Революционно анархистко действие

печат
Слязох на перона на малка гара в страничен квартал на Истанбул. Наоколо течеше ремонт, навсякъде бяха натрупани строителни материали, но работниците още не бяха пристигнали, за да изпълнят гарата с живот и глъч. Спътниците ми един след друг подминаваха край мен и потъваха в дълбините на огромния град, всеки тръгнал по пътя си. Само аз се оглеждах безпомощен, с надежда да забележа другарски поглед.
И ето че двама брадясали мъже се засилиха към мен и без уводни думи започнаха да ме прегръщат,… целувките почти успях да избегна. Това бяха другарите от DAF, които бяха дошли да ме посрещнат на гарата.
DAF е съкращението, с което е популярна в Интернет групата Devrimci anarşist faaliyet. На български нейното име се превежда Революционно анархистко действие, за по-кратко – РАД. Тази група се появи в Турция преди известно време и стана популярна с активността си, позициите и новините по различни актуални теми. Имах щастието да прекарам два дни сред тях и да видя отблизо – макар и съвсем отчасти – как живеят, какво мислят и какво наричат „революционно анархистко действие“.
Без да съм разбрал РАД, съм убеден, че човек не може да го разбере, без да разбере Турция. Страната е много по-голяма от България, много по-силна икономически и военно, регионален геополитически фактор. Същевременно разделенията в нея са много по-големи: етническите и религиозните противоречия са много по-значими, бедните са по-бедни, а богатите – много по-богати от тукашните. В Истанбул живеят три пъти повече хора, отколкото в цяла България, по улиците в центъра на града бежанци от Сирия търсят постелка, на която да прекарат нощта, а над тях милиардерите прелитат с хеликоптери от резиденциите до офисите си. Властите поддържат жестоката експлоатация на населението чрез сложна амалгама от светска модернизация и интеграция с европейските пазари, носталгия по времената на ислямската империя, простирала се от Багдад до Виена и безкомпромисни репресии, когато се почувстват заплашени. Съпротивата сред населението, пораждана не само от икономическо, но също от етническо и идеологическо потисничество, никога не е затихвала.
Фактически унищожен заедно с Османската империя, след разпада на Съветския съюз анархизмът отново започва да добива популярност в Турция – първоначално сред различни марксически групи, разочаровани от горчивите плодове на болшевишката власт, но днес вече негови носители са млади хора, израснали с тези идеи.
РАД е само една от анархистките групи с Турция, но изглежда в някои отношения е единствена. По същество това е федерация от хора, посветили живота си на анархизма. Революционното действие не подготвя атентати, бойни групи или черни нинджи. Революционното е, че хората са посветили мислите си, труда си, свободното си време, дори средата, в която живеят – самите себе си – на социалната революция.
Пред десетина години двадесетина млади (и няколко не толкова млади) анархисти решават, че не могат да помагат на революцията, ако трябва да работят по 8, 10 или повече часа на ден, отделят време на семейството си и едва тогава, смачкани от ежедневието, се събират, за да планират акции срещу системата. Че борбата за революция не може да бъде хоби и, ако искат да победят, трябва тя да определя живота им. Затова са се мобилизирали и са направили нужното, за да заживеят живот, който им позволява да отделят много повече време на анархисткото действие. Началото е било трудно, може би по-трудно, отколкото са очаквали. Днес обаче почти всички в РАД работят в трите кафенета в Истанбул, които се управляват колективно от движението. Живеят в някое от общите жилища, които РАД поддържа. Работят не повече от два или три дни от седмицата, през останалото време помагат в някой от анархистките колективи, ориентирани към определена задача.
А задачи има много. РАД издава ежемесечен вестник, в който обсъжда всякакви въпроси за Турция и света. Освен това издава списание, ориентирано към екологичните проблеми. Списание за учениците от гимназиите. Списание за история и теория на анархизма. Интернет сайтове. Отделни групи се занимават с работническите борби, проблемите на жените, организират дискусии и срещи, поддържат връзки с други организации и движения в Турция и по света. РАД участва активно в улични акции от всякакъв род – чествания, протести, срещи, блокади и др. Проблемите с властта следват един след друг, мнозина са с присъди, някои дори влизат в затвора. Малцина обаче се обезкуражават. Днес РАД са вече петдесетина души и вероятно са най-забележимата анархистка организация в Турция.
На срещата с другарите присъстваха няколко десетки души – повечето сигурно бяха членове на РАД, но имаше и съвсем случайни хора, просто проявили интерес към анархизма в България. След разговорите за миналото и бъдещето, повечето си заминаха, но неколцина останаха в апартамента на комуната. Нощувах в една стая с още петима мъже. В съседната стая спяха няколко жени. Сутринта всички станаха и отидоха на обща закуска в кафенето. Храната беше еднообразна, но приготвена с грижа, умение и желание. Едни и същи хора закусваха, работеха, забавляваха се, дискутираха, вечеряха и дори спяха заедно. Сигурен съм, че много хора в Истанбул живеят по-богато от нашите другари и подозирам, че още повече живеят по-бедно от тях. Едва ли обаче са много хората, които живеят по-щастливо.
Алкохолът в Турция е много скъп, а местната валута – много евтина. Затова, като прочетох из Мрежата какво носят хората за подарък в Турция, занесох две бутилки ракия. Гордо обявих, че това е специална ракия, защото е моя собствена. Изгледаха ме изненадано, дори може би малко накриво. Трябваше ми доста време, докато осъзная, че ги тревожи самият израз – помежду им просто няма „мое“ и „твое“. Обясних, че не е въпросът в собствеността, а че е домашно приготвена и следователно по-хубава от онази по магазините. Надявам се, че са ме разбрали.

Икономиката

За да разберем повече за икономическата практика, стояща за РАД, направихме специално интервю по темата с член на движението. Както ще стане ясно, икономическата реалност в Турция е по-различна от тукашната и неща, които вероятно не биха били успешни у нас, там се оказват доста ефективни.

Чисто икономически, по-добре ли живеете от останалите хора в Истанбул?
Разбира се. Не че живеем по-удобно, но можем да кажем, че имаме по-добър живот, защото е общ. Споделяме всичко. Например сега в списанието има статия за номофобията, което е фобия от това да бъдеш сам. Ние не сме сами.
В толкова голям град като Истанбул е трудно да живееш сам-самичък. От една страна, това струва повече пари, но освен това е доста рисковано от гледна точка на сигурността. Не само за политически активните хора. Всеки, който живее в Истанбул, би искал да бъде на сигурно място.
В различните капиталистически градове на света е така. Истанбул е капиталистическата столица на Турция – тук има много пари. Където има много пари, там са бандите на държавата, но там са и други банди, които целят да се докопат до парите. Ние живеем не просто в условията на капиталистическа експлоатация, но и в непрестанна война. Затова е по-добре да живеем заедно.
От трета страна, Истанбул е и сред капиталистическите столици на света. Тук живеят 19 от най-богатите хора в света. Същевременно има хора, които преживяват с по-малко от 2 евро на ден,… ако имат късмет. Пропастта между най-богатите и най-бедните е огромна.
Когато решихме да създадем колективна икономика, работехме на различни места. Някои работеха в хотели, други почистваха къщите на богаташи, трети – в шивашката промишленост, други – в барове и ресторанти. Преди 10 години се събрахме, говорихме за това какво искаме да правим с живота си и започнахме…

Колко хора са включени в колектива ви? Когато посетих кафето предишния път, в него работеха съвсем други хора.
Повече от 50 души, повечето са млади хора. Всеки ден в кафето работят различни хора. Според нашата система работиш най-много два дни, останалото време участваш в някой колектив, който се занимава с революционна работа. Имаме 8 комуни, в които хората живеят заедно. Имаме 3 кафета. Основно с приходите от тях се издържат хората, плащат се наемите и останалите разходи. Във всяко едно от тях работят хора. Всеки колектив решава как ще разпределя работата си. Имаме система, според която разпределяме хората между колективите и кафетата според възможностите им. Например, ако имаш нужда да се научиш да готвиш, ще работиш повече в кухнята, вместо като сервитьор.

Как се вземат тези решения?
Веднъж седмично идваме тук на общо събрание. Това е основният начин за вземане на решения. После имаме решения на нивото на различните самоорганизации – вестникът, кафетата, организациите, посветени на жените и на младежите, всички те вземат свои решения по своите си въпроси, според основните решения, взети на общото събрание.
Когато една самоорганизация вземе решение за нещо, това се знае и извън нея. Комуните, където живеем, са много подходящ инструмент за това. Например ние тримата живеем в комуна и работим в различни колективи. Вечер се събираме заедно, прекарваме време, говорим си за случките през деня. Това е съвсем неформално. Добре е обаче информацията за по-малките решения, които не са взети на общото събрание, да се разпространява.
Понякога трябва спешно да се реши нещо, което засяга всички, но не може да бъде обсъдено чрез интернет. Друг път един колектив може да има спешна нужда да се отдели човек от друг – това се обсъжда директно между тях. В такива случаи е полезно, че споделяме хора между колективите и комуните.

Как решавате за отделния човек? Например, ако ти мислиш, че има нужда да се науча да готвя по-добре, но аз не мисля така?
На общото събрание се решават само стратегически насоки. Конкретните решения се вземат от засегнатите хора. Например в случая с твоя въпрос, ако искаш ти да готвиш, но онези, които храниш, не харесват резултата, вероятно известно време ще трябва да работиш като помощник на готвача. Важното е всички да са съгласни с решението.

Как се става част от организацията?
Преди всичко, това е едновременно политическа организация и комунистическа икономика. Много е трудно да си част от едното, без да си част от другото. Икономиката е живата част на това, което се опитваме да направим. Ако искаш да си част от организацията, просто идваш да живееш с нас.
Понякога хората не искат да станат интегрална част от организацията, но искат да бъдат близо до нея. Имаме модел за това, но е важно, че искаме да създадем революционен път. Хората да посветят живота си на организацията, а не да градят свое собствено индивидуално бъдеще.
Ако избереш да живееш само за себе си, добре, но ако избереш да бъдеш революционер, ще работиш по-здраво. Защото става дума за твоето, но и за моето, за бъдещето на всички. Няма просто да се посветиш на организация, а на борбата. Капитализмът не ти предоставя такава възможност. Това не е просто избор дали да живееш сам, или в колектив, а избор между капитализма и борбата.
Присъединяването не е лесно. Има период на приемане – понякога той е кратък, но понякога е дълъг. Не че правим някакви изпити или нещо подобно, това е процес на опознаване. Ние опознаваме човека и той опознава нас. Не може да станеш част от нас, просто като прочетеш една брошура или като заявиш, че харесваш нашите действия – не става така. Тук става дума за другарство. Другарството почива на доверие. Ние трябва да имаме взаимно доверие. Не става въпрос за включване и изключване, а за взаимоотношения. Ние трябва да познаваме човека и той трябва да познава нас – как мислим, как реагираме, как действаме. Това са важните неща.
След като мине такъв период, хората стават част от нас. Не че минава определено време и казваме „Ти положи успешно изпита, ето ти документ, вече си част от РАД“ – не, няма такова нещо. Просто след известно време и той, и ние започваме да го чувстваме част от нас и започва да получава все-повече отговорности.

Нека се върнем на въпроса за икономиката! Ако погледнем времето преди да се включите в колектива – тогава с повече пари ли разполагахте, отколкото сега?
Важното е, че имаше развитие с времето. През първата година, вероятно, например аз, ако имах своя собствена работа, щях да изкарвам повече. През първите години имахме само едно кафене. Нямахме политически отдел, отдел за вестника, работилница и т. н. Имахме само колективното кафене и живеехме в него. След 9 вечерта слагахме спални чували и спяхме там.
Така беше обаче само през първите години. Скоро след това отворихме политическия отдел, който имаше свое собствено място – половината живеехме там, а половината останахме в кафенето. Малко по-късно отворихме ново място, специално за да живеем в него. И така, с времето нещата се променят, но се движат към по-добро.
Много нови хора влизат в организацията, вече сме повече от 50 души. А започнахме 15-20 души.

Вероятно е въпрос на мащаб – колкото по-голям е мащабът, толкова по-лесно е икономически.
Трудно е да преценим дали живеем по-добре, отколкото бихме живели в капиталистическата система. Защото… как сравняваме двете? Ако броим скъпите вечери в луксозни ресторанти – не, живеем по-зле. Хората в нашата организация обаче не търсят щастие в луксозните ресторанти. Казахме „ще готвим храната си заедно, ще се храним заедно и така е по-добре“. Ако погледнеш къде сме сега и сравниш с хората, които живеят в системата, живеем в по-добри условия от едни и по-трудно от други. Зависи с кого сравняваме.
Ден след ден обаче се опитваме да разширим икономиката. В първата година и половина продължихме да разискваме нуждите – какви са минималните нужди на човека. Това е важна дискусия, защото искахме да вземем решение от какво се нуждаем самите ние. След година и половина постигнахме съгласие. Например луксозен мерцедес не е нужен. Някаква кола обаче може да бъде нужна. Чудесното в колектива е, че имаме метод за колективно решение на индивидуалните проблеми. Например ти може да имаш нужда от кола, за да отидеш някъде, и аз може да имам нужда – тогава можем да я имаме колективно. Така излиза по-евтино и това е комунистическият начин.
Друго важно нещо за колективния бюджет е политическата мотивация. Защото участниците в нашата икономиката са подготвени да се сблъскат с икономически проблеми. В първата година и половина живеехме в много тежка икономическа ситуация. Не е лесно да живееш в кафе. Не е лесно да се къпеш с водата от машината за чай. Това бяха трудни времена, но трудните времена създават политическа мотивация. Преживяхме тежки времена заедно. Това прави другарството по-силно. Бяхме бити брутално от полицията заедно, ядяхме заедно, спяхме заедно по столовете… Не се познавахме от преди, не е като да бяхме приятелски кръг или семейни роднини, но когато преминахме през всички тези неща заедно, другарството ни стана по-силно.

От тези хора, които започнаха колектива в началото, много ли си отидоха? По какви причини?
Само неколцина. Някои имаха проблеми в семейството. Някои решиха да прекратят съпротивата. Но само няколко.

Всички бяхте млади хора, нали?
Повечето, но не всички. Имаше хора в 30-те и 40-те си години. И те са още с нас.
Основно за икономиката е, че не го правим с икономическа мотивация. Не за да живеем в по-добри условия. Основната причина е политическа. Искаме да живеем в комунистически колектив.

Когато правите пропаганда, обаче има значение дали казвате „Има едни хора в Истанбул, които живеят заедно и им е по-лесно така“, или казвате „Има едни хора в Истанбул, които живеят заедно, защото така искат“.
Когато правим пропаганда, казваме „Има политическа организация и хората в нея правят всичко заедно“. Най-важното е политическата мотивация. Представи си чисто икономическо предприятие – аз, ти и той влагаме пари и правим кафене, просто за да изкарваме повече пари. Но ако това кафене не изкарва пари, то няма да издържи дълго. А ние издържахме. Три години работехме на други места, за да поддържаме „Колектив 26А“ жив. През деня работехме в кафенето, а през нощта – на други места. Това беше заради политическата мотивация – не би могло да се случи, ако имахме чисто икономическа мотивация. Разбира се, че ако бяхме интегрирани в капиталистическата система, щяхме да спечелим повече пари. Това, което нашата политическа позиция поставя под въпрос, обаче е дали наистина да печелим повече пари би било по-добре? Дали наистина задоволява по-добре нуждите?
По това време открихме този въпрос за нуждите на човека. Опитахме да намерим отговора… и затова държа да обясня, че мотивацията е политическа.
На различни места по света има подобни примери. Хора се събират заедно и правят колективна фабрика. Печелят пари и работата върви лесно, когато парите стигат. Но когато не стигат, не върви.
В действителност това е и форма на анархистка пропаганда. Целта на организацията ни е социална революция. Когато мислиш за социална революция, трябва да мислиш и за икономиката. И трябва да създаваш икономика. Не казваме, че даваме пример за комунистическа икономика в капиталистическата система. Не е така. Но ние на практика създаваме нещо различно от капиталистическата система. Наричаме го „колективистичен модел“.
Да, печелим пари от чай и кафе, но това не е толкова важно – важното е как използваме тези пари.

Получавате доходи от три различни кафенета. Събирате ли тези пари в обща каса, или правите преразпределение на общите събрания?
Ще ти дам пример – кафенето до Таксим. Там имат разходи за наем, консумативи и други и после им остават някакви пари. Ако другите се нуждаем от пари, искаме от тях. Друг път работим колективно за някой капиталист, за да спечелим пари. Например, за да започнем вестника Мейдан, десет от нас работихме като сервитьори три месеца, за да съберем пари и да започнем вестника – парите от кафенетата по това време не стигаха.
И така, веднъж седмично се срещаме и решаваме тези неща. Понякога намираме и други начини за финансиране. Например досега не сме платили нито лира за чая – има достатъчно храна по щандовете в хипермаркетите. Всъщност, малки магазини вече почти не съществуват. Когато нещо ни потрябва, просто си го взимаме.

Сред вас има хора, които не работят в кафенетата, но също са част от икономиката. Как работи това?
Някои от тях работят на други места за определено време. Например единият другар е екскурзовод. Той работи от март до август, когато има туристи, дава парите в колективния бюджет и получава всичко, от което има нужда, от колектива. Друг е компютърен инженер, той работи на заплата за разни компании. Нещата се променят според решенията ни – когато има нужда, някои от нас работят навън, но общо взето хората, които не работят извън колективите, работят поне един-два дни седмично в кафенетата. Друга част от времето си отделят за анархистките колективи, които поддържаме.

Колко жени има в колективите? Колко от вас са семейни?
Мисля, че горе-долу половината от нас са жени. Имаме три семейства с деца и още няколко двойки измежду другарите. Когато можем да си го позволим, те живеят на отделни места от останалите. Аз имам син и живея в комуна с моето семейство и още двама другари. Т. е. семейството ми живее в отделна стая на място, което споделяме с други другари.
Помисли обаче как живеят семействата на сирийските бежанци в Истанбул? Те живеят по три семейства с много деца в една къща. Говорим за около 25 души в една къща. Живеят така, защото са принудени от обстоятелствата. Така и ние избираме да живеем заедно, защото е по-евтино и по-полезно за нас и за работата, която вършим, но, естествено, се съобразяваме с различните нужди на различните хора, живеещи при различни условия.

Имате ли случаи, в които хора напускат колектива, защото половинката им не иска да живее в него?
Ние имаме „Организация на анархистките жени“. Те са ориентирани към борбата срещу патриархата, а патриархатът е голям проблем тук. Само през януари, само в Истанбул, повече от 40 жени бяха убити в своите семейства – от братя, бащи или съпрузи. Насилието от мъже над жени е голям проблем тук. Жените се сблъскват с насилие от мъже всеки ден.
От първия ден живата част, икономическата и социалната част, беше важна за нас. Нашите другарки се срещаха с жени, които се сблъскваха с мъжкото насилие у дома. И другарките им казваха „Не живейте там, елате да живеете с нас“. Не че другите жени са анархистки, просто им предлагаха убежище. Нашите комуни са отворени за такъв вид случаи. Някои хора имат нужда от убежище – ако имаме възможност, ги приемаме.
Имахме случаи, в които братята или сестрите на другарите имаха нужда от място, където да живеят. Отделните комуни вземаха решения дали да ги приемат, или не, ако хората приемаха принципите на комуните.
Какво става обаче, щом някой се обвърже с хора, които не са в организацията? Например, ако харесвам момиче, което не иска да живее в комуната.
Напускането на комуната не е индивидуално решение. Ако кажеш, че искаш да напуснеш, ще те попитат „Защо?“. Отговорът винаги има много измерения, т. е. причината не е чисто икономическа. Хората, които са минали през това, обаче винаги проявяват разбиране към колектива – никога няма сериозни конфликти. Хората може да се променят, да не са вече така мотивирани политически. Разбира се, може да си тръгнат. Това не значи, че спират да участват в комуната. Дори да са загубили политическите мотиви, обикновено остават в комуната известно време.
Жените сред нас не са тук заради своите съпрузи или приятели. Те имат своя собствена политическа мотивация.
Ако трябва да си представя връзка между политически мотивиран и немотивиран човек, нямаме готова рецепта. Основният въпрос е дали немотивираният би бил готов да живее в комуната. Ако не, ще опитаме да го убедим. Все пак говорим за хора, а не за твърдоглави роботи. Досега обаче не сме имали такъв случай.

Как разпределяте личните вещи? Например как си купувам собствени дрехи, ако съм част от вас?
Първо хората, които са в организацията, нямат такова отношение. Те не казват „това е мое“. Ако ти трябва тениска, тук има една неизползвана. Ако ти трябва нещо друго, колективът има общ ангажимент да ти го осигури. Ако се налага да купиш нещо, вземаш пари от касата и си купуваш или си вземаш от магазина. Ако пък не можеш, някой друг ти взема.
Основното е, че хората, които са в икономиката и в политическата организация, са хора, които не одобряват капиталистическата собственост, капиталистическия индивидуализъм и капиталистическата система. Ние предпочитаме да не казваме „аз“, „мен“, „мой“… Предпочитаме да казваме „ние“. Същевременно индивидуалният човек е важен за анархизма. Всеки може да има свое собствено място, доколкото условията го позволяват. В безвластно общество бихме имали както общи, така и лични пространства.
Чрез нашата организация обаче ние доказваме нещо за себе си. Хората в капитализма живеят частно – в техни стаи, с техни дрехи… Капитализмът те убеждава „това е твоята собствена стая“, „това е твоят собствен живот“. Обикновено с включването си при нас човек преминава през известен труден период на колективизиране на живота си. Защото условията не са леки и е приучен да живее по друг начин.
От друга страна обаче е по-добре да се живее колективно. Ако имаш нужда да се нахраниш, го правиш, но храната не е твоя. Ако аз съм гладен, не може да ядеш само ти – това е принципът. •


Синдикализмът в РАД

Другар от РАД разказва за опита на движението в работническите борби:

Откакто създадохме РАД, работническите борби са част от основните въпроси, по които искаме да работим – от борбите в болниците до общинските и строителните работници. Експлоатацията е особено тежка в секторите на услугите и строителството. Текучеството е много голямо, заплатите са ниски и казионните синдикати не желаят да работят там, защото нямат печалба.
Например работници към чистотата в общината на Кадъкьой се опитаха да се организират, бяха уволнени. Това беше преди няколко години. Те направиха шестмесечна стачка пред общината с искане да се върнат на работа. Издигнаха палатки и раздаваха листовки, в които разказваха за борбата си. Затова имаха проблеми с общинската и с държавната полиция, и с мутри на кмета на общината. Бяха около 30 души, но ден след ден се уморяваха и след 6 месеца бяха останали 20 души. Ние бяхме с тях – стояхме с тях пред общината, докато тя работеше, от 8 сутринта до 8 вечерта.
Включваме се в този вид борби и се борим заедно с хората. Тогава развихме борбата им със свои предложения. Организирахме големи шествия с други стачкуващи работници от други части на Истанбул. Писахме листовки и статии за тях и ги разпространявахме по различни места в Истанбул.
Ще ти дам и друг пример. Група работници, които шиеха дрехи за луксозни марки – дори тази на Мишел Обама – бяха уволнени. Те започнаха да стачкуват пред фабриката всеки ден. Бяхме с тях. Веднъж чухме, че на следващия ден ще дойде главният началник на компанията от Италия. Свързахме се в другари в Италия и на следващия ден направихме три акции – в Милано, Истанбул и Ливорно. Пред офисите на компанията.
Направихме голям плакат на италиански език и докато началникът минаваше със специалната си кола, блокирахме улицата с този плакат и го накарахме да го види. Бяхме сигурни, че ако големият шеф дойде, ще има промени в подизпълнителите тук. На плаката пишеше „Това е несправедливост, искаме си работните места“. Изглежда докоснахме сърцето… или по-скоро джоба му, защото след два дни работниците се върнаха на работа.
В Турция се работи с подизпълнители. Шефовете на подизпълнителите са самоуверени – ако изгонят някого и не му платят, си мислят, че няма да имат проблеми. „Това е капитализъм, оправяй се“. Единият от нашите методи обаче е, когато някой подизпълнител направи зло, да поставим проблема пред основния изпълнител. Например имаше проблем с един подизпълнител на милиардерската фамилия Коч. Отидохме пред офисите и в супермаркетите, които принадлежат на Коч, за да говорим с хората там.
Друго, което правим, е да помагаме с адвокати. Работещите хора тук нямат представа какви са правата им по закон. Не ги убеждаваме, че законът защитава правата им, но използваме законите в съда. От две години системата се промени – ако имаш проблем с работодателя, не те оставят да подадеш жалба в съда. Направиха нова институция, която не е съд, а практически група адвокати, които се опитват да те накарат да се договориш с работодателя. Без да ходиш в съда. Защото, ако отидеш в съда, обикновено печелиш.
Когато работниците в тези сектори – например ресторантьорския сектор – имат проблеми, обикновено управителите или други началници ги притискат да подпишат, че напускат. Ние казваме „Не подписвайте, не напускайте!“ В различни части на Истанбул организирахме информационна кампания за законните възможности на работниците и напускането на работа. „Ако имате проблем, ако сте в конфликт, не подписвайте, свържете се със Сдружението на младите работници!“
Имаше голям ресторант тук до Кадъкьой. Принуждаваха няколко младежи да работят повече от 8 часа тежък труд. Те дойдоха при нас, говорихме с тях и започнаха да стачкуват. Бяха сервитьори, отидоха на работа, но с тениски „Стачкуваме“. Изхвърлиха ги. Тогава отидохме ние и започнахме да говорим на клиентите пред входа на ресторанта. Спирахме всеки, който влизаше, и му казвахме „Този и този собственик тормози нашите приятели, които работят в ресторанта. Ако влезеш и ядеш, това значи…“ и така нататък. Клиентите не просто спряха да го посещават, но започнаха и да пишат за това в социалните мрежи. Това са неща, от които собствениците в тази сфера се страхуват – да загубят клиенти.
Правим подобни неща и в строителството. Преди три години, заедно с две социалистически групи, бяхме част от Обединението на строителните работници. Методът ни е такъв – ако се действа с пряко действие, ако няма йерархия, ако можем да постигнем добър баланс и не създаваме бюрократи, нямаме проблеми да работим с тях. По това време още се получаваше.
Може би 70% от общите работници и 50% от майсторите в строителството са кюрди. Имаше голяма компания, която не плати на 60 души и една лира. 8 месеца обещаваше, докато подизпълнителят обяви фалит и каза, че няма пари да плати. Когато научихме, отидохме пред офиса на голямата компания, където минават само богати хора с луксозни коли. Спяхме там. По тротоарите пред домовете на богаташите спяха 60 души, които искаха просто да им платят обещаното. Това е същият метод. •


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *