повече намалява доверието в социалния ред, толкова повече се въоръжава полицията. Колкото повече институциите се оттеглят, толкова повече бдителните копои напредват. Колкото по-малко уважение вдъхват властите, толкова повече се стремят да ни удържат насила. Това е порочен кръг, защото в силата няма нищо за уважение, и се стига дотам, че нейният все по-безнаказан произвол среща все по-малък реален отпор. Поддържането на реда е основната дейност на една система, изпаднала в несъстоятелност. (Невидимият комитет. Сега)
Проблемът не е в ордите фанатици на Тръмп, тръгнали да свалят правителството. Проблемът е в това, че техният гняв е обладал сърцето на страната и че една задъхваща се сила вероятно ще реагира жестоко срещу всяко посегателство върху нейната власт.
Разбира се, все по-голямата изолация и фанатизъм на десницата будят безпокойство, особено след като официално е обявена за враг на властта. Днес повече от всякога е най-важно да може да се разграничи реакционното крило на въображаемата партия от нейния революционен елемент, защото един от най-коварните ходове на Империята е да вкарва всички в кюпа: „варварите“, „сектантите“, „терористите“ и дори „враждуващите помежду си екстремисти“, тоест всичко, което се противопоставя на консервативните ѝ фракции – войнстващи либертарианци, фашисти, джихадисти, поддръжници на селската цивилизация и пр., – се поставят под общ знаменател с революционно-експерименталните фракции. Ясно е, че демонстрантите срещу Капитолия не са „бунтовници“, а граждани, верноподаници на Империята, превъзбудени крепители на потискащата традиция, пехотинци на обществения ред, доброволци на гражданското общество. Всеки гражданин, всеки знаменосец на републиката, може да поеме функциите на полицията по всяко време. Това, на което сме свидетели, е вътрешен конфликт между двете страни на един и същи лагер, несъгласие за това как да ни мачкат най-добре.
Гражданинът се яви там да засвидетелства своя патриотизъм, да подкрепи своя вожд, изигран от по-ловки политически тарикати. Не щеш ли обаче самоконтролът и порядъчността, изисквани от гражданина, бяха пометени от тълпата до степен, която надхвърли всякакви очаквания на вожда. За да се разбере напълно ситуацията, е важен контекстът: не само политическата власт, но и влиянието на Тръмп се изплъзваше пред очите му. Независимо дали беше надценил способността си да действа извън закона, или просто беше отчаян от вече официалното си поражение, неговото подстрекаване към насилие вкара собствения му твърд електорат и дори собствената му администрация в конфликт с Републиканците от посттръмписткото крило и техните съюзници Демократи. Неговото насърчаване на идиотските и зле планирани размирици онази вечер беше особено интересно, тъй като той изрично обяви едно антиполитическо насилие за политическо. Това беше лошо управление на насилието и то разкъса цикъла на послушание и мобилизация, който е в основата на политическия успех на Тръмп. Шестващите по Капитолийския хълм не бяха мотивирани от отвращение към настоящето, а от носталгия по него – бързо приближаващо своя край, – водени от един реакционен демагог, който държеше статуквото да остане непроменено. Опасното за нас е, че те са по-мобилизирани, по-добре снаряжени и по-организирани.
Сега не е време за надежди – надеждата е силен нервнопаралитичен газ, изпускан от всеки архитект на политическото отчуждение, от всеки апарат за овладяване и възпиране. Надеждата е средство за отлагане, болест, разпространявана от политиците, добродетел на зяпачите, а не на хората на действието. Няма какво да чакаме, време е да се организираме, да се подготвим за репресиите и раздробяването, които застрашават нашето бъдеще. Не е време да установяваме нов правен ред в черупката на стария, а да обявим нашето окончателно скъсване с него. •

* Tiqqun е името на философско анархистично и постситуационистко списание, основано през 1999 г. от Жулиен Купа (от Невидимия комитет), с цел да „създаде условия за една друга общност“.

Lundi matin, 18 януари 2021 г.


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *