Разкази от борсата

печат
В махалата имаме нов поминък. Блокираните в града виладжии намериха начини да се свържат с нас – по телефон, по фейсбук, по още пътуващи познати – с жален вопъл: нахранете ни кучетата!
И ние обикаляме вилната зона, за да се погрижим за вързаните на верига нещастни души. Вече не ни лаят лошо. Стопаните им идваха преди през 2-3 дни, но сега… сега сипваното в паниците носи миризмата на нашите ръце.
И аз се включих. Не заради заплащането, а защото не съм равнодушен към кучета, котки и всякаква живинка.
Но ето че запасите от кучешка суха храна в нашата бакалия се изчерпаха. Снабдяването по време на карантина не е толкова редовно. И по-същественото – изчерпаха се лимитите на вересията в тетрадките на бакалина. Изчерпаха се и наличните ни пари. Налага се да получим от тия, на които правим услугата, някакви стотинки за храна и за свършената работа.
Затова предприемам поход към блокираната София. Виладжията, чиито кучета спасявам от глад, ми се обади – набавил съм цял чувал храна! Ела да го прибереш заедно с парите, които си похарчил, че и отгоре за бог здраве да ти дава!
Последното перо не мога съвсем да откажа, но настоях да е поносимо за него и приемливо за мен.
И ето ме във влака.
Страшна работа…
Доскоро кондукторите развяваха гащи без маски и ръкавици. Нямаме нареждане, не са ни раздали – викат. Милият манталитет на безропотния (иде ми да река „безмозъчния“) държавен служител (не че частнокорпоративните са по-инакви) – не са ми казали, не са ми дали.
Сега не само приличат на статисти от Междузвездни войни, ами и даже не смеят да обикалят да продават билети. Познат кондуктор ми прошепва през парфюмирана маска, че във влака край Павликени починала една жена – три часа обеззаразявали после вагона. От коронавируса ли е починала? Не знае. Възрастна ли беше? Пак вдига рамене и бърза да отмине.
След репортаж на журналисти от частна телевизия са затегнати противоблокадните мерки. Ядосани ченгета си го изкарват върху хората, задето по телевизията са ги изкарали небрежни. Не че е лъжа. И не че за един репортаж и пет минути слава не се вършат какви ли не поразии с последици за хора, които с нищо не са виновни.
Накъде си тръгнал? До аптека. Връщай се, нямаш бележка! Ама… Няма ама!
Свалят плачещи и молещи се на униформените „нарушители на карантината“.
Стигат до мен. Накъде, байно?
Трима са, с маски на муцуните, но личи, че са млади – от камбанарията на моето ЕГН са на възраст между деца и внуци.
Обяснявам каква ми е „неотложната работа“.
Единият гледа малко по-будно и човешки. Вторият е свил сърдито и подозрително вежди. Третият има отегчени очи и май дъвче дъвка. Вадя късмет, че старши е първият.
Лична карта!
Взема я с еднократните ръкавици от син латекс и подава на Подозиращия. Онзи отваря калъфчето и зяпа – там са снимките на жената и дъщерята, които на живо са още по-хубавици.
Ето ти декларация, попълвай!
Свивам рамене. За какво им е тази бумащина?
Спомням си как одеве сутринта храних овчарките с баят хляб и как жално ми скимтяха – и преглъщам напъна за разправия. Попълвам.
Пиши „грижа за възрастен човек“ – съветва старшият.
В този момент второто ченге е изкопал забравената в калъфа за лични документи стара членска карта на ФАБ.
Анархисти? Какво ще рече това?
Продължавам да пиша бумагата и адаптирам обяснението така, че да не прати униформените в шок, от който да се подразнят.
Ще го обясня така, чрез вашата професия…
Импровизирам, като си мисля, че ако ме чуят другарите какво ще кажа, дали ще ми се смеят или ще ме обвинят в демагогия.
Но точно сега нямам друг избор. Доста по-късно ми хрумва, че непланираната ми агитация е могла да бъде квалифицирана като „подтикване на служебни лица към отказ от изпълнение на служебни задължения“, за което със сигурност е предвиден някой член в НК на РБ.
… ако сме в анархичен строй, вие във вашето РПУ сами ще си избирате началника, няма да ви го назначават отгоре. И началникът ви ще е подчинен на Съвета в квартала, където ви е РПУ-то. А пък Съветът на гражданите от квартала всеки месец се отчита на общото събрание на хората. Каквото каже събранието – това ще е, няма власт над него. Освен това, вие ще имате едно 24-дежурство на седмица и ще ви помагат доброволци от гражданите…
Старшият изглежда заинтригуван, любопитен. Сърдитият ме боде с очи като свредели. Третият им колега е съсредоточен в богатия си вътрешен свят и в дъвката между зъбите си.
Бре, казва старшият. Аз пък мислех, че анархия значи всеки прави каквото си иска и е пълно безредие.
Не, възразявам. Анархията е майка на реда. Ред отдолу. Анархичният строй е… като подобрена Швейцария (да, много ще ми се карат другарите за това опростяване).
Това, дето го приказваш, намесва се Сърдитият, е глупаво. Няма да проработи!
По доста подобен начин е работило, в Швеция. Там преди 1960-те в полицията са служили, както се служи войник. Всеки младеж избира дали да ходи в армията, или в полицията. Ако е негоден за служба, пращали го санитар. И полицията била само общинска, подчинена на началник, когото избирали заедно с кмета. Не е имало закон, но кандидатът за полицейски началник неофициално е трябвало да мине одобрение на редовите полицаи – и срочнослужещите, и останалите след задължителната като професионални ченгета. Но когато създали МВР и направили полицията изцяло професионална, знаете ли какво се случило?
В живия интерес на старшия с разочарование долавям, че повече е запленен не от агитацията, а задето не му се вписвам в стереотипите за прост мангал.
Следното – престъпността нараснала 10 пъти, а разкриваемостта спаднала 4 до 6 пъти.
Хъм. И какво още за анархията?
Ами това е по вашата част. Няма да се казвате полиция, а милиция, което в превод от латински значи „народно опълчение“. Нов строй, нов свят. Справедлив. Работата доброволна и безплатна, но и всеки получава всичко нужно му безплатно. Няма магазини, те са складове, от които си поръчвате какво ви е…
Ехе, ясно, все ви се иска всичко без пари… – подигравателно ме прекъсва старшият. Виждам, че е доволен. Намести ме в клишетата си и му олекна. – Попълни ли декларацията? Пет лева.
Какво?
Пет лева. За бланката. Задето ти влизаме в положението.
Стискам зъби. Пред очите ми – и пред почти сляпото също – се мержелеят гладни кучешки муцунки и умолително махащи пухкави опашки.
Давам поисканото.
Полицаят прибира декларацията и ме съветва благосклонно да не разправям повече щуротии, за да не ми се смеят хората на белите коси.
Вторият полицай добавя друг път да не се мотая, за да не загазя.
Третият следва колегите си като на автопилот.
Майната му, казвам си.
Поне ще нахраня животинките.
На обратния път виждам влаковете, предназначени за изхвърлените от работа гастарбайтери. Куфари и сакове с лепенки – знамена на Италия и Германия, омърлушени лица. Човешкият поток по перона нервно заобикаля „чумавите“… •

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *