Разкази от борсата

печат

Кой ще иска дворец?

В нашата махала мегданчето е колкото да може да обърне боклукчийски камион, без да плете сложни маневри. Остава място и за паркиране на няколко леки коли. Централната забележителност е селската бакалия, същата служи и като кръчма, в която “дежурните по чашка“ още от осем сутринта си поръчват “бяло кафе“ и до обяд вече са потънали в алкохолна анестезия срещу безрадостното си битие. По-оптимистичните към живота вадят изтъркания шах с лепени фигури, сражават се за самочувствие и слава сред кибиците.

Летем приликата с кръчма е най-силна заради изнесените навън столове. Две дървени макари от силов кабел под сянката на гъста джанка стоят отпред целогодишно – известни като “кръглите маси“, обичайно събират любители на спорове за политика и футбол, за “светлото“ минало и противоречивото настояще. Обикновените маси са за шахматистите, вестникочетящите и самотните пиячи.
Наричаме мегданчето “борсата“. Повечето сме безработни, далеч не всички регистрирани. Висим там и чакаме. Около махалата по баирите са пръснати няколко вилни зони. Първите виладжии бяха петоешелонни слуги на “стария режим“ – най-вече военни и ченгета, пенсионирани от длъжност командир на батальон или началник на дребно РУ МВР. Почти всички вили пустеят, останалите ги ползват други хора, все по-рядко наследници на “активните борци“. Има коптори и истински прогимназийки. Една от отдавна изоставените е направена – все едно от тухли – от сандъци за снаряди към 76-мм полково оръдие. Вътре в нея беше пълно с “тилово войсково имущество“ – казани, баки, полеви сгъваеми столове и легла… Личи колко е крал от поделението си покойният от десетилетия старшина.
Е, има изключения – измежду по-близките до селото вили една принадлежи и досега на бивш министър. Някой бяха населявани от софийски лекари, адвокати и завеждащи складове на “социалистическата търговска мрежа“.
Та това чакаме – виладжиите предимно. По правило почват да пристигат от четвъртък-петък, с влак, понякога със собствен транспорт от сорта на джипове. Към края на лятото все някой от тях има нужда я да му подкастрят дръвчетата, я да му стоварят, нацепят и подредят дърва за огрев, да му орежат изядените от молеца чемшири. За извозване на боклука също ни викат. Или за прекопаване на градината. Или пък ремонт на вилата – най-сладкото. След градушките има нужда от пренареждане на керемиди.
Случва се да минат дърварите от общинската разбойническа банда, пардон – ФИРМА. При тях понякога някой от бригадата липсва или им трябват за днес повече хора – на мегдана сме като на пост, винаги готови, даже инструменти си носим, облекли сме работни дрехи с ръкавици в джобовете. Така преживяваме, с плащане на ръка.

Него ден обаче, заради инцидент по железницата, влаковете са спрени и затова на “борсата“ сме повечко. Чешем си езиците. И току гледам, че един комшия довел двама непознати, гледат ме особено.
Аз също чакам, с едното око виждам доста добре, с другото – приемливо. Не отказвам никаква поръчка, но все се надявам да ми е по специалността, затова си мъкна малкия електрожен и маската. Маската е ламаринена, подсилена, става както за щит, така и за халосване при сбиване. Тъмното стъкло се сваля, слагам го едва при работа.
Чудя се дали ще ми потрябва точно за това и сега…
Приближават.

– Бате Хасане, здрасти. Абе тук момчетата искат да те питат нещо.
– Разправят, че си разправял, че като стане анархия, ще имаме народна държава!
Ох, по-добре да се бяхме сбили, въздъхвам наум.
– Каква държава при анархия бре хора?! Няма държава, има народно самоуправление! Това не е държава!
– Ами ние не сме по умните приказки кое е държава, кое самоуправление, ама искаме друго да питаме. Казват, че си казал, че тогава всеки ще взема всичко каквото и колкото иска, верно ли? Щом така, ще стигне ли за всички?
– Какво да стигне бе, момче? Ядене, пиене, парцалки, какво? Храна всеки ден се хвърля с тонове – ей миналата седмица бастисаха 50 хиляди торти заради “нередни документи“. Парцалките – не ти ли е все тая китайски “маркови“ дънки ли ще навлечеш на гъза или баш маркови за една заплата бройката?
– Ами ако всеки поиска… дворец да живее в него?
– Дворец?
– Палат, дворец, голяма къща. Като на митничар или наркомутра. Абе ГОЛЯМА!
– Пак добре, че такъв “дворец“, а не като княжеския в София или онзи ми ти Версай… И какъв е проблемът? Искаш дворец – на ти дворец.– За всеки?
– Що не? За всеки, който иска. Ама я дай да питаме тука хората – искат ли да живеят в дворец?

Признавам, хитрея. На мегданчето сме все кажи-речи сиромаси, средно съвестни бачкатори, бая от нас – дребни “престъпници“, повече или по-малко – селски тарикати. Ако бяхме мутри, щях да се изложа с това препитване – хората с поне малко пари над средното са лакоми.

– Пичове! Кой от вас иска да живее в дворец?

“Борсата“ се замисля. Има петнайсетина души. След размисъл заваляват уточняващи въпроси. Прислуга има ли? Не, няма, чистиш сам. С какво ще се отоплява? С каквото може – пак твоя грижа. Колко стаи? Вътрешна тоалетна? Отговарям прилежно.
Накрая тринайсет души отказват да живеят в дворец, десетина от тях добавят, че ще им е неуютно.
Един се замисли, но рече: не съм сигурен.
Последният гаврътна “бялото кафе“ и се изпъчи:
– Аз го вземам! Ще се нанесем цялата рода, жените ще чистят, мъжете ще ремонтираме, дечурлигата ще помага!
– Чакай бе, Ваньо, ти за комуна, за общежитие ми говориш. Въпросът беше ЗА ТЕБ, ти да живееш там.
– Сам?
– Със семейството.
– Е нали това глася – със семейството, ЦЯЛОТО.
– Ами само ти и жена ти?

Човекът ме гледа внимателно и отсича: САМ? А, не! Кой ще иска да живее сам в дворец?! Само некой вампир сигурно…

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *